„...очакваше ни най-необикновеното, най-дръзкото чудо:
посред зима, в една бедна градинка, един бадем беше цъфнал!“
Декември – посред зима се занизаха няколко слънчеви дни, полъхна на пролет, ледът се размекна. Някой спомена, че видял щъркел – така се беше объркала природата.
Всеки, който сядаше на пейката и се обръщаше да го погледне, се чудеше как е възможно – беше декември, а бадемът скоро щеше да се разлисти, да разцъфне. И тогава хората се сещаха за объркалия се щъркел и се чудеха какво ли ще значи това – някакво знамение ли трябваше да разтълкуват. Не една бабичка, която смяташе, че разбира от знаци, се изреди да разгледа дървото. Клатеха глави и цъкаха с езици – нещо нередно се случваше. И всяко красиво нещо се приемаше за знамение на лошото.
Слънцето целуна пъпките на бадема. Бадемът цъфна. Сякаш се усмихваше. Гледах го и бях убедена, че има душа, в която се отразява слънцето. Може би тази година щеше да роди плод за първи път. Майка му беше земята – тя го подхранваше, вливаше соковете си в жилите му и той растеше, преливаше от жизнерадост. През зимата, когато всичко друго бе безжизнено и мъртво, бадемът избърза – дори кокичетата не бяха надигнали нежните си главички изпод снега. Животът се бе захванал за всеки негов цвят. Бадемът говореше, усмихваше се, смееше се на минувачите и се чудеше защо са толкова угрижени, замислени, забързани. Цъфналият бадем не разбираше, не мислеше за зимата – той просто обичаше живота и той самият бе живот.
Хората минаваха покрай него, спираха се, гледаха го и се усмихваха. Някои дори се кръстеха.
– Чудо... – прошепваха други и отминаваха.
Бабичките заставаха под него и се молеха. Може би някоя от тях бе разпространила слуха, че Бог се е вселил в него – трябва да докоснеш с ръка кората му и да си пожелаеш нещо. Някои желания вече се били сбъднали.
Всички бяха разбрали за цъфналия през декември бадем и идваха да го видят. Бързо се забравиха лошите пророчества и някак естествено дървото се превърна в символ на вярата, в символ на живота.
Дните бяха меки и слънчеви. Бадемът продължаваше да се смее. Мислеше, че е надвил зимата и че ледът се е стопил завинаги. Или поне така му се искаше... Той пееше и зовеше пролетта, чакаше вест от нея. А вест не идваше – само слънцето обещаваше топлина...
Един ден небето се смрачи. Ледена виелица се усука около клоните на бадема, дръпна го, разтърси го и изтръгна цветовете му. Те покапаха по земята. Бадемът плачеше.
На следващата сутрин никой вече не се спираше пред него. Цветовете му бяха останали под снега. Някои познаваха дървото, поглеждаха го и тъжно поклащаха глава. И бабичките пак се събираха на пейката и тълкуваха новите знаци. Една от тях сочеше с кокалестия си пръст голото дърво и разказваше за смоковницата, на която Исус рекъл: „Занапред никой да не вкуси плод от тебе вовеки!“. И тя изсъхнала. Не знаеха дали и това дърво е било навестено от Христос, чудеха се и какво ли не разправяха. Накрая отдадоха случилото се на резките промени в температурата и се разотидоха. Никой не може да се пребори със зимата, дори цъфналият бадем...
***
Дойде пролетта. Дърветата се разлистиха, тревата се поклащаше лениво от топлия вятър, кой то галеше земята ласкаво. Лястовиците отново градяха гнездата си, чуруликаха весело и правеха пируети във въздуха. Всичко се раждаше за нов живот.
Седнах на пейката до оградата, над която се подаваха голите клони на бадема. Един дядо изникна отнякъде на улицата, видя ме, приближи се и седна до мен. Погледнахме се, поздравихме се и отново потънахме в мълчание. След малко той се обърна към мен и каза:
– Някога прочетох в една книга следното... Не знам дали правилно ще ти го кажа, май нещо такова беше... – той се почеса по главата, погледна бадема – Двама мъже отишли до Света гора да търсят Бога. Нали знаеш, човек го описва, рисува го и все не е доволен, все не го чувства, съмнява се и пак го търси. Та дълго пътешествали онези двамата и един ден, било през декември, видели цъфнал бадем. Приближили се към него и единият казал: „Приятелю, хрумна ми нещо, като видях този цъфнал посред зима бадем.“ Обърнал се той към бадема и му казал: „Братко, поговори ми за Бога.“ И бадемът цъфнал.“
Дядото замълча, замисли се.
– Та и този така, – заговори отново той – през зимата разказваше на всеки, който го погледнеше, що е Бог, що е надежда, що е живот. Днес мълчи... – въздъхна старецът и отново се завъртя към дървото, разгледа го внимателно.
– Ха, я погледни! – изненада се той и посочи една съвсем млада фиданка с няколко нежни листа, прилепена до мъртвия ствол на бадема и сякаш поникнала от неговия корен.
Светлина изпълни гърдите ми и завладя цялото ми съзнание.
Бадемът се беше преродил.
Бадемът говореше за онези тайнства, които човекът никога не може да познае напълно.
Бадемът имаше душа, изпълнена със светлина, благословена от Бога.
Бадемът не преодоля зимата, но преодоля смъртта.
– Бадемът беше живот, бадемът е живот, бадемът ще бъде живот! – казах аз и се усмихнах.
Дядото се засмя и се прекръсти.
Елина Алипиева
„На сърце си ни…“