Конституцията от 1991 г., в своя чл. 1, ал. 1, провъзгласява България за „република с парламентарно управление“, тоест за конституционна демокрация, която почива на принципа за гъвкаво разделение на властите[1]. С Основния закон се създава система от висши държавни органи, които макар и поначало независими, следва непрекъснато да си сътрудничат и да функционират в определена взаимна връзка[2]. Всеки един от тях разполага с конституционно установени механизми, посредством които да възпира и балансира останалите органи, поставени на върха на разделените власти и които гарантират нормалното и ефективно функциониране на публичната власт, тъй като поддържането на баланс между трите основни функции на държавната власт е също толкова важно, колкото и тяхното разделение[3].
Централно място в парламентарната система заемат взаимоотношенията между законодателна и изпълнителна власт в лицето на техните титуляри, където Народното събрание като общонационален представителен орган, осъществява законодателната власт и упражнява парламентарен контрол, а Министерски съвет ръководи и осъществява вътрешната и външната политика на страната, така както е определена от парламентарното мнозинството.
В основата на тези взаимна обусловеност стои разбирането, че след като парламентът представлява народа, той следва да упражнява контрол върху управлението на държавата, за да се осъществява то в съответствие с интересите и исканията на народа[4]. Този принцип е закрепен в чл. 62 от Основния закон, който определя парламентарния контрол като едно от най-важните правомощия на Народното събрание. По своята същност той представлява начин за проверка, доколко дейността на изпълнителната власт се осъществява в рамките, определени от общонационалната представителна институция и в изпълнение на законите на Република България, както и доколко Министерският съвет и отделните министри се ползват с доверието на Народното събрание[5].
Контролната функция на Народното събрание обхваща разнородни, предвидени в Конституцията и детайлно регламентирани в Правилника за организацията и дейността на Народното събрание (ПОДНС) парламентарни правомощия[6]. Някои от тях, като например актуалните въпроси, питанията и интерпелациите, имат преди всичко информационен характер, докато други – вотът на недоверие, имат за цел реализиране на политическата отговорност на правителството.
1. Форми на парламентарен контрол, осъществявани от Народното събрание
1.1. Актуални въпроси, питания и интерпелации: Чл. 90, ал. 1 от Конституцията предвижда възможността народните представители да отправят актуални въпроси и питания към Министерски съвет като цяло (чрез министър-председателя, на когото е възложено да ръководи и координира общата политика на правителството) или към отделни министри. Общото между тях е, че представляват форми на парламентарен контрол, имащи преди всичко информативен характер. Целта им е да се изясни отношението на членовете на правителството към даден проблем от цялостното управление или от управлението в определен ресор. Те не се свързани с каквато и да е форма на политическа санкция или реализиране на политическа отговорност. Разликата между двете форми се корени в това, че докато въпросите следва да имат актуален и текущ характер, като се отнасят до теми, представляващи обществен интерес, питанията са свързани с основни страни от дейността на Министерски съвет или на отделни министри, вкл. и от дейността на ръководената от тях администрация[7]. Разлика съществува и в обема на търсената информацията. С актуалните въпроси се търси поначало кратка и сбита информация по дадена тема, поради което и отговорът следва да бъде даден в кратък срок (72 часа). Що се отнася до питането, в което по начало търсената информация е по-подробна, чл. 95 от ПОДНС предвижда съответно по-дълъг срок за отговор14 дни от регистрирането му. Най-съществената разлика е, че по предложение на една пета от народните представители по конкретно питане може да бъде проведена интерпелация или още – разискване по конкретно приключило питане. Процедурата е регламентирана в чл. 101 от ПОДНС и завършва с приемане на решение от страна на Народното събрание, в което се изразява отношението на мнозинството към разисквания въпрос и към дейността на конкретен министър или към Министерски съвет. Макар да не влече след себе си директен негативен ефект спрямо субектите, обект на контрол и реализиране на тяхната политическа отговорност, възможно е едно негативно по своя характер решение да стане повод за провеждане на процедура за вот на недоверие, при спазване на предвидените а това изисквания[8].
1.2. Вот на недоверие: Наред с тези „класически“ форми на контрол, Конституцията и Правилника за организацията и дейността на Народното събрание предвиждат и такива, годни да реализират политическата отговорност на правителството, тогава когато то не оправдава, със своята цялостна програма, политика или конкретен неин аспект, доверието, дадено с първоначалното му избиране[9].
Следва да се посочи, че за пръв път в модерната ни история, повече от тридесет години след приемането на действащата Конституция, е налице успешно осъществена процедура на вот на недоверие, в резултат на която редовният кабинет с министър-председател Кирил Петков подаде оставка (22.06.2022 г.)[10].
1.1.1. Относно вота на доверие: Що се отнася до вота на доверие, той не е класическа форма на парламентарен контрол. На първо място той представлява инструмент, предвиден в чл. 112 от Конституцията, който е поставен в ръцете на Министерски съвет, не е в арсенала на парламента, а на второ – той има за цел не да бламира правителството, а да го стабилизира, да затвърди подкрепата на Народното събрание към кабинета. Макар описаните различия с института на вота на недоверие, както и чисто процедурните отлики между тях, последиците са едни и същи – ако Министерски съвет не получи исканата подкрепа, министър-председателят е длъжен да подаде оставка[11].
2. Тенденции при формите на парламентарен контрол
Тази описана правна рамка, отнасяща се до различните форми на парламентарен контрол, би останала празна и без съдържание ако не бъдат разгледани те като част от живия парламентарен живот, през призмата на динамичните политически отношение, особено през последните десетилетия. Нека започнем с някои положителни елементи. За разлика от мандата на 44-то НС, когато вместо изслушвания на тогавашния министър-председател в Пленарна зала се наложи „моделът на джипката“, словосъчетание превърнало се в нарицателно за отказа от диалог и сътрудничество между разделените власти, при което даването на обяснения, свързани с управлението на страната и политиката, водена от правителството, се осъществяваше от служебен автомобил с живо предаване в социалните мрежи, то през срока на пълномощията на последните три Народни събрания, макар и не реализирали своя пълен четири годишен мандат, парламентарният контрол се възроди. Членовете на правителството се върнаха обратно в пленарна зала, за да отговарят на поставените от народните представители въпроси и питания. Всичко това води до възстановяване на баланса и взаимодействието между титулярите на изпълнителната и законодателната власт[12].
Но и тук може да се наблюдава една зачестила и донякъде негативна тенденция. На все по-голяма част от актуалните въпроси и питания се отговаря не устно, в пленарно заседание, а писмено[13]. Това представлява отклонение от класическото разбиране за тези форми на парламентарен контрол като средство за получаване на информация чрез диалог. Неблагоприятната последица се изразява в това, че не само народните представители не могат да получат конкретна информация по конкретно поставен въпрос или питане, посредством размяната на реплики и дуплики, съобразно правилата на чл. 93 от ПОДНС, но и се избягва възможността да се премине към интерпелация. Още повече, в голяма част от писмените отговори се наблюдава подчертана витиеватост на изказа, при която лисва конкретика и действително излагане на факти, отнасящи се до зададения въпрос или питане[14].
Официалната статистика показва и още един феномен – увеличаване на броя на въпросите и питанията, на които не се отговаря. Причините за това могат да бъдат различни, от чисто технически, като например несъответствие с Правилника за организацията и дейността на Народното събрание или тяхното оттегляне от подателите им, до опит да се заобиколи тази процедура без официално обяснение защо въпросът остава без отговор. Напоследък, с оглед политическата криза, в която се намира страната и кръгът от чести избори, една част от зададените въпроси и питания остават без отговор поради обстоятелството, че макар и при наличието на започната процедура, те остават без адресат или без компетентен орган, който да изслуша отговорите, т.е. в хипотеза на прекратяване на пълномощията на Народното събрание или подаване на оставка на Министерски съвет.
На следващо място, като положителна тенденция може да се посочи въвеждането на института на т.нар. „блицконтрол“, практика, позната вече в модерната ни парламентарна история. Тази форма на парламентарен контрол може да бъде уподобена на един „съкратен“ вариант на задаване на актуални устни въпроси, свързани с едни или други текущи събития и отнасящи се до общата политика на правителството. Те се отправят от народните представители до министър-председателя или до заместник министър-председателите. Особеното при тях е, че отговорите се дават в същото пленарно заседание, веднага след тяхното задаване, откъдето идва и наименованието на съответния контролен способ[15].
3. Езикови елементи на парламентарния контрол
Важно е, при обсъждане на различните форми на парламентарен контрол, да се обърне внимание на речта, използвана от народните представители и членовете на Министерски съвет от трибуната в Пленарна зала, тъй като тя придава смисъл на тази процедура и я прави лесно достъпна за всеки избирател, който от своя стана я разбира по един или друг начин. Силно негативно впечатление прави бедния изказ, непознаването на граматичните и речевите книжовни норми, неясната артикулация, честото прекъсване на говорещите, освиркванията и подвиквания от място.
Сред най-честите грешки, допускани от трибуната, може да се посочи използването на неправилно спрежение на глаголите в първо лице, множествено число като: „говориме“, „правиме“ „да вдигнеме“, „ще кажеме“ и др. Опростява се фонетично група от гласни или съгласни, което води до произнасянето на определени думи като „к‘во“, вместо „какво“„пра‘ят“ вместо „правят“, „са“ вместо „сега“ или пък се изпускат краесловните им съчетания: „триесе и две“ вместо „тридесет и две“, „радос“ вместо „радост“. Често се използва и неправилно ударение на една или друга дума: „имàло“, „станà“. Подобна артикулация е по-характерна за разговорната реч в една ежедневна и непредставителна ситуация, а не за публично изказване от най-високата държавна трибуна[16].
Притеснителна тенденция, наблюдаваща се през последните години при осъществяване на парламентарния контрол, е все по-честото използване на провокативно поведение и езикова агресия в пленарна зала, превръщайки я в арена на горещи спорове. Това се дължи, от една страна, на изострената политическа обстановка в страната със спиралата от безкрайни извънредни парламентарни избори или на различни разбирания по коментираните теми, но, от друга страна, този способ бива използван и за трупане на дивиденти и печелене на гласоподаватели, като се „яхва“ една или друга „вълна“[17]. Нецензурна лексика и жестове, неподходящо за пленарна зала облекло, лични нападки и жаргонната лексика са само малка част от изразните средства, с които си служат народните представители:
„Да си коалиция с „Продължаваме Промяната“ означава да им се съгласяваш на всички глупости. А ако кажеш, че нещо не е правилно, те те обявяват за съдружник на ГЕРБ, ДПС, ВМРО, баба Яга, дядо Мраз, Снежанка и който се сетят още.“ (Тошко Йорданов, „Има такъв народ“);
„.. груба и просташка постъпка. Моля да информирате господин Петров, че не се намираме с кръчма, където обикновено пее..“ (Десислава Атанасова „ГЕРБСДС“ след нецензурен жест на депутата от „Продължаваме промяната“ Христо Петров или по-известен като Ицо Хазарта);
„Влизането в сградата на Народното събрание трябва да става след тест за наркотици.. трябва да бъде въведен и психиатричен тест.“ (Стоян Таскалов, „Възраждане“ с коментар по същия казус);
„Да го д**** бедните. Това е вашата икономическа философия.“ (заместник министър-председател и министър на Финансите Асен Василев, „Продължаваме промяната“)
Не само това, но все по-често в репликите на народните представители се наблюдава използването на думи, превърнали се в клишета. Постоянното им повтаряне и то от различни политически партии, както и тяхното използване в зависимост от властовата позиция, т.е. дали депутатът е част от управляващото мнозинство или е в опозиция, всичко това с цел печелене на политически дивиденти, всъщност ги лишава от смисъл и съдържание и се получава обратен на търсения ефект – вместо да убеждават в правотата на едно или друго изказване, те отблъскват бъдещия гласоподавател, като силно го затрудняват да възприеме истинските политически послания[18]. Примерите за това са много: „мафия“, „промяна“, „задкулисие“, „корупция“, „криза“, „доверие“, „прозрачност“ и др.
От всички споменати примери, може да се заключи, че използването на тези похвати всъщност показва неспособността на народните представители да изразят политическите си идеи, без значение колко добри могат да бъдат, чрез силата и въздействието на речта. Използването на изтъркани фрази и клишета представлява опит да се избегне предприемането на действия, с които дадените обещания да бъдат реално изпълнени, както и да се поемане съответната политическа отговорност за това. Всичко това показва ниска речева култура, както и непознаване или съзнателно неспазване на протокола при говорене от най-високата държавна трибуна[19].
Непознаването на граматическите правила на българския език се отразява не само при осъществяване на парламентарен контрол в различните му форми, но и при упражняването на другите правомощия, предоставени в компетентност на Народното събрание и най-вече – законодателната дейност. Засилва се тенденцията да се внасят законопроекти, в които личи непознаване на основните правни техники на законотворчеството, подробно регламентирани в Закона за нормативните актове[20]. Като парламентарна практика се установи внасянето на изменения в закони в последната минута, чрез преходните и заключителни разпоредби на други закони. Проблем представлява и фактът, че през мандата на 47-то Народно събрание при 96.4% от внесените законопроекти не е посочена информация за проведени публични консултации или обсъждания, организирани от вносителя, за определяне на проблемите и причините, налагащи приемането им, а при 83.8% от законопроектите не е представен анализ на съответствие спрямо правото на Европейския съюз[21].
В практиката на Конституционния съд могат да бъдат открити решения, които потвърждават твърдението за обезпокоителното ниво на качеството на законопроектите, които се внасят и приемат през последните години. Такова е Решение на Конституционния съд № 9 от 5 Декември 2019 г., в което се съдържат констатации относно разпоредбата на чл. 42а, ал. 3 от Закона за държавната собственост. Същата е определена като „неясна до степен на неразбираемост, което поставя под съмнение възможността ѝ да регулира обществените отношения, за които се отнася. Налице е двусмислие и непрецизност в изказа, което неминуемо ще доведе до противоречие при приложението на закона, както и до различна съдебна практика“[22]. Практиката на Конституционния съд е константна в разбирането си, че принципът за правовата държава, заложен в чл. 4, ал. 1 от Конституцията, предполага законовите норми да не си противоречат, да не създават несигурност сред адресатите си с възможността да бъдат различно интерпретирани и съответно – прилагани[23]. А тогава, когато законодателят въвежда някакво изключение от правилата, то трябва да се тълкува и прилага стриктно, т.е случаите, обхванати от изключението следва да имат детерминиращата ги специфика и тя да е точно и ясно определена. Ако рамката на съответното изключение не е определена по начин, който изключва всякакво двусмислие, съмнение и неопределеност, ще е налице нарушение на конституционния принцип на правовата държава[24].
4. Заключение
От всичко казано до тук, може да се заключи, че е от изключителна важност да се познават и най-вече – спазват речевите правила, да не се допускат компромиси с книжовните норми дори тогава, когато в моменти на разисквания и дебати експресивността взема превес над разума. Принизяването на езика, използван от най-високата държавна трибуна, кара гласоподавателите да се отдръпват и да губят интерес към политиката, към изборите изобщо като единствения демократичен способ за формиране на политическо представителство. Доказателство за това е ниската избирателна активност, което се превръща в повтаряща се тенденция. Както народните представители, така и членовете на Министерски съвет следва да имат богата политическа и езикова култура, за да могат да вдъхновяват гражданите с идеите си, защото както казва Емил дьо Жирарден – „Силата на словото е безпределна“. Обратното би означавало едно празно говорене, показващо силно колебание и неяснота по конкретни въпроси, което от своя страна лишава от смисъл и съдържание парламентарния контрол, като способ за диалог и проверка за доверието, с което се ползва правителството и неговите членове.
БИБЛИОГРАФИЯ
Друмева, Е. Конституционно право, С.: Сиела, 2018. // Drumeva, E. Konstitutsionno pravo, S.: Siela, 2018.
Киров, Пл. Президентът в българския конституционен модел. С.: Сиби, 2004. // Kirov, Pl. Prezidentat v balgarskiya konstitutsionen model. S.: Sibi, 2004.
Киселова, Н. Конституционни функции на Народното събрание, De Jure 2017 № 2 // Kiselova, N. Konstitucionni funkcii na Narodnoto sabranie, De Jure 2017 № 2.
Киселова, Н. Парламентарен контрол, Парадигма, София 2021 // Kiselova, N. Parlamentaren kontrol, Paradigma 2019.
Миланов, В. Новата политическа реч, сборник „Рада и приятели“, 2019 г., // Milanov, V. Novata politicheska rech, Balgarska rech 2019.
Миланов, В. Парламентарен езиков контрол, Българска реч 2019 г. кн. 2, // Milanov, V. Parlamentaren ezikov kontrol, Balgarska rech, 2019 № 2.
Спасов, Б. Конституционно право на Република БългарияII част, УИ „Св. Климент Охридски“, 2002 г., // Spasov, B. Konstitucionno pravo na Republika Balgaria, Univ. izd. „Sv. Kl. Ohridski“, 2002.
Стойчев, С. Конституционно право. София: Сиела, 2002. // Stoychev, S. Konstitutsionno pravo. Sofia: Siela, 2002.
https://www.parliament.bg/bg/plenaryst/ns/57/ID/10673
https://www.parliament.bg/bg/topical_nature
https://www.parliament.bg/bg/ncpi