За какво става дума?
Когато двама агенти на Държавна сигурност (ДС) изпълняват оперативната разработка „Маратон“, свързана с кражбата на „История Славянобългарска“ от манастира Зограф, те са повишени за добре свършената работа. Годината е 1985-та, а безценната реликва е изложена в Националния исторически музей. Планът на кражбата в бил подготвян 13 години – от 1972 г. Отдел 14 „Културно-историческо разузнаване“ на ДС е имал поръчение да се сдобие също и със златното зографско съкровище, както и Драгановия миней и служебника на патриарх Евтимий. Вероятността да е имало и други сходни разработки, свързани с безспорни артефакти на българската култура и памет, и индоктринирането им за целите на държавната пропаганда, е твърде голяма (вж. Келбечева, 2014).
Тези примери не учудват в съдържателен план – поне що се касае до времето, за което са представителни. Чрез тях обаче могат да бъдат проследени аспектите на онова, което се нарича културна политика в контекста на марксистко-ленинския режим, установен в комунистическа България от 1944 г. до 1989 г. Съвършено ясно е, че става дума за доктрина, която изземва от различните области на културата и ги подвежда под общия знаменател на идеологическото начало. Целта е прозрачна и прозаична – утвърждаване на широките граници на властта, която с едната си ръка възпитава масите в „добродетелите“ на социалистическото общество, а с другата – изпраща на съдебни процеси и лагерни заточения инакомислещите, дисидентите. „Подчертано опасно става, когато социумът бива захранван и с единствена монополна историческа концепция, обявена за изключителна истина, а всички други тези относно миналото, при рядък случай стигнали до публиката, са санкционирани като фалшификат или вража пропаганда. Тъкмо в такъв климат просъществува българското общество в течение на почти полувек; целенасочено цели две поколения бяха образовани в изостанала поради догматизма си от равнището на днешното знание, логически несъстоятелна система“ (Мутафчиева, 1995:5).
Същевременно официалната културна политика (особено в първите години на режима) не търпи критика. Всяко отклоняване от основната линия бива третирано като измяна и се наказва с репресии, присъди, убийства. Въпреки това набират изключителна популярност злободневните коментари, градският фолклор, който се носи за политическите лидери, вицовете, скечовете, сатиричният прочит на обществено-политическата конюнктура.
По онова време цялата представа за идеологическите употреби на културата като че ли може да бъде обобщена в крилатата фраза за наложения социалистически реализъм, който означава ‘възхвала на властта в достъпна за нея форма’. Напояването с идеология на всяко литературно произведение, научна статия, филм, театрална постановка, монументално строителство, археологически изводи от усилено активизирали се разкопки на българските старини, пренаписването на историческото минало и изваждането на преден план на „фолклорното“, „самобитното“ и „традиционното“, са само част от търсените репери, за които да се захване новата политика в социалистическа България. Те, разбира се, трябва да работят за осъществяване на целите на социалистическия реализъм и пропагандната машина.
В този контекст, допуснал и някои съществени отклонения, на които обаче няма да се спираме сега, ‘върхови достижения’ достига културата при Людмила Живкова. Особено в подготовката и реализацията на мащабните проекти около честването на 1300 г. от създаването на българската държава. „Културната политика на новата власт е наситена със силна пропагандни и идеологически функции. Афишираните в духа на световните тенденции след края на Втората световна война антифашистки инициативи и прояви, умело се използват за налагане на нова ценностна система и нови духовни ориентири, имащи за основа съветските теоретически постановки за социалистическия реализъм като единствено верен и стойностен метод“ (Василева, Денчев, 2010:239).
Естетическото възпитание – път към човека
На 1 юли 1975 г. Живкова става председател на Комитета за изкуство и култура, което веднага води със себе си до реформи в изпълнението на неговите основни задачи. Дъщерята на първия ръководител на държавата има своя визия както за управляваната от нея институция, така и що се касае до естетическото възпитание на населението и това се доказва от словото, което Живкова чете на Осмия пленум на Комитета, озаглавено „Мащабна и дълбоко хуманна програма“. Става ясно, че самата програма за естетическо възпитание на човека вече възприема малко по-различни подходи и има за цел „да създаде реални условия за пробуждане, усъвършенстване и прилагане на творческото начало, което носи всеки човек, за целите и перспективите на изграждане на хармонично развитата личност…“ (Живкова, 1980:125-146).
Особено занимателно е как възгледите на Людмила Живкова по отношение на изпълнението на фундаменталните задачи на Програмата за естетическо възпитание се опитват да изместят фокуса от ‘обогатяването на широките народни маси’, към въздействието върху всеки един човек, който трябва да почувства необходимостта от „нравствено въздигане“. Индивидът, неговата същност и потенциал трябва да бъде изучен, като му се предостави възможност за самостоятелно творческо и ценностно усъвършенстване. То, разбира се, преминава през естетическите категории, а те от своя страна се слети с комунистическото възпитание като основен стожер на образователно-културното моделиране както на индивида, така и на социалистическото общество въобще.
„Линията на интерпретация на Всенародната програма за естетическо възпитание у Людмила Живкова еманципира окончателно културата от нейния статус на „надстройка“ и като самостоятелна човекостроителна сила, тя става автономен път към комунизма; естетически изграденият съвременен човек и човекът от бъдещето се сливат в неподвластната на времето всестранно развита и хармонична личност. Това е радикално визионерство несъмнено с тоталитарни параметри: високо доверие в „научни“ експерименти и тежки институционални практики, подчинени на крайна цел, съвършено свободна от етика на възпиране“ (Eленков, 2008:310).
Три години след като Живкова поема Комитета за култура и изкуство, през 1978 г. с решение на ЦК на БКП се утвърждава една концепция за развиващи се във времето съдържания на културно-масовите форми. С други думи, става факт „Дългосрочна комплексна програма за издигане ролята на изкуството и културата за хармоничното развитие на личността и обществото в етапа на изграждането на развитото социалистическо общество“ (ЦДА, 1978:2). Идеята тук е съвсем проста, имайки предвид вече утвърдените концептуални възгледи на Програмата за естетическо възпитание, чиито аспекти действат изключително успешно върху „нравствения потенциал“ на отделния човек и неговата обществена роля. За да е сигурно, че дългосрочната визия ще бъде изпълнена, режимът внася нови употреби – чрез ‘голям разказ’, чрез пример, който не подлежи на преоценка, чрез изпитани исторически образци, илюстрирани с живота и делата на имена като Леонардо да Винчи, Алберт Айнщайн, Константин-Кирил Философ и др. В това число, разбира се, и с житейския път на партийни величия като Владимир Ленин и Георги Димитров, които трябва да се превърнат в модели за личностно подражание.
За да бъде наистина разбрано и осмислено без идеологически оценки времето за българската култура под ръководството на Людмила Живкова трябва, от една страна, да се вгледаме в налаганите модели, държавна пропагандна политика и основни цели, които режимът си поставя, за да употребява културното творчество за реализирането на своите постоянни „постижения“. От друга, редно е да обърнем внимание на изключително силната концентрация на културни съдържания в живота на всеки член на социалистическото общество. Целта на политическата машина е да подплати с исторически, художествени и съвременни културни превъплъщения състоянията както на националния дух, така и битовите измерения на съществуването. Манипулациите и пропагандните интерпретации особено на историческото минало, съзнателно се спускат ‘отгоре’, за да поддържат жива иначе категорично измамната представа за ‘вековната сила’ на социалистическия строй, стъпил на марксистко-ленинската идеологическа концепция. Тези мисловни конструкти, разбира се, кулминират най-категорично във времето по подготовката и реализацията на мащабните национални юбилейни чествания по случай 1300 години от основаването на българската държава, а Людмила Живкова е своеобразен мост към претворяването в материални и нематериални културни постижения на това ‘величие’.
„В писанията си Живкова набляга изключително много на важността на естетиката, красотата и удоволствието от изкуствата в живота на човека, и поставя художествения свят на пиедестал, което води до редица промени от различно естество. На първо място, увеличава се многократно броят на провежданите културни мероприятия и инициативи, заедно с тяхната пищност и зрелищност. Откриват се множество културни и просветни институции, сред които библиотеки, галерии, музеи и други […] Революционен е опитът за преодоляване на изолацията от Западния свят. За това допринасят редица посещения на известни писатели, художници, музиканти и други културни дейци от цял свят в България по покана на Людмила Живкова. В много ограничен интелигентски кръг, свързан с номенклатурата, започва да се усеща и леко навлизане на източни култури, мистични и езотерични учения, към които Живкова проявява специфичен интерес. Друга типична черта от времето на управлението на дъщерята на Тодор Живков е създаването на култ към темата за историческото минало: героичните моменти в българската история имат за цел да създадат връзка между миналото, настоящето и бъдещето“ (Келбечева, 2014:12).
Така сякаш по напълно естествен начин Живкова подготвя идеологическата почва за предстоящите грандиозни и в много голяма степен разточителни проекти, които имат за цел да ознаменуват ‘славните’ времена на българското величие, пречупени през натрупания ‘символен капитал’ (по Бурдийо – бел. авт.) за интерпретации от страна на социалистическата държава. Годините между 1976 и 1981 се превръщат в еманация на търсения резултат по отношение на въздействието на културното наследство и новите съвременни форми на културни употреби. Изваждането на цялостни исторически трактовки и поднасянето им в определен порядък, монументализирането на големи разкази за ‘велики подвизи’, подплатяването на художествения свят със съвършено различни концепции, които обслужват идеологическата рамка, са само част от аспектите на един нарочно търсен подход в представянето на българската държава пред нейните поданици и света в доктрината на собствените ѝ постижения и грандиозни успехи. Стъпила на вече проверени институционални идеологически послания, българската култура е готова да посрещне своя „Втори Златен век“ (по Иван Еленков – бел. авт.) в контекста на зрялата социалистическа идея и нейните непоколебими пред нищо интерпретативни възможности. Излишен лукс, разточителство или необходимо възраждане на националния идеал – оценките за юбилейната 1300-годишнина и до днес продължават да не са еднозначни.
Юбилеят, който променя/подменя действителността
Цялото време между 1976 г. и 1982 г., когато се разгръща потенциалът на мащабните чествания, е организирано около тематичното ядро за възвеличаване на славното историческо минало, културно наследство, традиции и обичаи и ‘естественото’ им продължение в състоянията на социалистическото общество. Култът към вековете назад, героизирането на историческия хронотоп и индоктринирането му в парадигмата на пропагандната система, превръща честванията около 1300-годишнината в своеобразен национален епос.
Малко по-рано, преди да бъде поет курса към юбилейните събития, с решението на ЦК на БКП представители на интелектуалния и академичния елит трябва да се заемат с подготвянето и издаването на разширена многотомна история на България. Времето е такова, че вече позволява по-индивидуално отношение на учените към предмета на техните занимания, без да се налага на всяка цена те да ‘внимават’ в изказванията си или да се съобразяват в пълнота с ‘непременно важното’ идеологическо начало в разработките си. Разбира се, наблюдават се отклонения от тази крехка свобода почти до краха на режима.
Не така стоят обаче нещата с мащабните подготовки и реализации на грандиозния юбилей. Чрез него ръководното политическо тяло цели масова показност на постиженията си, цели пищност, демонстрация на величие, ‘модерен’ за времето си вкус към формите и съдържанията и своеобразно ‘задушаване’ на зрителя/читателя/участника в ширещата се във всичките ѝ аспекти идеологическа грандиозност. И ако в самото начало идеята за юбилея стои само като част от историческите спомени за миналото, до голяма степен възкръснали благодарение на целите на режима, то от 1976 г. започват конкретни стъпки към оформянето на реалните съдържания, които се очакват от такова събитие.
Комитетът за изкуство и култура поема функциите на главно действащо звено, което да координира и подготвя всички ресурси, необходими за подобна акция. Създадената „Държавна работна комисия 1300“ трябва да се заеме с множество задачи около поставянето на дневен ред на събития, непознати по мащаб и цели до този момент за социалистическа България. Впоследствие органът е трансформиран в „Национална координационна комисия 1300 години България“, а начело застава Людмила Живкова.
Тя си поставя амбициозна цел – подобен юбилей, който има капацитета да промени реалността в смисъл на цялостно изграждане на нови възприятия за връзката минало – настояще – бъдеще, не може да бъде честван с еднократен акт. Необходима е мащабна програма във всички сфери на човешката дейност и разбира се, със силен акцент върху духовно-нравственото развитие на личността и обществото през възродените аспекти на културното минало, чийто наследник е социалистическото настояще.
Ето защо Живкова успява да мобилизира близо 2800 ангажирани лица в различни координационни звена у нас и в чужбина. „През 1978 година комисията представя „Национална програма за развитие и координация на дейностите, свързани с 1300-годишнината от основаването на българската държава“, която старателно описва всички инициативи, които ще бъдат свързани с тържественото отбелязване на годишнината. Според програмата са обособени 7 ключови области – „Изкуство и култура“, „Просвета и образование“, „Наука и технически прогрес“, „Икономика“, „Непроизводителна сфера“, „Средства за масова информация“ и „Международна дейност“, като във всяка от тях ще има значителни приготовления за историческия юбилей“ (Кънчев, 2016:2). Така с неподлежащ на съмнение в работните си дефиниции план, държавата предприема мащабна реконструкция на историческото време-пространство (въпреки неколкократните твърдения, че фокусът е именно в настоящето), за да го демонстрира и подплати с необходимите идеологеми, поддържащи политическите трактовки и постулати.
Контекстът вече е изключително подходящ, действителността е подготвена за новите ‘мистификации’, които идеологията ще упражни върху нея, а така няма нищо по-лесно от измислянето на национален култ, който да лежи в основата на политически коректния дискурс. Всяка една от споменатите сфери изготвя концептуален режим на работа, който да обслужва крайната цел, докато за нея се трупат все повече и повече основания за необходимостта ѝ. ‘Лутанията’ на родната културна традиция спират и заживяват сред символните категории, поднесени им от режима. Той ‘подменя’ действителността, като поставя в нея възможните срещи на културното минало с едно общество, което трябва да привиди в спомените за себе си настоящ силен гарант за устойчивостта на социалистическото тук – и – сега.
За да се установят истинските ефекти около юбилейното време, необходимо е да се използват нужните примери, които затвърждават новата жизнена посока, зададена от Людмила Живкова. Те са показателни както за отношението към миналото, така и за връзката му с действителността, определяна вече от ‘зрелия’ характер на социалистическото общество.
В областта на строителството започват наистина мащабни и монументални проекти, които обхващат цялата страна. Стоейки близо до основните концепции на Комитета за изкуство и култура, режимът гради навред мемориални комплекси и паметници за героични събития и личности от епохата на Българското средновековие и Възраждане. 14 000 000 лева са събрани от народни дарения например за изграждането на една от емблемите на периода – Дом-паметника на връх Бузлуджа. В чест на двойния юбилей „1300 години България“ и 90 години от създаването на Българската комунистическа партия на 23 август 1981 г. величественият монумент е открит с всенародни тържества. С поглед назад във времето е и построяването на монументалната бетонна композиция над Шумен, започната през 1979 г. и завършена по план за юбилея през 1981 г. Този емблематичен за времето си паметник всъщност изобразява моменти от историята на Първото българско царство – от времето на Аспарух до Златния век. Съоръжението е с размери 140 м на дължина и е високо малко над 70 м, което го прави безспорно една от емблемите на онова време.
Монументалното строителство, което употребява миналото за целите на културната манипулация под въздействието на пропагандата, залива градове и села. Паметници на ‘партизани’ се появяват тук и там, за да напомнят за ‘величието’ на режима, а в столицата изниква ‘лидерът’ в строителните начинания – Народният дворец на културата и съпътстващият го паметник „1300 г. България“. Грандиозните бетонни отливки, измъчените пластични лица на загинали за строя славни герои, пресъздаденото величие на различни исторически периоди, които хармонизират с и без това вече придобилата гъвкавост идеология, определят един от аспектите на подготвяния юбилей, за който държавата, иначе в период на финансови затруднения, харчи доста значителни средства.
Започват мащабни кинопродукции, които третират традиционни теми, свързани с историческите корени на народа, а музейните експозиции в годината на юбилея показват над 800 000 експоната. Особено се набляга на изложбите, в които са преплетени мотивите на старобългарските традиции, а изкуството следва линии на фолклорно-патриотична насоченост. Силният акцент, който Живкова поставя върху тракийското минало, намира сериозно отражение върху празничната събитийност. Тракийската цивилизация е извадена на показ и шества не само у нас с редица изложби на съкровища и древни артефакти, а пътува и в чужбина. Не е подминато Средновековието като славен период, в който се ражда „Първият Златен век“ на българската култура, нито пък са забравени етнографските паметници, които представят богатото наследство на българските народни обичаи и традиции. В контекста на тясното преплитане на култура и история, както и търсенето на непрекъснати доказателства за режима като естествен продължител на славните успехи на отминалите времена, у нас са организирани мащабни научни форуми, конференции и симпозиуми, които разискват високи теми по линията на минало, настояще и бъдеще за българската държава.
През 1980 г., година преди юбилейната, зрителите имат възможност да наблюдават реализираните 80 филма по телевизията, посветени на „Втория Златен век“. С наближаването на тържествената 1981 г. започват активните прегледи на художествената самодейност, панорама на българското кино, театрални, изобразителни и фолклорни прегледи, които имат за цел да демонстрират високите културни достижения на страната. Людмила Живкова действа по примера на своя баща – тя е тази, която взема всички съществени решения в областта на културната политика и формира дългосрочната визия за фундаменталните промени, които предстоят.
Очаквано, още в самото начало, когато Живкова придобива реална власт, тя привлича към себе си вече уважавани интелектуалци като Александър Фол, Светлин Русев, Богомил Райнов, Любомир Левчев, Павел Писарев и други, които играят съществена роля в Комитета за изкуство и култура. Освен че те съветват Живкова по всеки значими въпроси в областта на културата, според редица изследователи на близкото социалистическо минало, те са разполагали и със сериозни безотчетни средства от Министерството на външните работи.
Ясно е, че всички прояви около 1300-годишнината променят цялостния облик на културния живот в страната, като едновременно трансформират, но и подменят действителността. В разточителната политика на Комитета и досега не може да се установи точната сметка, която е струвала на българския данъкоплатец, мащабната културно-строителна програма за юбилея. Амбициите той да се отбележи в над 50 страни по света не се харесват особено на Русия, ала желанието на Живкова да се демонстрира изключителното културно разнообразие, макар и гарнирано с пропагандните клишета, остава като че ли по-силно от критиките към тази поета линия.
Според решението на ръководните органи годишнината трябва да премине през шест значими тематични ядра, които включват в себе си разработена визия за мероприятия от различно естество.
Първото от тях носи името „България – страна на древна култура, кръстопът на цивилизации“. Тук идеята е да се пробуди интересът към тракийските културни традиции, оставили ярък отпечатък според идеологическите формулировки в съвременния свят. Интересът към наследството на едни от първите заселници в днешните предели на страната придобива сериозни мащаби и минава през реставрация на стари тракийски средища и ‘възраждане’ на тракийското изкуство
Втората концепция е озаглавена „Земя на вековни революционни традиции“, като тук идейно-тематичната трактовка преминава през разбирането за България като център на мащабни социални революции, случили се назад във времето, и намиращи своя корен в годините на ‘славния’ тракийски войн Спартак.
„Творческият гений на българина“ е голяма „доктрина“, която трябва да постави акцент върху развитието на народната ни култура, творчество и прославянето на легендарните български творци.
Утвърденото направление в програмната схема от честването на юбилея, носещо името „България и съвременният свят“ всъщност стъпва върху идейно-тематичните линии на Комитета по отношение на международните събития около честванията.
„Петото – „Градим за паметта и бъдещето на България“ вече е „комплексна програма за мемориално строителство до 1994 г. В него се дават отправни точки за ритуализираното „откриване“ на крупните национални обекти за 1300-годишнината – Мемориала в Шумен, Дом-паметника на БКП на връх Бузлуджа, Народния дворец на културата и др.
Последното шесто идейно-тематично направление носи име „14-те дни на България“ и то има най-голяма обяснителна сила за разбиране на антипозитивистката концептуализация на юбилейното честване“ (Eленков, 2008:403).
Така празненствата, организирани в изброените по-горе мащабни посоки, се превръщат в една своеобразна кулминация на заложените цели и стремежи на режима към въздигане на националния дух и включването му в една пълнокръвна доктрина от ценностни и морални ориентири. Засегнати са всички аспекти на нематериалното културно наследство – то се репродуцира, изобретява, позиционира се в новосъздадени ниши, а върху него се експлоатират идеологическите компоненти, маскирани чрез нарочно изработени изразни средства. Така се постъпва и с материалните културни движими и недвижими ценности. Текат мащабни археологически проучвания, възстановяват се или се изграждат цели резервати на българските традиции и занаяти, от пръстта на миналото изникват нови данни за Средновековна България, а режимът строи паметници, които обсаждат градската и извънградската среда с идеологически послания. Постепенно, а в месеците непосредствено преди и по време на юбилея, реалността придобива извънредно различни мащаби. Тя поставя нови основания за разбирането на политическия замисъл и примесва символи от различни културни пластове. Изкованият нов дневен ред изглежда съвършено устойчив дори и след гибелта на неговия първоизточник Людмила Живкова. Мащабната идеологическа пропаганда започва обаче да отстъпва на настъпващите промени отвън. „Вторият Златен век“ постепенно клони към залез, за да се стигне до момент, в който точно подменената действителност да изгуби устойчивостта си.
Години на спад в еуфорията и крах в идеологията
На 28 декември 1983 г. Комитетът провежда т.н. „Втори разширен пленум“. Неговата фундаментална задача сега е да осъществи плавното продължение на предходно зададените цели преди и по време на големия юбилей. Макар създаден няколко години по-рано, сега на преден план изниква необходимостта от Фонд „13 века България“. Неговата основна актуална задача се трансформира в това той да бъде постоянна организация, която да насърчава дарителството в сферата на културата. Междувременно Комитетът оттук-насетне задава определени граници в културното творчество, в което се появяват все по-устойчиви експерименти от страна на творците в различни области. Въпреки че режимът се стреми да съхрани колкото се може за по-дълго време еуфорията от подготовката и реализацията на 1300-годишнината, вече започват все по-отчетливо да личат умората и устойчивият спад в настроенията, характерни за епохата „Людмила Живкова“.
Все пак в средата на 80-те години се работи отново върху проекти, наподобяващи по концепция мащабното честване на юбилея. Оформят се годишнини като 100 години от Съединението, 800 г. от подписването на Ловешкия мир, обмисля се мащабна инициатива за отбелязване на 1100 г. от Преславския събор, 75 г. от Балканската война, 110 г. от Освобождението на България. Въобще, генералната линия на партията по отношение на културата улавя инерционни процеси, които са дали така или иначе някакъв резултат около мащабните по-ранни прояви. Усещането обаче, че ‘нищо ново не се случва’ е доминираща константа през времето до 1989 г., поне в областта на културата.
И тъй като е невъзможно казаното да бъде изолирано от широкия контекст както в комунистическа България, така и въобще в целия Съветски съюз, където по това време се правят опити за реформи, познати като Перестройка, в крайна сметка се стига до драстично разклащане на устоите на политическото тяло на БКП. Набиращата все по-голяма сила опозиция, навлизащите ценности от западния свят и все по-силното усещане за положение, което не може да бъде овладяно, кара режима у нас с последни сили да ‘сграбчи’ отново културата, за да се спаси. За нея много бързо започва да се говори като неразделна част от икономическия прогрес, който предстои и навлиза с бързи темпове в страната, а буквално в дните преди рухването на комунистическата идеология. Политбюро коментира нови текстове за промяна на нормативната уредба по отношение на образованието, просветата и културата. Всички тези отчаяни опити да бъде спасена чрез натрупване на културна символика и идеологически масиви една превърнала се в развалина политическа система обаче рухват през есента на 1989 г.
Култура в несигурно време
Периодът на т.нар. „Преход“ и последните години на XXI в. поставят българската култура в съвършено нова ситуация, която се определя както от мащабните обществено-политически и икономически процеси, които рефлектират върху страната, така и от липсата на сигурно и устойчиво развитие на културната сфера. С постепенното преминаване към пазарна икономика, с рязкото разслояване в социалната стратификация, с ориентацията към западните модели и ценности, българската култура търпи мащабни трансформации, които обаче и до ден-днешен по оценката на редица творци не я правят по никакъв начин конкурентноспособна в отделните ѝ аспекти.
„Преходът“ силно комерсиализира отделни културни елементи, установява разбирането за култура като стока и продукт, с който се търгува единствено на пазарен принцип, дава в известна степен свобода на изразните средства, но и поставя редица мащабни предизвикателства пред оцеляването въобще на културните институти. Извеждането на държавните институции от намесата в сектора се счита, разбира се, за стъпка в правилната посока, ала неподготвеността за това, което ще следва след политическата протекция върху културата, се превръща в сериозен проблем за нейната устойчивост и възможност за развитие. Продължава все пак негласното подкрепяне на определени творци или творчески гилдии от страна на отделните политически ръководства, които се сменят в годините след 1989 г. Силното разслояване, прегрупиране и премоделиране на институционалната структура в културната сфера отслабват нейното влияние в публичния живот, а все по-категорично установяващите се комерсиални и лесно възпроизвеждащи се нови жанрови и художествени форми променят въобще културния пейзаж. Стремейки се да се идентифицира с различните изисквания на времето, културата е заставена да се бори непрекъснато със себе си, което я прави силно лабилна пред навлизащите популярни формати и поражда високо съпротивление вътре в ядрото ѝ. Това неизменно води до големи компромиси с качеството, посланията и изразните средства на естетическия продукт през всичките му форми – материално, нематериално културно наследство, класическо и съвременно изкуство, литература, кино, театър и др.
След големите промени, днес културата не може все още като че ли да оцени съществените предимства, които се разкриха пред нея, след краха на комунистическия режим. Вместо това тя продължава да предпочита стоенето в ъгъла и преживяването без самочувствие за собствените си сили. Някои от характеристиките, които бихме могли да посочим, отправящи ясно послание за ситуацията в културната сфера и възможността ѝ за лесно поддаване на манипулации, изглеждат така:
- Отсъства ясна стратегия за целите и фундаменталните задачи на българската култура;
- Липсват ясни правила за производството на културно съдържание във всичките му аспекти;
- Налице е силно поддаване на комерсиалния ракурс, който все по-отчетливо се сдобива с възможности;
- Опитите за реформи в отделни сектори не поставят дългосрочен хоризонт за развитие;
- Поддържането на културата чрез „културата на доизживяването“ и позиционирането ѝ на пазара като стока ражда все по-устойчиви негативи;
- Разпадането на творческите гилдии и лансирането на определени творци от всяка сфера действа демотивиращо за множество нейни представители;
- Отчетливо установеният принцип на ‘самоспасяване’ дебалансира културата като устойчив конструкт, ангажиран да съхранява и възпитава в обществото значими духовни, морални и нравствени категории;
- Липсата на адекватна държавна подкрепа за всички културни сфери предизвика фундаментални компромиси с културните съдържания, които от своя страна нанасят сериозни травми в разбирането за култура въобще;
- Ширещата се модерна бутафория в областта на материалното движимо и недвижимо културно наследство роди категорични манипулации на миналото и подмени историческия разказ за него чрез инструментите на комерсиалното и лесно достъпното.
Това са само част от набелязаните сложни и противоречиви процеси, обхванали динамичното политическо време след 1989 г. Те продължават да дават неясни и трудно поддаващи се на прогнози отражения върху обществените възприятия, потребяващи културно съдържание. Все пак „организацията на управлението на културното наследство в условията на европейска интеграция е насочена към формиране на съзнание за обща принадлежност и общо минало, за споделяни в предишни епохи общи ценности“ (Василева, Денчев, 2010:282).
В последните няколко години държавната политика в областта на културата ясно възприема подход към реставрация и демонстрация на историческото минало, като се ръководи от принципа на показността и рекламирането на загриженост най-вече към археологическите ценности. Поставя се ясен фокус върху извеждането пред публика на културното наследство с търсен, но ювелирно прикрит акцент върху „славното българско величие“. Така се появява нов/стар феномен на отношение към културата и в частност към материалното ѝ археологическо наследство на най-високо ниво – употребата му за разкрасяване на текущото политическо битие на ръководните държавни органи, които съзират в него поредна възможност за постигане на различни цели.
Посочените примери около юбилея „1300 години“ само маркираха някои фундаментални същности на представата за култура във времето на социалистическа България с цел да се извлекат насоки за това как влияят властовите употреби на културното минало за поддържането политически престиж и как манипулациите на историческите същности са силно оръжие за контрол на обществото през инструментите за културна политика.
БИБЛИОГРАФИЯ
Александров, Е. Международната културна политика на социалистическа България, ИК на Отечествения фронт, С., 1980.
Василева С., Ст. Денчев. Държавна политика за културно-историческото наследство на България 1878 – 2009, ИК „За буквите – О писменехь“, С., 2010.
Гюзелев, В., Ив. Божилов. История на България, Т. 1, ИК „Анубис“, С., 1999.
Еленков, Ив. Културният фронт, ИК „Сиела“, С., 2008.
Еленков, Ив. Културна политика и културни практики, В: История на Народна Република България. Режимът и обществото, ИК „Сиела“, С., 2009.
Казаков, Г., Цв. Степанов. Средновековен урбанизъм: памет, сакралност, традиции, УИ „Св. Климент Охридски“, С., 2007.
Мутафчиева, В. Съдът на историците. Българската историческа наука в документи и дискусии 1944 – 1950, АИ „Марин Дринов“, С., 1995.
Панова, Р. Столичният град в културата на средновековна България, УИ „Св. Климент Охридски“, С., 1995.
Степанов, Цв. Власт и авторитет в ранносредновековна България VII – ср. IX в., ИК „Агато“, С., 1999.
Колева, Д. Слугувахме на един неверен лозунг, В: Върху храстите не падат мълнии. Комунизмът – житейски съдби. ИИБМ, С., 2009.
Келбечева, Ев. Текстове за комунизма в България. Културната политика на България през времето на комунизма, Фондация „Конрад Аденауер“, http://www.kas.de/wf/doc/kas_38762-1522-11-30.pdf?140912094607, последно посещение на 27.05.2018 г.
История и реликви, търговия и реклама, БНТ, https://www.bnt.bg/bg/a/istoriya-i-relikvita-rgoviya-i-reklama, последно посещение на 18.06.2018 г.