Език. В езикознанието е определен като стихийно възникваща и развиваща се в човешкото общество система от членоразделни звукови знаци, която служи за комуникация. Благодарение на него изразяваме натрупаните знания и представите ни за света. Но той не е само това. Чрез езика ние се отличаваме едни от други. Различаваме се по народност, по индивидуалния ни начин на изразяване, но и по времето, в което живеем.
Човекът винаги е имал нужда да общува. Малко или много всеки от нас иска да бъде изслушан. При това не само да бъде изслушан, а и да бъде чут. За да бъде разбран от другите, човек първо трябва да знае как да се изрази. Той трябва да може да избира точните думи в съответната ситуация. Съобразява се с времето, мястото и с хората, с които иска да сподели. Тази многообразност поражда недоразбиране и неразбиране. Езикът е динамичен и начините, по които се изразяваме, постоянно се менят.
С хода на времето не се изменя само речта ни, но и разбиранията за това какво е редно да се каже и какво не подобава да се изрече на висок глас. Такъв е случаят с псуването. До не отдавна, ако някой непълнолетен младеж бъде чут да ругае, първото мнение за него е щяло да бъде, че е бил лишен от възпитание. Всъщност от него не е била отнета единствено възможността да бъде добре и правилно научен да спазва норми и порядки, а е бил отгледан, за да ги нарушава. Така е било например по времето на нашите родители. На тези младежи, които се проявявали с подобно лошо поведение, освен че не се е гледало с добро око, но и веднага са свързвани с липсата на каквото и да е уважение. При това не само към околните и по-големите, тоест към авторитетите, но и към тях самите и към семействата им.
В днешно време това коренно се е променило или поне от гледна точка на младите. Не само че е естествено да се псува, но е странно и не е нормално, ако не се прави. Никой от младите или така наречените тийнейджъри, не би се учудил, а да не говорим за възмущение, ако чуе някой свой връстник да псува. Това се е превърнало в естествена част от ежедневието и на младите, и на възрастните. Почти няма разговор между юношите, в който да не присъства поне една псувня. Тя не се счита за проява на враждебност или за обида, но разбира се това зависи и от вида на общуването, и от намеренията на говорещите. Така или иначе ругатните вече не се добавят само като щрих, за да бъде по-интересно казаното, а са станали необходими, за да може да се изразим пълно ценно и в най-голяма степен да споделим какво ни е на сърцето.
И въпреки това остават много сфери и ситуации, в които псуването се е запазило като неприемливо. Например в училище, по време на час, подобно обръщение към учител е абсолютно недопустимо. Но ако преподавател бъде чут да псува като на шега или с цел да привлече вниманието на учениците, то той няма да бъде ще го постигне и ще събуди интереса им. И пак това няма да бъде смятано за неправилно или лошо, ще предизвика любопитство, ще породи желание да се чуе и види повече от този човек.
Все пак има неща, които не са се променили. Както преди, така и сега има разлика в свободата на говорене на мъжете и жените. Днес, ако се чуе момиче и момче да псуват, и като се сравнят двамата, ще изглежда, че е по-нормално за момчето да изрича подобни нецензурни думи. Сякаш на него повече приляга, отколкото на момичето. Това е така, защото тя, като принадлежи към женския пол, се свързва с нежност, невинност и чистота. Затова се смята, че подобен език не само че не ѝ отива, но я принизява и омърсява. Дори и да не го осъзнаваме, тази нагласа се е запазила и продължава да ни въздейства, независимо дали е осъзнато, или не. Друга голяма разлика в говоримия език сравнение с тогава и сега е изобилието на англицизми. Днес под влияние на телевизия, интернет, филми, сериали и най-вече на социалните мрежи младите започват все повече да се обръщат към чуждото. Вместо българските думи, те предпочитат да боравят с чуждиците, като създават и добавят нови и нови англицизми. Такива например са думите като сийнвам, енджойвам, левтвам, роуствам, джойнвам, скипвам, лайквам и други. Въпреки че повечето имат свои аналог на български, родните думи просто не са толкова предпочитани или по-скоро модерни. Освен че е по-актуално, се смята и за по-лесно да се каже левтвам, вместо напускам, или енджойвам се, вместо забавлявам се. Най-тъжното от всичко е не само че англицизмите се смятат за по-удобни и естествени за употреба в съвременното общуване, а че в един момент думите на български започват да се забравят. Вместо да се чудят как една дума на родния ни език е на чужд, много от младите се питат как беше думата на български от английски. Тоест призмата им вече не е от родно – чуждо, а от чуждо – родно.
Както казахме в началото езикът е динамичен. Постоянно се променя и развива заедно с нас. Той е отражение на същността ни. Думите са инструмент, с който непрекъсната си служим. Чрез тях оставяме следи не само като личности, но и като общество и народ. Като едно цяло, което неспирно се носи по течението на времето и непрекъснато се преоткрива. Речта може да се изменя, ценностите и моралът да бъдат преоценявани, но едно нищо никога не няма да изгуби ценността си. Това е езикът. Феноменът, който ни свързва, който ни прави близки, и от нас зависи да го запазим жив, силен и чист.