Текстът на тази статия е част от по-голямо изследване, приключено през 2015 г. Поводът да избера именно него, е свързан с очевидната непреходност на изследвания материал, както и с аналогичната обществено-политическа ситуация през 2021 г. Убедена съм, че заглавията от ексцерпирания материал за предходния период ще съвпаднат с множество от заглавията в настоящето.
Алюзивните игри със заглавията в пресата като че ли дават един от възможните отговори относно знаковостта им. Заглавието често – в желанието да грабне и прелъсти – сочи толкова към събитието от действителността, колкото и към друго заглавие (друг текст), сякаш в това удвояване на звученето намира и удвоена смислова потентност. „Драма в полите на Витоша“ поражда очакване за драматизъм, който черпи вдъхновение от вече познат литературно-сценичен драматизъм и който може да се окаже както реален, така и неслучен. Важното е да се заложи очакване в читателския хоризонт. Заглавие като „Треска за трюфели в Делиормана“ (Стандарт, 27.10.2014) полага в читателския хоризонт както Чарли-Чаплиновата реторика (на жеста, ентусиазма, тъгата), така и анаграмното звучене. Така тя вече стои една позиция по-високо от простото описателно асертивно изказване, съобщаващо някакъв факт (например, че в Делиормана има трюфели) – треската се пренася върху читателя като ефект на четенето (семиотичните игри, за съжаление, тук са безкрайни и трябва да бъдат овладявани: написано/прочетено в събота вечер, то вече носи още един реторичен заряд посредством образа на Джон Траволта).
Общо взето в днешната ситуация, силно артикулираща познато заглавие на Ерих Фром („Да имаш и да бъдеш“), дори заглавие като това от в. Труд (27.10.2014) – „Парламент има, кабинет няма“ – е богато на възможни референции още на ниво заглавие: от едноименното жаргонно звучене на „тука има, тука нема“ до това, че до последния момент на 43-я парламент партиите все още нямат яснота за стаите си (кабинетите си). А всъщност всички знаем, че става дума за липсата на яснота около това, дали ще има правителство. Така постепенно всяка една дума от заглавието отеква – „едно има / друго няма“ като позната до болка опозиция; „има“ като водеща дума в съвременното битие на българина; кабинет като правителство, но и като стая; като управленска институция, но и като пространство-убежище.
Заглавието може да бъде разглеждано като знаков модел в синхронен и диахронен план, съответно – да бъде разпознавано като принадлежащо на дадена епоха, направление, медия, автор и т.н. поради стилистичната маркираност, която винаги съдържа изявено или прикрито (прословутото „май“ в края на изказа, патентовано от вестник „24 часа“, придава едновременно оттенък на недоверие и оставя привкуса на древното fama est).
Можем да говорим за дълги и кратки заглавия, за отказ от заглавие, за намеса в заглавието на даден материал (редакционна намеса, с или без авторово знание; междинни вътрешни заглавия в материала и др.), което ще рече, че можем да говорим за заглавието и като отделно текстово пространство, за неговия синтаксис, за неговата типология. Титрологията в това отношение може да бъде изключително ценен помощник. Можем да говорим както за възможните светове на заглавието (новата теория за референцията след Крипке и Маркъс), така и за възможните му прочити (новата теория за интерпретацията след дебата Еко-Рорти)[1].
Заглавието, както няколко пъти посочихме, е неизбежно обвързано с идеята за референтност. Тя обаче има повече от едно измерение: от една страна, като всеки езиков феномен, то препраща към някаква реалност (действителност) и в този смисъл е референтно; от друга – референт на заглавието в известен смисъл е и самият текст, който следва (или отсъства, ако заглавието е посочено в библиография, анонс и ли някакъв друг подобен тип изказ); референцията често препраща едно заглавие към друго (или други), и по този начин създава особено живеене на дадено заглавие. Тук вече дадохме няколко примера от областта на литературата и киното, предстои да видим – особено в последната част на това изследване – как се осъществява то в пресата. Тук както жанровите особености, така и актуалността на пресата, видимо предполагат различни подстъпи от тези към посланията на художествените светове. Което прави звученето и ефективността на заглавието още по-търсени – много по-бързо и силно те трябва да въздействат на читателя, отколкото в полето на литературата например. Ден или два по-късно информацията вече има много по-малка значимост, оттук и търсеният ефект на заглавие. При художествената литература, обратно, заглавието – макар да отразява спецификите и на автора, и на времето – трябва да е устойчиво. Отвъд „пресата“ на бързото четене (респективно на актуалността на поднесената информация), то може да си позволи референциални игри с други текстове, които да отзвучават бавно. Понякога това е постижимо и при заглавия в печата, когато имаме повторяемост на събития и референцията е не толкова екстенсионална (това събитие, в този ден), а интесионална (този клас или тип от събития). Например заглавието „Лудогорец пише европейска приказка“ може да бъде отнесено както към конкретен успех на футболния клуб „Лудогорец“ срещу точно определен съперник (например срещу Стяуа, или срещу Базел, или срещу Валенсия, или срещу Партизан), така и към цялата поредица от успехи срещу европейски грандове през последните две години.
Заглавието може да бъде мислено и разбирано като речев акт (по Остин и Сърл), съответно да се търси и открои доминираща илокутивна сила и да се направи таксономия на заглавията в определени ситуации (например декларатив и комисив в предизборна ситуация; псевдоасертив при политически и парламентарен дебат и пр.). Защо в предизборна ситуация рядко се срещат асертиви? Защо асертивите на различните политически сили се разминават, когато говорят за едно и също събитие (десетки заглавия около случаите Южен поток, КТБ, електроенергия, здравеопазване, пенсии и пр.).
Заглавието е обвързано с идеята за интенционалност (в смисъла на Сърл)[2] – както всеки речев акт е необходим, за да се изрази някакво интенционално състояние (страх, надежда, вяра, желание, тревога, вина, гняв и пр.), така и всяко заглавие е необходимо, за да се изрази в максимално сгъстен вид (въплъти синтезирано) някакво послание; тук заглавието е близко до природата на девиза, слоугъна, рекламното послание – минимум пространство и време, максимум смисъл и грабване на внимание.
Така при едни интенционални състояния (асертивите) посоката на съответствие между заглавието и действителността е проверима („Герб потвърдиха коалиция с РБ“), докато при други (директиви, комисиви) посоката на съответствие между заглавието и действителността е непроверима („При съюз между ГЕРБ и РБ ще бъдат отпуснати еврофондовете“; „Евентуалните министри в новия кабинет...“). По типа заглавие, ориентирано на принципа посока на съответствие между заглавието и действителността, може да се направи интересна таксономия на българските печатни медии. Очевидно е как някои от тях не се интересуват от подобна посока на съответствие (от нейната проверимост и верифицуемост), докато други са загрижени за обективността на информацията. В пресата повече от всяко друго място на проявление на писането посоката на съответствие на интенционалните състояния отзвучава болезнено при разминаване с действителността. Ако за художествената литература подобно разминаване е напълно в реда на нещата, тук читателят очаква да научава истини. Едно от големите разминавания между сериозната преса и жълтата преса е не толкова в стиловите белези (изказа, реторическите похвати), колкото в посоката на съответствие между заглавие (текст) и действителност.
Всъщност, за да бъдем точни, тук акцентът трябва да бъде поставен върху илокутивните цели, които Сърл (в сътрудничество с Вандервекен) извежда по аналогия с илокутивните актове[3]. Според Сърл те са пет и съответстват на различни условия на тяхната реализация. Ще си позволя да ги припомня, защото в зависимост от тях заглавието функционира в комуникацията и защото в единия край на комуникативния модел стои текста (печатната медия, литературната творба и т.н.), а в другия край читателят, към когото и заради когото са ориентирани тези илокутивни цели.
И така, първата е асертивна – да покаже състоянието на нещата. Не би било пресилено да се каже, че скритият замисъл в асертивната цел е чрез изказването, репрезентативна част от което е заглавието, е внушението, че се разкрива действителното състояние на нещата, за които се говори или пише.
Втората цел е комисивната. Тя се състои в това да обвърже говорещия (пишещия) с извършването на нещо. И тук не би било пресилено да се каже, че скритият замисъл в комисивната цел е, че субектът, който стои зад изреченото (изписаното), в не по-малка степен – който стои зад конструираното заглавие, поема задължението да извърши това, което изрича.
Третата цел е директивната. Тя се състои в това да се обвърже слушащият (четящият) с извършването на нещо. Скритият смисъл в директивната илокутивна цел е да се подбуди слушателят (читателят) да следва линията на текста и да извърши това, което е адекватно на звученето на текста (заглавието).
Четвъртата цел е декларативна. Тя се състои в това да се измени действителността (външния свят) чрез произнесеното (написаното).
Петата последна цел е експресивната. Чрез нея говорещият (пишещият) изразява една или друга психологическа ситуация по отношение на това, за което говори (пише).
Зад тези пет илокутивни цели стои парадигма от характерни думи и изрази, които печатните медии най-често използват и които се явяват индексиални знаци за съответния тип цел. Те на свой ред пък се явяват знаци за редакционна политика, за позиция на автор или редакция по даден случай, за характерен начин на отразяване на събитие, правене на прогноза и т.н. Ще се опитам да припомня най-често използваните думи тук – в текста като цяло, като водещи думи на материала или като заглавия (подзаглавия, вътрешни заглавия) за всяка от илокутивните цели.
За асертивната цел са характерни думи като „заявявам“, „уверявам“, „информирам“, „признавам“, „потвърждавам“, „констатирам“, „напомням“ и т.н. – типични за бюлетините на информационните агенции и новинарските емисии, но и за езика на политиците. Често влизат в структурата на заглавия, когато трябва да се съобщи нещо и да се изрази отношение към самото съобщаване.
За комисивната цел са характерни думи и изрази като „обещавам (давам тържествено обещание)“, „съгласен съм с (че)“, „обвързвам се“ и т.н. В структурата на заглавията влизат по-скоро преизказно, като асертиви – че някой вече е обещал, съгласил, обвързал.
За директивната цел са характерни думи и изрази като „моля (умолявам)“, „изисквам“, „ходатайствам“, „подбуждам (подстрекавам)“, „склонявам“, „съблазнявам“, „съветвам“, „препоръчвам“ и т.н. В структурата на заглавията и те, подобно на комисивната цел, влизат по-скоро преизказно, като асертиви – че някой е молил, препоръчал, подбуждал, ходатайствал.
За декларативната цел са характерни думи и изрази като „обявявам“, „провъзгласявам“, „санкционирам“, „благославям“ и т.н. Имат същата съдба като комисивната и директивната цел. Всички те, еспресивни по природа в речта и писани текстове, в състава на заглавието в печатните медии по-често оживяват през асертивите – като нещо, което се съобщава. В случаите, когато комисивните, директивните, декларативните и експресивните цели влизат в състава на заглавия именно като такива, те са по-близко до звученето в художествената литература и обикновено има наличие на алюзивна игра. Асертивите по презумпция намаляват възможността за алюзивни игри, тъй като природата им е да съобщят нещо директно, което да бъде проверимо – типичен знак за сериозност в пресата.
Илокутивната цел на едно заглавие (съобщение, текст) е осезаема и проверима единствено когато има комуникация. Отдавна известно е, че езикът служи за моделиране на социалното взаимодействие. Ето защо логичният преход от илокутивните цели, скрити в използването на едно или друго заглавие, е към функционирането на заглавието като комуникативен модел.
Заглавието през призмата на комуникативния модел
Заглавието може да бъде мислено и разбирано като част от комуникативен модел[4] с тенденция за принадлежност към определена езикова функция. Съответно може да се търси и открои до коя езикова функция то е най-близко по своята природа и защо, както коя езикова функция то потиска в конкретния случай и защо (същностни различия между сериозната и жълтата преса). Възможна е класификация на заглавията, например през модела на Якобсон: кои са насочени към самите себе си, кои репликират други текстове или заглавия, кои разкриват природата (темата, същността, акцента на това, което онасловяват и т.н.).
Могат да бъдат посочени не едно и две заглавия, които сякаш съществуват заради самите себе си (очевиден превес на поетичната функция). Не това е най-типичното за заглавията в пресата, но пък интересът към това, какво налага подобно конструиране на заглавия, е оправдан. Заглавия, които сочат контекста (очевиден превес на референтната, или още комуникативната функция) са характерни за печатните медии. Въпреки това те звучат по различен начин в сериозната и жълтата преса. В предизборни ситуации често сме свидетели на заглавия (и текстове), ориентирани към адресата, т.е. налице е апелативната функция. Пак в същата ситуация акцентът върху адресанта извиква на преден план експресивната функция. Макар и не толкова разпространени, заглавия, сочещи кода (метаезикова функция) също са видими в печатните медии. При заплетени казуси,в каквито безспорно се превръщат за печатните медии случаите с Южен поток и с КТБ, те определено въздействат.
С други думи, комуникативните модели могат да бъдат една от възможните отправни точки при четене на заглавия в печатните медии. Ако към този аспект добавим още два близки по дух – че заглавието структурира новостите в пресата по определен начин и че е важна част от властовия инструмент – то комуникативните модели и стратегии се превръщат в необходима гледна точка при изследване на заглавията най-вече в пресата.
Заглавието е важна част от властовия инструмент, напомня Блакар[5], особено когато изобретява нови думи и изрази, нов порядък на представянето, нови ефектни заглавия. Едновременно с това, като ефект от една реална лингвистика на лъжата, заглавията могат и откровено и целенасочено да подвеждат. Могат ли да лъжат думите (заглавията)? Ако се присъединим към отговора на този въпрос, зададен от Вайнрих[6], т.е., ако отговорим утвърдително (с което още веднъж подчертаваме знаковата природа на заглавията, асертивната им цел и ролята на контекста), то тогава тяхното използване като властов инструмент е разбираемо (Еко настоява за това, че знаците лъжат; Вайнрих настоява за това, че асертивните морфеми лъжат и т.н.). Оттук ранната интуиция на жълтата преса, доведена до крайност, че е важно звученето на заглавието и неговият ефект върху читателя, а не дали то съответства на истината. Оттук и различията в партийно оцветената преса, когато отразява едно и също събитие – особено когато се изчислява многочислеността на дадено събитие.
Всъщност цялото теоретико-емпирично изследване на езика и неговото използване в социален контекст, което Блакар извършва (това всъщност е и подзаглавие на неговия труд) доказва – без да акцентира върху заглавието – че водещи части в текста (изказването), а сред тях неизбежно попада и заглавието, са натоварени да поемат тази функция на властов инструмент. След като да говорим и пишем неутрално, е невъзможно (винаги има някакъв структуриращ и въздействащ ефект в начина, по който използваме езика и конструираме речта), тогава е трудно заглавията да бъдат преимуществено неутрални. В определен аспект те маркират именно тази властова позиция на говорещия (пишещия), до която директно или индиректно се стига. Манипулативните ефекти на използване на заглавието са част от тази властова стратегия на използване на езика и конструиране на речта. Затова и думи като „идеология“ („идеологии“ и „политика“ („политики“) имат толкова широк регистър от значения и употреби в езика, в частност в заглавията (думата „политики“ например стана модерна в българската преса през втората половина на 2014 година).
Осъществяването на властта в акта на комуникацията, пише Блакар, започва от подбора на думите. Парафразата, която бих направила, е, че осъществяването на властта в акта на комуникация в печатните медии започва от подбора на заглавията – дори при вече готов текст, избрани думи и изрази и стратегически нагласени внушения, изборът на заглавие продължава да тежи до последния момент. Не е случайно, че понякога изборът на заглавие (а така също и на междинни заглавия, на изведени ключови думи и изрази с шрифт) принадлежи не толкова на автора, колкото на редакцията. Заглавието „се прецежда“ през цедката на езиковите филтри до последния миг. Търсенето на алюзивна игра в него е част от това прецеждане, но тя не е самоцелна, а подчинена именно на властова комуникативна и социална стратегия – заглавието трябва да грабва, да притегля, да продава, да печели, да се предава нататък по веригата, да отеква. Тук са възможни всички варианти и комбинации от тях – създаване на нови думи, избор на граматически форми, избор на скрити или подразбиращи се предпоставки, избор на подходящи метафори, търсене на най-актуалната към момента и най-разпознаваемата алюзивна игра. Идеята за властта[7] определя идеята за лингвистични (семиотични) механизми при работа с езика и заглавието е едно добро огледало за това, как тези механизми се случват.
Заглавието структурира новините в пресата по определен начин – то, по думите на ван Дийк, определя релевантността на публикувания материал[8]. Новините като текст, пише ван Дийк, действително притежават структура на релевантност, която посочва на читателя коя информация в текста е най-важна и най-значима. Следователно трябва да се подчертае, че заглавието, очевидно, притежава особена роля в подобна структура на релевантност, защото именно заглавието изразява най-важната тема в текста[9]. Тук веднага трябва да се направи една уговорка, а именно, че заглавието може и да играе с „важността“ и „значимостта“ на информацията в текста, че може (с оглед на всичко, казано до тук) да манипулира, да подменя. Ако теоретически задълбаем в този казус и вземем случаите, в които редакцията слага или заменя заглавие, т.е. тя преценява степента на важност и значимост на информацията в текста, тогава структурите на релевантност, мислени през призмата на заглавието, се оказват сложно и интересно за наблюдаване поле. Независимо от всичко това, тезите на ван Дийк позволяват по още един начин да пристъпим към четене на заглавия в пресата (разбира се, в чисто съвременен план, можем да изместим предлаганите от него типове анализ като структурен, макросоциологически и т.н., както и да комбинираме резултати от тях в своето изследване). Не бива да забравяме и методологическите основания на неговия подход (в полезрението му попадат специалисти в областта на дискурса, а така също и специалисти по семиотика, стилистика и реторика), които доближават посоките на изследване, както и направените от него изводи, че изследователите все още обръщат повече внимание на контекстите, отколкото на самите текстове. В нашия случай това би звучало примерно така: време е да изследваме повече водещата роля на структурата, значението и ролята на заглавията (респективно връзката заглавие – текст, след това текст – действителност), отколкото ролята на контекста (респективно детерминирането действителност – текст и едва след това текст – заглавие).
Макростратегиите за извличане на заглавие от текста могат да бъдат различни, всъщност тук е пресечната точка между контекста, познаването на темата (освен обща е необходима и специфична компетентност), познаването на субектите, които текстът оживява, както и на аудиторията, за която текстът е предназначен. Класическият пример, който ван Дийк дава със заглавието „Уайнбъргър срещу пресата“ (вариациите с „Уайнбъргър, огорчен от действията на пресата“ и „Уайнбъргър отстранява пресата от своята мисия“), е едно добро напомняне за съвременни ситуации в българските печатни медии – като разултат, но и като възможности. Също толкова добро напомняне е, че когато заглавието рискува да бъде непълно или неточно, особено ако отразява две важни събития, а не едно, обикновено се налага вторично (подчинено) заглавие, което удвоява структурите на релевантност и до голяма степен може да извика различни езикови функции, да бъде подчинено на различни илокутивни цели, да породи сложен като комуникация и въздействие семиозис[10]. Във всички случаи налице е дискретна реализация в текста, освен съотнасяне навън към действителността.
И сякаш, за да напомни, че спящите метафори могат да бъдат събудени, отново сме свидетели дори как една сценична метафора, която като щит би покрила цялото поле на интерес в жълтата преса – задкулисие – проби и стана модерна в сериозната преса до степен да определя модуса на живеене и обществения договор между гражданско общество и политически елит. Тази сценична метафора, в която по дефолт се отразява възможността само и единствено демиург да вижда и наблюдава зад кулисите, бавно завладя и трайно се настани вече от години в българската преса и бързо се оцвети в негативни конотации. Алюзивните игри с нея са до такава степен очаквани и разпознаваеми, че скоро тя ще изгуби част от блясъка си. Заглавията и водещите теми с нея първоначално очертаваха поле, в което на всяка цена трябва да се надникне, да се разбере, да се прекъсне и унищожи; сега, след десетки повторения, недовели до успех, това поле звучи като обсебващо, тотализиращо, надмогващо. Това е част от живота на метафорите, те имат както своите места на живеене, така и „усилно“ време.