Според[1] проф. Климентина Иванова в последно време битува мнението, че живеем в епоха, в която стремглаво се налагат „готовите образи и изображения“, породени от технологиите, и епохата на четящите остава на заден план (цит. по Китова-Василева 2012: 125). Ако всички, които обичаме словото, се съгласим с това мнение, означава да признаем, че филологията заема все по-маловажно място в живота ни. За мен филологията не е просто наука за любовта към словото, а наука, помагаща на всеки един, който се захване с нея, да проникне дълбоко в себе си и да „прелиства“ душата си така, както прелиства страниците на книгата, и с всяка нова страница да опознава самия себе си и света наоколо.
Поради това възникването на езиците и на различните писмености от най-дълбока древност вълнува човечеството и интересът към езика като явление, като обект на изследване се формира вследствие на осъзнаването на факта, че писмено фиксираните послания остават в наследство на идните поколения. През 19. век терминът филология е бил свързан предимно с езикознанието и чак на по-късен етап обхваща и литературата.
Предмет на настоящата статия е филологията в Древна Индия и по-точно – първите езиковедски трудове.
От най-древни времена словото в Индия заема специално и наистина сакрално място, поради което страната неслучайно бива смятана за люлка на филологията. Докато в Египет и някои страни на Предна Азия през Средновековието се извършва пълна смяна на езиците и културите, Индия запазва вярванията и традициите си столетия наред и произведенията, написани на един от класическите езици на древността – санскрит, остават непокътнати през хилядолетията и продължават да вълнуват умовете на езиковедите и литературоведите.
Най-древната индийска граматика е датирана от 5. век преди Христа и се смята, че тя е дело на човек, който е познавал отлично съдържанието на четирите сборника със свещени химни – Веди[2]. Традиционно ведите биват наричани и и „шрути“, т.е. „чуто“, което се обяснява с факта, че векове наред, дори и след изобретяването на писмеността, химните не са били записвани. Това се дължи на вярването, според което всеки, който дръзне да ги запише, ще попадне в ада.
Ведите са четири:
- Ригведа (санскр. ऋग्वेद, ṛgveda), или Веда на химните: това е най-древната от ведите, възхождаща към 9. – 10. в. пр. н.е.; запазена е и до днес, макар че химните са записани много по-късно – едва в първите столетия след Христа;
- Яджурведа (санскр. यजुर्वेद, yajurveda), или Веда на жертвените формули: това е сборник от жертвени изречения и молитви с магически характер, които съпровождали всяко жертвоприношение; датирани са около 10. век преди Христа;
- Самаведа (санскр. सामवेद, sāmaveda), или Веда на мелодиите и песнопенията: текстът ѝ е почти изцяло заимстван от този на Ригведа, но съдържа изрични указания за изпълнението на химните;
- Атхарваведа (санскр. अथर्ववेद, Atharvaveda), или Веда на заклинанията: създадена е в началото на първото хилядолетие преди Христа и заема особено място, тъй като е свързана преди всичко с домашните обреди.
Прието е да се смята, че тези писмени паметници са едни от най-древните в света.
Следва да се отбележи, че изпълняването на свещените химни се е съблюдавало много строго като условие за успешната реализация на магическо-религиозната им функция. Това подтиква и първите индийски филолози (с цялата условност на това понятие от съвременно гледище) да посветят вниманието си на изучаването на звуковите аспекти в езика. Това довежда, от своя страна, до формулирането на първите фонетични принципи и до детайлното описание на артикулацията на отделните звукове. Едновременно с това възникват и първите опити за класификация на звуковете. Още древноиндийските фонетици различават дълги и кратки гласни, полугласни и гласни звукове, осъзнават ролята на сричкообразуващите елементи, а също така обръщат внимание и на редица други важни фонетични явления.
В най-ранните паметници на ведическата култура се наблюдават опити за описание на въпросите, свързани с езиковата структура. Съществува специален разред ведическа литература с шест спомагателни дисциплини, които са били задължителни за правилното разбиране и тълкуване на ведите: Шикша – посветена на фонетиката и фонологията; Чхандас – посветена на метриката; Вякарана – посветена на граматиката; Нирукта – занимава се с произхода на думите; Джотиша – посветена на астрологията и астрономията; Калпа – посветена на ритуалистиката.
Въпреки уклона към фонетичните и фонологичните проблеми не по-малко интересни са и наблюденията на филолозите в Древна Индия по въпросите на морфологията. Във фокуса на техните интереси са учението за словообразуването и словоизменението и класификацията на частите на речта. Това, разбира се, не е самоцелно, а отново се обуславя от практическата необходимост: текстовете се подлагат на задълбочен филологически анализ, за да бъде разтълкувана и обяснена тяхната семантика, вследствие на което словоформите се разлагат на съставните им части – корен, афикси, основа и окончание.
Индийските граматици приемат, че частите на речта са четири – имена, глаголи, предлози и частици. Местоименията и наречията заемат междинна позиция и се разпределят между имената и глаголите. Освен това изследователите на древноиндийските езици отделят седем падежа при имената – именителен, винителен, дателен, родителен, творителен, местен и отложителен. Може да се каже, че разбирането за имената и глаголите съвпада със съвременната представа за тези класове думи.
За отбелязване е, че древноиндийските учени имат особен принос към уточняването и въвеждането на някои нови термини в областта на морфологията. Те първи фиксират наличието на вътрешни флексии и нулеви морфеми, но също така обръщат внимание на ролята на ударението и интонацията в езика.
С известни уговорки се приема, че един от първите индийски учени – Яска – е творил преди прочутия Панини, като повечето изследователи приемат, че е живял около 700 г. пр. Хр. Яска се фокусира основно върху граматиката, но разглежда етимологията като допълнение към нея. Предполага се, че е бил много добре запознат с ученията на различните школи, описващи фонетиката и граматиката.
Яска е автор на „Нирукта“ – произведение, съдържащо дванадесет глави и написано като коментар върху традиционен списък с ведически думи. В книгата се откриват списъци с думи, групирани в асоциативни редове, но наред с това авторът дава и обща представа за някои граматични понятия – падеж, именна парадигма и др. Забелязват се и опити за етимологизуване, както и отлично структурирана класификация на звуковете според мястото на артикулация. Някои приемат тази книга за първия значителен труд, специално посветен на етимологията.
В кратко въведение Яска предприема първи опит за класифициране на класовете думи, които според него са четири – съществителни имена, глаголи, представки-предлози и неизменяеми думи (наречия, частици, съюзи).
Книгата е ценна и предвид факта, че в нея са посочени имена на граматици, работили преди Яска, което свидетелства и за по-ранни занимания с особеностите на езика. Съчинението достига до наши дни в две редакции, които не се различават особено по съдържание, а по разпределяне на материала.
Без съмнение един от най-известните древноиндийски граматици е Панини. Според Ст. Чолаков индийската традиция смята Панини за „най-ярката звезда на интелектуалния небосклон на Древна Индия“ (Чолаков 1996: 236), като той твърди, че рядко една личност е имала толкова голямо влияние върху формирането на езика в една страна.
Панини, както е известно, е автор на първата санскритска граматика, наречена „Осемкнижие“. Според Н. Б. Мечковска (Мечковска 1998: 278) тази граматика е от типа на така наречените генеративни граматики, които учат да се подхожда не аналитично, а синтетично към речепораждането. Панини дефинира правила, позволяващи от сричките да се образуват думи, от думите – конструкции, и в крайна сметка да се оформят всички възможни правилни санскритски изкази. Той анализира подробно всички явления и аспекти, отнасящи се до равнището на морфологията, като синтаксисът остава застъпен съвсем слабо в труда му. Според други учени обаче най-пълно и систематизирано е учението на Панини за синтактичните функции на съществителните имена. Ако първите граматици учат на правилно рецитиране и тълкуване на свещените текстове, Панини описва и очевидно сам установява нормите на литературния език, за да ги направи достъпни.
В съвременното езикознание „Осемкнижие“ се слави като една от най-пълните и прецизни санскритски граматики, която има следната архитектоника: тръгва се от смисъла, подбират се съответните значещи морфеми, избира се конструкция, наложена от характера на глагола или от комуникативната задача, прилагат се всички предписани операции, в резултат на което се получава изречение, правилно от фонетична гледна точка. Панини говори за глаголно управление, за синтактични функции на съществителните и се срещат термини, напомнящи по съдържанието и употребата си на съвременните понятия фонема, алофон, морфема, аломорф. С дейността си Панини не просто оставя ярка следа в граматическото изкуство на Древна Индия, но и успява да възбуди интереса към филологията у следващите поколения.
В Индия почти по същото време работи и друг граматик – Катяяна, който създава „Варттика“ – допълващи правила и обяснения към сутрите на Панини.
Патанджали също прави коментар на труда на Панини, като първо цитира него, после – Катяяна, а след това дава свое обяснение.
Едва през 13. век се появява нова, по-кратка санскритска граматика от известния литературен критик Вопадева, който се опитва да страни от системата на Панини и проявява самостоятелност в трудовете си.
В заключение можем да обобщим, че приносите на първите древноиндийски граматици са безспорни. Макар че идеите на търсачите на словото и смисъла, изложени по-горе, поради териториалната отдалеченост остават непознати за европейците за столетия напред, ясно се вижда, че търсенията нерядко довеждат умелите наблюдатели на езика и речта до сходни изводи. Това недвумислено доказва наличието на универсалии, които са общи за всички човешки езици, както и необходимостта от детайлно познаване на собствения език с оглед успешното описание на чуждите езици.
За финал ще си позволя да цитирам Стефан Чолаков: „Ако ме запитат под кое небе човешкият ум най-пълно е развил своите скъпоценни дарования, най-дълбоко е размишлявал над великите проблеми на живота и е намерил за някои от тях решения, заслужаващи възхищението на хора, които са изучавали Платон и Кант – аз отново бих посочил Индия!“.
БИБЛИОГРАФИЯ
Китова-Василева 2012: Китова-Василева, М. Любовта към словото. За изворите на науката за езика (от древността до края на Ренесанса). София, 2012.
Мечковска 1998: Мечковская, Н. Б. Язык и религия. Лекции по филологии и истории религий. Москва, 1998.
Тилев 2020: Тилев, Е. Студентски научен семинар „Страници от историята на лингвистиката“. – В: Български език и литература, 2020, кн. 4, с. 422–425.
Чолаков 1996: Чолаков, Ст. Древноиндийската култура. София, 1996.