Резюме: Властта на езика изисква компетентност. Езикът на „четвъртата власт“ не бива да създава мита за снижаване на книжовната норма, защото неориториката на „четвъртата власт“ има немаловажното призвание да придава публичност на политиката като концепт на властта и ценност на демократичното ни общество. Стратегията на информационния обмен трябва да обедини аудиторията и да се служи добросъвестно на словото и на способността на езика да моделира – все едно, езиково съзнание, езикова личност, езикова култура, културни традиции.
Първият критерий за човечност е езикът (Рикьор 1996: 32–34). Екстраполацията удобно и логично пренася тържеството на езика в територията на така наречената „четвърта власт“ – територията на публичния дискурс, на колективния субект на езика и останалите три равнища – действието, разказа и отговорността. Езикът на медиите е експликация на власт. Всъщност „четвърта власт“ е метафора на властта на езика безспорно в комуникативната му функционалност. Медиадискурсът е тържеството на превъзходството на езика като информативен ресурс. Няма друга хипотеза за прототипа на етимона „власт“ в метафората – термин на средствата за масова информация.
„Агресията“ на „сгрешената“, ненормативна реч са причината за разрушена ценностна система на националния характер, за нестабилна национална идентичност, за понижено гражданско съзнание като облигация на културата обаче на езиковата личност. Това на практика е резултатът от компромиса с езиковата грешка в речта като комуникативна активност и функционалност. Логиката на езика като феномен и посоката на позицията му в парадигма е повече от закон. Това е библия на човешкото съзнание. Така може да се обясни съпротивлението, заради което футурологията от края на миналия и началото на настоящия век си остава в режим на хипотеза и не може да се превърне в езикова реалност. Ние трябва да се съобразяваме с философията на езика преди каквито и да са ресурси на методология и научни авторитети. Затова смятаме, че тезата на Ст. Буров за наддиалектна норма в две регионални измерения е алогична и безперспективна по принцип (Буров 2012).
Езикът не допуска амбиции в реверсивен режим. Генеалогията на нормата трябва да ни служи като ориентир. Нормата е технологията, която осигурява книжовния език като наддиалектно образование. Не може да има норма, с която да снемем норма, за да отидем отново в парадигмата на диалекта. Не може да се сегрегира национална идентичност като фонова (ценностна) импликация на езика – негов прототип. Реверсивността е допустима посока на езикова технология като процесуалност, развой само на равнището на лексиката – в семантиката и думата като нейна експликация и вербализация.
Да преодолеем нормата и да валидираме езиковите грешки в граматиката, т.е. по отношение не на системата, а на структурата на езика, като подменена свобода на речта, означава да посягаме на езиковото съзнание и да рушим невидимо националната идентичност. Премоделираното през валидираната до норма речева грешка колективно езиково съзнание е разрушена националност и дебалансирано общество. Тук трябва да заявим отговорно, че не забравяме и за футурологията като част от научното знание, но държим на конструктивното сечение между футурология, социолингвистика, езикова култура и еколингвистика например.
Освен това е важно да не се забравя корелацията правоговор – правопис. Не бива да се мисли за тези два феномена като за „плаващи пясъци“. Тук изследването на колегите от Секцията по съвременен български език в ИБЕ „Проф. Любомир Андрейчин“ по проекта за нормативните нагласи най-категорично ще очертае разделителните линии. С други думи, когато се опитваме да прогнозираме или пък да актуализираме норми, ние трябва да не забравяме генеалогията, формата на езикова употреба и философията на езика като ценностен феномен. За сравнение може да се ползва препратката с консерватизма на правописа в английски и във френски език.
Т.е. демокрацията като властови феномен едва ли съответно може да бъде репликирана с демократизация на езика. Отново подчертаваме, че посоката не може да е обратна, защото езикът е първенстващ феномен в отношението му към, с държавността. Възможно е демократизацията да се разполага като конотативен ресурс, но той е присъщ на лексикално равнище и като стилистика.
Тук веднага следва да се направи уговорка. Правоговорът и правописът в срещата си в медийния дискурс могат да определят проблемите на книжовната норма като предмет на интердисциплинарен изследователски подход с модерна методологическа рамка. Това се отнася обаче до равнищата, които представят структурата на езика, неговата генеалогия. Разбира се, че в случаите, които се разполагат в периферията на тази структура, каквото например смятаме, че е дискутираното двойствено като разполагане в правоговора и правописа окончание за 1 л., ед. ч. на глаголите от 1 и 2 спрежение (-ме) – правоговорна грешка, но едва ли и правописна (съвсем не се изключва регистрацията и в писмена форма), можем да анализираме когнитивната допустимост на дублетността като относителен компромис с нормата. Т.е. дори дублетността в такива случаи трябва да се изследва методологически актуално и да се регулира нейната правомерност по посока на развоя като обогатяване и бъдеще на езика и неговата ресурсност.
Когато става въпрос за лексикални употреби като експликативна представителност на обогатена когнитивна компетентност, като речникова перспектива, то неологизмите следва да се изследват на основата на езиковите закони.
Но когато езиковите употреби, които представят структурата на езиковата единица като граматична характеристика и вербализация на мисълта като прототип на комуникативно релевантен минимум, престъпват нормата, това не е просто грешка, а разрушаване на езиковото съзнание в сегмент от неговия модел на мислене и е обречено по силата на езиковите закони като дискредитиране на информативно-комуникативната значимост. С други думи, анулира се словото. Властта на езика остава като аксиома и силата на словото се срива до „самотното“ и безцелно значение на думите. Медийният дискурс обаче като етимон и като релевантност е слово с власт – както в устна, така и в писмена форма:
„Отпорът срещу простащината е новото дисидентство в България“ (Дъното отдолу, Медиапул, 3 юни 2018, Веселина Седларска).
„Дисидентството“ е прототипът на целта на настоящето изследване. Десемантизирането на „дисидентството“ в текста на В. Седларска е задачата ни в работата по проекта. Научноизследователската стойност не е самоцел: „Състоянието на българската журналистика“ (Дъното отдолу, Медиапул, В. Седларска, 3 юни 2018) и „запетаята и пълният член са по-страшни от пандемия“ (Запетаята и пълният член са по-страшни от пандемия ..., Диян Божидаров, в. Сега, 23 май 2020 г.).
Медийният дискурс е услужлив източник за представителна ексцерпция, на основата на която да се изследват прецизно и с интердисциплинарна методологическа рамка лексикализацията и граматикализацията като технология на обогатяването на езика на лексикално равнище. Ние смятаме, че точно в медиаезика ще се регистрират по логични причини тези „есенции“ на когнитивната перспектива на актуалното езиково съзнание динамиката им, а не като архив с диахрония. Представителността им може да е прототип на категориален процес, чийто генезис да се изследва в неговата социопроекция. Т.е. медийната представителна експликация подсказва и предсказва социолингвистичния анализ като технология на лексикализация и граматикализация в обновяването на българския език.
В потвърждение на властта на езика анализът на когнитивно-риторичните характеристики и тестването на словообразователните модели могат да предпоставят научноизследователската експертиза, която да нормативизира лексикографски или пък да отхвърли тази футурологическа дързост. Анализът не може да бъде на самостоятелно семантично и речниково равнище. За това е полезен интердисциплинарният подход:
Празнобърборене. (OFFNews, интервю с Теодора Димова, 13 ноември 2019);
„Времеубежище“, Георги Господинов.
България в Черно море: атлантизъм и неутрализъм (Bgsniper, заглавие, 5 декември 2019);
Точно интердисципилинарният анализ например на „празнобърборене“ като авторски неологизъм на твореца Теодора Димова е есенциална експликация както на информативно-културните дефицити и рецепции в публичната реч, чиято представителна референция е медийният дискурс, така и премерена и премислена словообразователна инициация. Неологизмът е авторска интенция за отговорността на учени, творци и на останалия интелектуален елит на нацията, в която като прототип се разполага неудовлетворение, грижа, призив и укор едновременно. Този комплекс от концепти и тяхната дълбинност са предупреждение за езика и на езика. Оттук нататък празнобърборене като езикова форма следва да бъде предмет на лексиколози и лексикографи и конкретно, и като словообразователен модел – прототип.
Така е и при неологизма – заглавие на романа „Времеубежище“ на твореца Георги Господинов. Тези предизвикателства на словообразуването и новите ценности, включително и като когнитивен дефицит или парадокс, са сигурна представителна научноизследователска извадка за развойните езикови процеси по отношение на обогатяването и бъдещето на българския език.
Категорично различно се разполага обаче „неутрализъм“. Тук наблюденията не са в полза на неговата езикова верификация като лексикална единица. Волността на носителя на езика не може да се валидира от аналогията, заради която при конюнкцията с „атлантизъм“ частичните словообразователни компресии водят до семантични дефицити, да не кажем липси, които са по-скоро и по-близо до грешката, отколкото до неологизма. Ето в тези случаи е налице безсилие на граматикализацията и на стилизацията да преведат минимума в езиковата култура през компромиса на аналогията в нормативизация и обновяване.
Културата на владеене на нормата и на кода на езика означава постигнато езиково съзнание на принципа на кръга – без начало и край, равнопоставеност и диалектическа взаимовръзка. Стабилното езиково съзнание представя езиковата личност като носител на езика и показател на национална идентичност. Историята на лингвистиката отдавна е постигнала енциклопедичността на функциите на езика. Техните проекции в обществото и времето са феномените, които са дефиницията на медията и нейната категориална валидност. Медиите са колективният еквивалент на homo sapiens-а, така да се каже. Тази събирателност в метафоричен план е по право отговорна и представителна ведно за състоянието на езика, за неговото развитие, за неговото основно място и значение в изграждането на цивилизационния портрет на гражданина и за съхраняването на националната идентичност на народа; гарант за държавността всякак – и сам по себе си, и като технология на всички феномени в обществото и държавата, на всяка експертиза:
„Ами ..., аз не говоря така, ама слушам по телевизията, че говорят така и си мислех, че това е правилното, щом политиците го казват.“ (Mediapool. bg, 03.06.2018, Дъното отдолу – Веселина Седларска, Редута).
Публичната риторика за знанието и умението да членуваме имената, когато говорим и пишем, и да разбираме членуването на имената, когато четем и слушаме, не само че е необходима, но е и с особен принос да се намери верният път за постигане на необратима грамотност. Тя създава образователна социална акустика, която да стимулира самодисциплина на езиковото съзнание да мисли с норми и в норми, които осигуряват езика. Формирането на информационно-езиковата култура и съхраняването на езиковата норма и езиковата култура е високата обществена отговорност на медийния дискурс като авторски продукт естествено. Етимонът на медията предопределя ролята й на прототип на обществено съзнание, изразено в актуална експликация на единицата култура на деня, така да се каже. Това е моментната снимка на националната идентичност като единица информативност в единица актуално време, в което се съдържа както политическата информативност и култура, така и социално-икономическата информация, и културният „вкус“ като извадка за изкуството и неговия лист. Ако тази смислова част на обществената култура не е осигурена с правилната езикова форма, сблъсъкът на норма и ценност като представително сечение не би намерил проекцията на ефекта (вж. Хабекирова 2016). Затова изучаването на езика на средствата за масова комуникация изисква и налага прилагането на интердисциплинарния подход, където се пресичат както лингвистични, така и психолингвистични, когнитивноинформативни, социолингвистични, културологични, риторически и херменевтични аспекти на анализа. Според З. С. Хабекирова специално внимание заслужава когнитивната съставяща на езика на средствата за масова комуникация (Хабекирова 2016: 80 – 81).
Публичната риторика сама трябва да е образец за нормативно езиково съзнание (и в устна форма), да образова редом с учебниците и училището. Когато публичната риторика е своеобразен комуникативен самоучител, представително колективно езиково съзнание, с други думи да я наречем, тогава езиковата личност на гражданина ще е миниатюра на национална идентичност, национално достойнство, национална сигурност и суверенитет. Грижата за езиковото ни съзнание е национална доктрина. Езикът е феномен, но той има своята непрестанна експликация – езиковото съзнание на езиковата личност с езикова култура и съответна грамотност, функционална, разбира се.
Акустиката на публичната реч и книжовнонормативната писмена форма на езика на медиите и медийния дискурс като цяло заедно с рецепцията на езиковата личност доказват в сблъсъка си тази власт. Цивилизационният обмен, демокрацията и глобалното публично пространство със секторите на информативен обмен непреодолимо „атакуват“ и обогатяват лексиката на езика. Само че проблемите не са в увеличения брой на чуждите думи и чуждиците, въпреки че и тук е необходимо да се анализира приложимостта на регулаторния механизъм. Проблемите са във вулгаризацията на лексиката като източник на агресия и обида. Лингвистиката трябва с модерна методологическа рамка да верифицира съотносимостта като регулация в лексикалния ресурс – нови думи, чужди думи, (чуждици).
Партньорството би било в полза на езика и на културата на езиковата личност като споделена продуктивност при моделиране и модериране на съвременната национална идентичност в условията на цивилизационен обмен в глобалното информационно пространство. Това не е кабинетна теза или максима. Това е отговорност пред културата на обществото като колективно езиково съзнание и мисия в името на бъдещето на българския език.
Публичната комуникация като компетентност на журналисти, политици, елит въобще преди всички като колективен субект на публичния дискурс е лабораторията на езиковия развой, най-общо казано. Експертизата на този дискурс, която науката чрез модерната методологическа атака следва да прилага неотклонно, е средството да се постигне модерно и стабилно езиково съзнание с култура на речта на личността като представителна миниатюра на националната идентичност. Валенциите на тази наша научна експертиза изискват ефекта на модерацията. Триъгълникът политици – журналисти – лингвисти трябва да е функционално активен (вж. Сталянова, Миланов 2012). В този триъгълник не трябва да има достъп агресията, нормативното нарушение или фалшът.
БЕЛЕЖКИ
Дъното отдолу, Медиапул, 3 юни 2018, Веселина Седларска.
Bgsniper, заглавие, 5 декември 2019
Блиц, заглавие, 29 юли 2018
В. „Сега“
Господинов, Г. „Времеубежище“
OFFNews, интервю с Теодора Димова, 13 ноември 2019.
БИБЛИОГРАФИЯ
Буров 2012: Буров, Ст. Две норми на българската устна книжовна реч // Електронно списание LiterNet, 07.11.2012, № 11 (156). Available from: https://liternet.bg/publish28/stoian-burov/dve-normi.htm.
Рикьор 1996: Рикер, П. Торжество языка над насилием. Герменевтический подход к философии права // Вопросы философии, 1996. №4.с. 32 – 34.
Сталянова, Миланов 2012: Сталянова, Н., В. Миланов, Езикови портрети на български политици, част 1, УИ „Климент Охридски“, 2012.
Хабекирова 2016: Хабекирова, З. С. Характерные особенности языка массовой коммуникации. „Вестник АГУ“. Вып. 2. (177). 2016. с. 78 – 82; 80 -81.