Диана Радева – водещ на сутрешния блок „Европа сутрин“ по ТВ Европа
Диана Радева е възпитаник на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ – специалност „Българска филология“. Работи като журналист от 17 години. Била е стажант в БНР и Нова телевизия, след това новинар в „Тройка на разсъмване“ по Радио Витоша, репортер в Евроком – София и ТВ2/Pro.BG, специален кореспондент и водещ на сутрешния блок „Добро утро, България“ в ТВ7 и водещ в телевизия BiT. В момента e част от сутрешния блок на ТВ Европа – „Европа сутрин“ в събота и неделя.
Разкажете ни интересни спомени от студентските си години?
Спомените ми са много и повечето са хубави. Срещнах прекрасни колеги, прочетох много книги, вярвам, че разширих хоризонтите си. Помня огромното страхопочитание, което изпитвахме на лекциите и особено на изпитите при преподавателите, чиито книги бяхме чели преди да влезем в Софийския университет. По онова време нямаше почти нищо онлайн и често мръзнехме по библиотеките, в Гълъбарника... Събирахме се в „Яйцето“ и там можеше да се видят професорите и асистентите им на една ръка разстояние. Никога няма да забравя първия път, в който влязох в Аулата за откриването на учебната година – всичко беше толкова тържествено и в онзи момент наистина поисках да съм част от тази общност, която има свой живот и свой смисъл. И до днес се гордея, че съм завършила Софийския университет.
С какво филологията Ви помага в журналистиката?
Бих казала, че филологията ми помага постоянно, всеки ден. Благодарение на това, което сме учили в училище и по-задълбочено в университета, вярвам, че говоря и пиша относително правилно. Имам самочувствие и да защитавам аргументирано позицията си в спорни ситуации, които често възникват в нашата работа. Била съм на различни места, но навсякъде има моменти, когато разпалено спорим кое как се пише и защо, как се произнася. Всички са много категорични и никой не отстъпва. Филологията ти дава оръжията да печелиш такива битки.
Споделете с читателите на списанието кои са тревожните тенденции в българския език, които Ви притесняват като журналист?
Много неща ме притесняват. Особено се дразня на неграмотността, неумението да се усвои толкова простото правило за пълния и краткия член в българския език, употребата (понякога напълно умишлена и с криворазбран местен патриотизъм) на диалектни форми в официалната реч, постоянното мекане и още много неща... Според мен обаче най-големият проблем, от който идват всички други, е пренебрежението към правилата и нормите на езика. Като че ли някои решиха, че и в това има „свобода“ и „всеки сам си преценя“ – изразът на годината според мен.
Кои книги бихте препоръчали на студентите българисти задължително да прочетат през призмата на Вашия опит?
Със сигурност трябва да се прочетат много, много книги... Докато си студент това изглежда почти невъзможно, но поне си оставаш с един дълъг списък от стойностни заглавия за цял живот.
Много трудно мога да избера най-любимите си книги, но все пак не си представям дъщеря ми някой ден да не е чела „Малкият принц“, „Майстора и Маргарита“, „Бесове“ и „Братя Карамазови“, „Изворът“ на Айн Ранд, „1984“, „Парфюмът“, „Човек на име Уве“ на Бакман... Огромно откритие за мен са и книгите на Юлияна Антонова – Мурата, чиито разкази за Япония могат да накарат всеки да се влюби в тази толкова различна култура.
Бихте ли споделили наблюденията си по отношение на езиковата култура в публичната реч – политици и журналисти?
Нивото не е високо и няма какво да се заблуждаваме. Дори се сещам за една история с професор от друг университет, който казвал на студентите „Летвата е заровена дълбоко, колеги, а вие продължавате да се спъвате в нея“. В последните години са рядкост добрите примери по отношение на политическата реч. Вероятно и защото част от политиците откриха, че говоренето все едно си на пазара им носи повече точки пред избирателите. Жалко, ако наистина е така. Все пак смятам, че политиците би трябвало да бъдат пример за останалите и когато застанат на най-високите трибуни в държавата, е хубаво да са на нужното ниво. Всъщност ние сме тези, които трябва да изискват това от тях. Не бива да толерираме простотията и неадекватността, които ясно си личат в изказа. Просто не трябва да махваме с ръка и да гледаме в другата посока, защото това пряко ни засяга.
Същото важи и за журналистите, за съжаление. Когато започвах преди години беше срамно да правиш грешки. Не можеше в ефир да се чуват хора с говорни дефекти или остатъци от диалект. Сега излиза, че това вече не е проблем. А истината е, че нашата отговорност е огромна и ние също трябва да опитваме да бъдем пример. Ние самите трябва да имаме високи критерии и да изискваме от себе си. Работата ни е динамична, винаги трябва да се мисли за 100 неща едновременно, но това не е оправдание.
Какво според Вас трябва да се промени в обществото ни, за да се възвърне уважението между хората; доброто общуване, речевият етикет?
На първо място за мен е възпитанието. Ако си научен, че ти си най-важен, че няма защо да уважаваш останалите, че няма защо да се съобразяваш с когото и да било, не мисля, че имаме шанс. Не съм наивна, но смятам, че без уважение към другите няма как да променим нещата към по-добро и в ежедневието ни, и в държавата ни, и в начина, по който общуваме. За добро или лошо, можем да променим само себе си, евентуално да повлияем на децата и близките си, но и това е нещо и зависи от нашия избор.
Какво бихте пожелали на читателите на списание „Съвременна лингвистика“?
От сърце пожелавам повече оптимизъм и вяра, че скоро ще дойде момент, в който знанията, грамотността, интелектът и доброто възпитание ще се оценяват по достойнство и че хората, които ги притежават, ще заемат подобаващо място в обществото ни.