Особености в говора на населените места, намиращи се край ятовата граница в Ихтиманско и Пазарджишко

Село Славовица се намира в Южна България. Част е от община Септември, област Пазарджик. В него живеят 424 души. Село Славовица се намира в Средна гора, като землището му обхваща част от Ихтиманскопреходната планинска зона. Тази зона постепенно се издига от югозападния край на Тракийската низина към връх Еледжик. От западната страна ясно се очертават Янини грамади, на север е Ибров чал, на югоизток – Станкова могила и на изток – Петруша. Село Славовица е разположено върху седловината между Янини грамади и Ибров чал. Разстоянието от селото да град Пазарджик е 31,5 км, откъдето води асфалтирано шосе през селата Бошуля, Карабунар и Виноградец. Асфалтиран път свързва селото още и със селата Горно Вършило и Долно Вършило, както и с автомагистрала Тракия при прохода Траянови врата. Най-новата реформа е асфалтирането на пътя, свързващ селото с вече превърналият е в град Ветрен.

Славовица има древна история и богат революционен летопис. Найстарите археологически паметници и случайни находки, които са открити в землището на селото, датиращи от I до IV век, отговарят, че по онова време в селото са обитавали траките. Доказателство за това са трите могили в полето и останките от някогашната крепост Петруша. Според изследванията на проф. Иван Батаклиев селото е основано през XVII век. В османски документ, съхраняван в Ориенталския отдел на Народната библиотека, от 7 юни 1845г. село Славовица е записано с името Янък харман (Изгорял харман). Населението намира много добри климатични условия за развитие на земеделието. В с. Славовица се отглеждат предимно лозя, а също така и сини сливи, череши, вишни. Все още функционира кооперацията в селото, в която работи по-възрастната част на населението. За съжаление от няколко години насам се наблюдава тенденцията за обезлюдяване. По-младите хора намират препитание в градовете, именно поради това сега в селото живеят хора на възраст от 58 да 94 години.

Както бе споменато по-горе село Славовица има богата история и културни забележителности. Селото е прочуто с факта, че в него се намира родната къща на Александър Стамболийски, която сега е превърната в музей. Музейната експлоатация е възстановка на уредбата на селска къща от началото на XX век, в която са изложени оригинални оръдия на труда. В село Славовица се намира и вилата, която също е превърната в музей, на Александър Стамболийски, в която той е живеел и работел. Тя е построена през 1922 г. В близост се намира и паметникът костница, в който се съхраняват тленните останки на Ал. Стамболийски, неговата майка Катерина и брат му Васил.

От редовните събития в селото всяка година на 14 юни се чества празникът на Славовица, в който се почита паметта на Александър Стамболийски. Друг голям празник е „Дервишов ден“, който се провежда на Сирни заговезни. Селото все още пази традицията за прогонването на злите сили с помощта на кукерите. На този ден хора от селото на различна възраст се обличат в кожи, поставят маски и звънци и обикалят по всички къщи, прогонвайки злото от тях.

На базата на направените записи на възрастни местни жени от селото, както и наблюдения върху говора на с. Славовица, правени за по-дълъг период от време, се установи, че той принадлежи към ихтиманския говор[1], като се откриват съществени прилики между някои от особеностите на двата говора. Особеностите на ихтиманския говор, описани много подробно в книгата на Максим Младенов „Ихтиманският говор“ (1966), са следните:

1. Наличие на 11 гласни – 6 кратки и 5 дълги (ā, ō, ӯ, ē, ӣ), които се отличават със специфична употреба и разпространение.

2. По-особена употреба на гласна ъ главно в турски думи, а в домашни – само край сонорните съгласни р и л.

3. Застъпник на старобългарските гласни ѫ и ъ е гласната а: зап, ка̀шта, даш, ва̀нка, а на старобългарските гласни ѧ и ь е гласната е: глѐдам, мѐсеа̀ ц, лѐсно, овѐн. Съществуват и редица случаи, в които на мястото на тези старобългарски гласни (ѧ, ь) има застъпник гласната а: ша̀па, жа̀тва, та̀нко, доша̀л.

4. Група ър между съгласни се застъпва предимно от група ръ: връ̀ба, дръ̀во, пръ̀во.

5. Наличие на гласна у на мястото на група ъл след устнени съгласни: буа̀, вук, ву̀на, пун, мучѝ.

6. Крайно ограничена употреба на меките съгласни. От тях сравнително разпространение са лʹ, нʹ, кʹ.

7. Застъпник на старобългарската гласна ѣ е гласна е, но след съгласна ц има гласна а: цал, ца̀ли.

8. Наличие на много случаи с епентетично лʹ и след неустнени съгласни: наб̀ожлʹак, злʹапам, женурлʹа̀.

9. Членна форма за мъжки род единствено число -а: града̀, нуса̀, во̀ла.

10. Съществителните имена от мъжки род, окончаващи на задноезична съгласна к, нямат бройна множествена форма, т.е. имат само една форма за множествено число, която се употребява и след числителни.

11. Наличие на третолично местоимение той за м.р. и ср.р., кʹа за ж.р., тʹе за мн.ч., което е източна черта в ихтиманския говор. За винителен падеж обаче формата е них, което явно е западна черта.

12. Липса на относителни местоимения. Техните функции се изпълняват от съответните въпросителни местоимения.

13. Липса на минало несвършено деятелно причастие и наличие на две форми за образуване на бъдеще време: ште бѐра и ште да бѐра.

14. В акцентно отношение е присъща тенденцията към преместване на ударението към началото на думата, което най-ярко личи при някои глаголи: бѐри, но̀си, мѐси. Във второ лице множествено число обаче ударението е берѐте, носѐте, заколѐте, което свързва говора с източните говори.

15. Преобладаваща употреба на синтактични конструкции, в които няма ударение на допълнението: Посадип тѐбе и мѐне по едно̀ цвѐте.

16. На изречението са присъщи редица словоредни и ритнични особености, обусловени от почти свободния ред на думите.

17. Характерен е големият брой турски думи, въпреки че няма сведения за продължителен и много тесен контакт с турско население.

В следващите редове ще бъдат описани някои характерни особености за говора на с. Славовица.

Фонетични особености

I. Особености при гласните и съгласните

1. Наличие на дълги гласни, които са позиционно ограничени – срещат се само в средисловието между съгласни и само под ударение и след ударение. По тази особеност говорът на с. Славовица си прилича с ихтиманския говор, за който също е присъщо наличието на дълги гласни.

• дълга гласна а (ā): имā[2]ле сме, гледāле сме, връзвāме, връзāле, игрāле сме, мазāме, лекувāле, сорāле, жънāле, копāме, бутāме, отвāдиш, насāдиле сме, събирāле, мāни йа, слагāле, чесāле сме, мāчно е, низāле, сабāле, гāби, брāшно и други.

• дълга гласна е (ē): нēма, орēа, одēме, садēме, солēме, направēме, правēме го, сирēме го, берēме, нижēме, плетēме, работēме, венчēваше, едēме, идēме, запрēла сам се, влēне и други.

• дълга гласна и (ӣ): одӣле сме, влачӣле сме, готвӣле сме

• дълга гласна о (ō): видōме, пасōме, занесōме, пренесōме, опекōме; от приведените примери става ясно, че гласната о е ограничена – среща се само в 1 и 2 л., мн.ч. на минало свършено време на глаголите на -ох.

• дълга гласна у (ӯ): налице е само в думата тӯлата

2. Като следваща фонетична особеност в говора на с. Славовица се открива съчетание на гласните. И по тази особеност двата говора си приличат.

• съчетание на гласна а: аа, ае, аи, ао, ау: каза̀а, зафата̀а, заѐре, а̀ир, спотайва̀а се, зао̀дила съм, страу̀вам се, страо̀ве, довада̀а, таа, къпа̀а се и други подобни.

• съчетание на гласна е: еа, ее, еи, ео, еу: орѐа, работѐа, бѐа, грѐем, дрѐите, орѐите, грѐовете, мѐур, живѐат и други.

• съчетание с гласна и: аи, ио: влачѝа, одѝа, измо̀риа се, камѝоне

• съчетание с гласна о: оа, ои, оо: рѐкоа, пресѐкоа, тоа, отѝдоа, до̀им, троѝца, доо̀дат, поо̀дила си.

• съчетание на гласна ъ: ъа, ъи, ъо: връ̀а, връ̀ишта, връ̀овете.

3. В говора на с. Славовица се наблюдава следната тенденция: кратката гласна о, когато е в краесловието, се променя в гласна у: ма̀слоту, но̀гу, сѝчку, нѝшту, Звънѝчову, село̀ту.

4. В говора на село Славовица често се среща в различни форми на една дума да има редуване на гласни. Като например:

• редуване на кратки и дълги гласни в парадигмата на глаголите в минало свършено и минало несвършено време:

а : ā: игра̀х – ѝгрāме, ѝгрāте
бра̀х – брā[3]ме, брāте

е : ē: о̀дех – о̀дēме, о̀дēте
пра̀вех – пра̀вēме, пра̀вēте

и : ӣ : упла̀ших се – упла̀шӣме се, упла̀шūте се
готв̀их – готвūме, готвūте

о : ō: стрѝгох – стрѝгōме, стрѝгōте
па̀сох – па̀сōме, па̀сōте

• редуване предимно на коренна гласна – от свършени глаголи с прибавяне на имперфективираща наставка и промяна на коренната гласна се образуват глаголи от несвършен вид:

е : и: по̀греба – погрѝбам, по̀мета – помѝтам, про̀чета – прочѝтам, о̀блеча – облѝчам

е : а : излѐзе – изла̀зем, о̀блеча – обла̀чем, ѝзнеса – изна̀сем

о : е : и : а: но̀са – до̀неса – донѝсам – дона̀сам

5. Групите ър/ъл и ръ/лъ

В говора на с. Славовица се наблюдава ясно подчертана тенденция към запазване на едно постоянно място на сонорните съгласни р и л, когато се срещат край гласната ъ и съчетанието е между съгласни. В подобно положение те се изговарят по-стегнато. Подобна тенденция се наблюдава и в ихтиманския говор[4]. Типично и за двата говора е наличието на гласната ъ край сонорните съгласни. В говора на с. Славовица най-често мястото на съгласните р и л е пред гласната ъ.

• място на сонорната съгласна р:
• в едносрични думи почти във всички случаи е пред гласната ъ: бръс, връх, гръм, гръп, кръф, кръс, пръф, пръс, сръп, трън, дрът, пръч и други. В много редки случаи (предимно в говора на по-младите хора) се срещат следните варианти: сърп, дърт, пърч.
• в многосрични думи, независимо от фонетичното обкръжение, в което попада съчетанието на сонорната съгласна р с гласната ъ, се забелязва голяма устойчивост относно мястото на разглежданата съгласна. Типично за говора в с. Славовица е съгласната р да бъде пред гласната ъ: бръ̀зо, връ̀ло, Горно Връ̀шило, връ̀зан, пръ̀вен, фръ̀ли, връ̀нем се, връ̀жем, дръ̀жавно, кръ̀па, издръ̀жа, свръ̀шило, тръ̀пение, обръ̀не, кръ̀леж, свекръ̀ва, етръ̀ва, пръ̀во, тръ̀гаме, мръ̀зи те, връ̀ват, дръ̀во, дръ̀пам, зръ̀но.

Покрай посочените многобройни примери за устойчивостта относно мястото на сонорната съгласна р, намираща се пред гласната ъ, в този говор съществуват и отделни отклонения, в който съгласната р се намира след гласната ъ. Подобни примери могат се чуят от отделни лица (при младите хора предимно) при изговора на следните думи: дъ̀рво, сърп, пъ̀рво, зъ̀рно, въ̀рвя. Това обаче не е характерно за традиционния говор в село Славовица, а просто е отклонение от сравнително стабилната говорна норма.

• място на сонорната съгласна л:
• в едносрични думи стои винаги пред гласната ъ: глъч, жлът, плъх, стлъп, влък.
• в многосрични думи съгласната л се среща пред гласната ъ независимо от фонетичното си обкръжение: глъ̀там, длъ̀га, влъ̀на, злъ̀ва, жлъ̀тици, клъ̀цам, плъ̀на, млъ̀ча.

Тук също се срещат отклонения от говорната норма, типична за селото, и то в изговора на младежите, където сонорната съгласна л се среща след гласната ъ: зъ̀лва, пъ̀лна, дъ̀лга, въ̀лна.

6. Характерна фонетична промяна за говора на с. Славовица е елизията на съгласната х в началото на думата: арѐса (хареса), о̀ра (хора), о̀диш (ходиш), леб (хляб), оро̀то (хорото), ич (хич), а̀рчим (харчим), илʼада (хиляда) и в средисловието между две гласни: вр̀ъвеа (връвеха), игра̀а (играха), жѐнеа (женеха), о̀реа (ореха), орѐите (орехите), спота̀йваа се (спотайваха се), зао̀дила сам (заходила съм), страу̀вам се (страхувам се), каза̀а (казаха), дрѐи (дрехи), къпа̀а се (къпаха се), греовѐ (грехове), свирѐа (свиреха), изпускане на съгласната к в думата Велиден.

Както вече стана ясно съгласната х в говора на с. Славовица се изпуска в началото и в средата на думата между две гласни. След провеждане на разговори с хора от селото, както и записването на разговора с двете информаторки, които са родом от там, се установи, че съгласната х е с много ограничена употреба в този говор. Тя се среща само в краесловие на различни морфологични категории:

• съществителни, прилагателни, местоимения: връх, грех, кожу̀х, прах, смех, сирома̀х, глух, них.
• глаголи в 1 л. ед.ч., минало свършено време и минало несвършено време: арѐсах, отѝдох, брах, копа̀х, флаза̀х, чепка̀х, турѝх, отва̀дих, едѐх, бех, жа̀нех, женѝх се, дарува̀х и други.

Освен елизия на съгласната х, в говора на селото се забелязва и елизия на съгласната в в началото при обобщителните местоимения: сичко, сичката, сичките, в средисловието при глагола ста̀ем вместо ставам, и на съгласната м при наречието за количество: ного.

7. Друга важна особеност за говора в с. Славовица е наличие на меки съгласни. По степен на мекост те напълно приличат в слухово и артикулационно отношение на съответните меки съгласни в книжовния език. В говора на селото меките съгласни се срещат само в една фонетична позиция – пред задните гласни а, о, у, но в определени морфологични и словообразувателни типове. От направените записи на местни жителки се установява наличието на следните меки съгласни:

• Съгласната тʹ има ограничена употреба – само пред задната гласна а: житʹа, бра̀тʹа.
• Често срещана в говора на с. Славовица е съгласната кʹ - нейната употреба може да бъде представена в следните положения:
• пред задна гласна а:
  - в наставката кʹа след мека съгласна й: вѐйкʹа, ма̀йкʹа, линѐйкʹа, лʹулкʹа.
  - в наставка кʼа след съгласната н: сȇ[5]нкʼа, седѐнкʼа
• пред задна гласна у: кʹурек, кʹуше, кʹуп, лʹулкʹа, кʹумбе
• пред задна гласна о: башт̀елкʹо, кʹораф, кʹопаф, кʹор̀ек, окʹорѐх
  - съгласната гʼ се среща в следните положения:
• пред задна гласна а: гʹавол
• пред задна гласна о: гергʹофче, гʹол
• пред задна гласна у: гʹубре, гʹургенка
  - Съгласната й има по-специфична за говора употреба – тя се среща само пред и след гласни:
• в началото на думата пред гласната а: йа, йа̀дене, йа̀дове, йа̀гнета
• в средисловие между две гласни и след гласна: байа̀т, байа̀чка, баттѝйата, б̀ийат, ма̀йкʹа
  - Наблюдава се следната тенденция в говора на с. Славовица: съгласната тʹ в думата тʹутʹун се преглася в съгласната кʹ : кʹикʹун.

8. Говорът в с. Славовица и прилича с ихтиманския и по още една тенденция, свързана с преместване на ударението към началото на думата. В говора на с. Славовица това най-ярко личи при изговора на някои глаголни форми като: б̀ера, пѐчи, са̀ди, за̀кови, ко̀пай, рѐди, ту̀ри, вѝда, го̀дат се. Във второ лице множествено число обаче ударението не е в началото на думата: берѐте, носѐте, садѐте.

Освен при глаголните форми в говора на с. Славовица ударението се поставя в началото на думата и при някои съществителни: ма̀сло, кра̀ка, ра̀ка.

II. Исторически промени във фонетичната система на говора в с. Славовица

За описание на характеристиката на говора в с. Славовица и предимно на неговата фонетична страна с твърде голямо и съществено значение са промените, които са се извършили в историческия развой на българската фонетична система. В тази посока съпоставянето с едно по-старо състояние на диалекта не е възможно, тъй като на този етап не са открити писмени сведения за него от минали епохи и поради това историческият коментар на промените, станали в развоя на говора в Славовица, ще бъдат направени въз основа на старобългарския език.

1. Застъпници на задната носова гласна (стб. Ѫ)

В говора на с. Славовица застъпник на ѫ е гласната а: ва̀глен, ва̀дица, га̀ба, га̀ска, дап, зап, ка̀па се, ка̀шта, маш, ма̀чно, обра̀ч, пра̀чка, па̀дар, пат, скап, са̀бота, ра̀ка, рака̀ве, ракавѝца, мета, б̀ѐра, бера̀т и други подобни.

По тази своя характеристика говорът в с. Славовица си прилича с ихтиманския говор. И в него редовен и повсеместен застъпник на голямата носовка ѫ е гласната а[6].

Поради разхлабен изговор предимно на а от ѫ главно извън ударение, а също така и под въздействие на книжовния език в речта на помладите жители на селото се забелязва употреба и на форми, в които ѫ > ъ : зъп, къ̀шта, ръка̀, мъ̀чно, въ̀дица, гъ̀ба, гъ̀ска и други. Доста устойчиво е и поведението на гласната а < ѫ в глаголни окончания, особено под ударение и при интелигентни хора от население: бера̀т, мета̀т, чета̀т, кола̀т явно под въздействие по-възрастните носители на диалекта.

2. Застъпници на предната носова гласна (стб. Ѧ)

Главен и основен застъпник на малката носовка ѧ в този говор е гласната е: за̀ек, дѐвет, мѐсец, дѐте, тѐгло, чѐдо, пет, пета̀к, зет и други подобни.

3. Застъпници на задната ерова гласна (стб. ъ)

Основен застъпник на старата ерова гласна в говора е гласната а: ва̀шка, ва̀нка, ка̀сно, даш, ма̀кне, кака̀ф, така̀ф, са̀блаче се,

4. Застъпници на предната ерова гласна (стб. ь)

Както в ихтиманския говор, така и в говора на с. Славовица основните застъпници на старобългарската предна ерова гласна ь са два – гласните а и е.

- Гласната а като застъпник на ь се среща в следните думи: доша̀л, жа̀на, ла̀скаф, та̀нко, ма̀ничек, са̀мна е, магла̀, лаштѝ е и други.

- Гласната е като застъпник на ь се среща в следните думи: ден, пенʹ у̀га, тѐмно, лѐсно, чѐта, бо̀лен.

Съществуват случаи, в които има различни застъпници но предната ерова гласна, различни от гласните а и е. Като например в следните думи: опѝнʹам, о̀гшн, мѝгам.

5. Застъпници на старобългарската гласна ѣ

Сведения за особеностите на ятовия изговор в Славовица се дават в статията на Максим Младенов „Архаичен ятов изговор край ятовата граница“ (стр. 131–139). В нея ученият изтъква, че при проучване на ихтиманския говор, се е натъкнал на нова и неизвестна до този момент особеност на ятовия изговор край ятовата граница в Ихтиманско и Пазарджишко. Максим Младенов установява, че в селата Горно Вършило (Сърт Харман) Славовица, Ветрен и Церово старобългарската ятова гласна ѣ под ударение, независимо от вида следващата сричка, има застъпник широко е (ȇ), а когато е без ударение – обикновено е, което слухово и учленително е напълно еднакво с етимологичното. От направените записи и от наблюдения на говора на хората в с. Славовица са налице следните примери за застъпник на ѣ > ȇ:

- Пред твърда сричка: бȇ[7]а, голȇма,, дȇца, двȇнки, бȇх, прȇвнуче, млȇко, трȇбва, рȇтко, дȇдо, лȇто, довлȇкал, венчȇваше и други.

- Пред мека сричка: врȇме, узрȇле

- В абсолютното краесловие: двȇ, изгорȇ, умрȇ

- Пред шушкави съгласни: смȇшно, нȇште, колȇше, орȇше, бȇше, чирȇши.

В статията на Максим Младенов е споменато, че в говора на селата Славовица, Церово, Горно Вършило и град Ветрен има редуване на ȇ с е в различни форми на една и съща дума при промяна на мястото на ударението: дȇца – деца̀та, дȇдо – деда̀ и други. М. Младенов достига до извода, че това редуване на гласните показва, че когато ѣ (= ȇ) е извън ударението по-лесно се подлага на промени и то главно на стесняване, тъй като ударението задържа промените на гласните. Според ученият редуването ȇ//е би могло да се сметне за редукция на средноезичната широка гласна ȇ в съответната по-тясна гласна е, настъпила в миналото поради факта, че гласната ȇ като средноезична е неустойчива в българската вокална система. Той изтъква също, че в говора на тези села изобщо липсва редукция на неударените широки гласни като закономерно явление.

По тази особеност говорът в с. Славовица се различава от ихтиманския, тъй като в него основен застъпник на старобългарската гласна ѣ е гласната е. Двата говора обаче си приличат по случаите, в които стб. ѣ се е променил в гласната а след съгласна ц: цал, ца̀ли, ца̀да, цалу̀вам, ца̀па.

В говора на с. Славовица, както и в селата около негоЦерово, Горно Вършило и град Ветрен, се среща и доста своеобразен преглас на етимологично а: англичȇ[8]нин, венчȇва чȇкаме, офчȇр. в случаите, в които етимологично а е без ударение се приглася в обикновено е: ко̀чен, обика̀лет, разна̀дсет, обѝче и други.

Морфологични особености

От направеното чрез записи и разговори проучване за говора на с. Славовица се откриват следните морфологични особености:

1. Образуването на формите за множествено число на съществителните имена от мъжки род става с помощта на следните окончания: -ове, -е, -и, -а.

• С окончание -ове се образуват едносричните съществителни в множествено чисо: воло̀ве, йа̀дове, мра̀зове, рого̀ве, столо̀ве, зѐтове, бу̀тове и други.
• С окончание -е се образуват следните форми за множествено число: бо̀ре, тръ̀не, сно̀пе, ма̀же, да̀бе, бръсна̀че, ва̀глене, дола̀пе, кола̀не, чора̀пе, царву̀ле, ора̀че, кафѐзе и други.
• С окончание -и образува форми за множествено число както едносрични, така и многосрични съществителни имена: за̀би, са̀ци, п̀ости, пръ̀сти, сирома̀си, човѐци, басама̀ци.
• С окончание -а се образуват следните съществителни в множествено число: бра̀тʹа, рога̀.

2. По-голямата част от съществителните в женски род образуват множествено число с окончанието -и, а само една малка група с окончание -е:

• С окончание -и: с ударено окончание са следните съществителни: йак̀и, снаг̀и, пет̀и, странѝ и т.н., с неударено окончание са: офци, ко̀зи, бра̀ди, да̀ски, ва̀шки, га̀ски, га̀би и други подобни.
• С окончание -е образуват множествено число следните съществителни: но̀зе, нѝве, свѝне.

3. Съществителните от среден род образуват множествено число със следните окончания: -а̀, -а, -ѐта, -ета, -ци, -ена̀.

• С ударено и неударено окончание -а се образуват следните съществителни имена в множествено число: гнезда̀, руна̀, седла̀, сръца̀, говѐда, корѝта, копѝта, точѝла.
• С окончанието -ета образуват множествено число съществителните, чието окончание в основната им форма е -е: близнѐта, влакнѐта, дерѐта, йагнѐта, колчѐта, йарѐта, шѝлета.
• С окончание -и образуват множествено число няколко имена: дечурлѝги, момчетѝи, дивотѝи, парчетѝи.
• Ограничен е и броят на съществителните в множествено число, образувани от окончание -ци: гръ̀нци, пра̀сци.
• С окончание -ена̀ образуват множествено число следните съществителни: времена̀, колена̀, семена̀.

4. В говора на с. Славовица има специфика в изговора на местоименията, различаващи се по звучене от познатите ни в книжовния език.

• Форми на лични местоимения:

Именителен падеж:

Винителен падеж:

Дателен падеж:

• Форми на притежателни местоимения:
  Единствено число
  1 л. мой, мо̀йа, м̀ое,м̀ ои
  2 л. твой, тво̀йа, тво̀е, тво̀и
  3 л. нѐгоф, нѐгова, нѐгово, нѐгови
  нѐйн, нѐйна, нѐйно, нѐйни и нѐзин, нѐзина, нѐзино, нѐзини
  Множествено число
  1 л. наш, на̀ша, на̀ше (на̀шо), на̀ши
  2 л. ваш, ва̀ша, ва̀ше (ва̀шо), ва̀ши
  3 л. нѝхни, нѝхна, нѝхно, нѝйни
• Показателни местоимения:

- За предмети и лица: за близки предмети и лица: то̀а, та̀а или та̀йа, тва, тѝйа, за далечни предмети и лица: о̀нʹа, она̀а, оно̀ва, онѝйа. За среден род се среща и умалителната форма: онва̀чка.

- За признаци: така̀ф, така̀ва, тако̀ва, такѝви, то̀лик, то̀лика, то̀лико, то̀лики, то̀лчаф, то̀лчава, то̀лчаво, то̀лчави.

- Срещат се и умалителни форми на някои показателни местоимения: то̀личко, то̀лчафка, ту̀ничко, ту̀ничка, то̀лкави.

• Въпросителни местоимения: в говора съществуват следните въпросителни местоимения:

- за лица: кой, койа̀, койо̀, кои

- за предмети: како̀

- за признаци: кака̀ф, каква̀, какво̀, каквѝ
ко̀лкав, ко̀лкава, ко̀лкаво, ко̀лкави
ко̀лчаф, ко̀лчава, ко̀лчаво, ко̀лчави
ко̀лик, ко̀лика, ко̀лико, ко̀лики, ко̀ничка, ко̀нинко, чийо̀

- за количество: ко̀лко

• В говора на с. Славовица има следните неопределителни местоимения:

- за лица и предмети: нѐкой, нѐкойа, нѐкое, нѐкои, нешто

- за признаци: нѐкакаф, нѐкаква, нѐкакво, нѐкакви

- за количество: нѐколко

• Отрицателни местоимения:

- за лица и предмети: нѝкой

- за признаци: нѝкакаф, нѝкаква, нѝкакво, нѝкакви

- за количество: нѝколко

• Обобщителни местоимения:

- за лица и предмети: сѐки, сѐка, сѐко, сѝчки

- за признаци: сѐкакаф, сѐкаква, сѐкакво, сѐкакви

- за количество: сѝчкийа, сѝчката, сѝчкото, сѝчки

• Определителни местоимения: в говора се употребяват следните определителни местоимения, които се отнасят само за лица:

- самѝ за трите рода: Самѝ сам си гледа̀ла децата.; Сам̀и сам се опревѐл т то̀а живот.

- самѝнка, сам̀ичка също за трите рода: Самѝнка

одѐх на къ̀ра, оти майкʹа бȇше болна.; Оти си се пома̀кнала самѝнка по мāлата?

1. В говора на с. Славовица спомагателният глагол съм се изговаря като сам и има следните форми: сам, си, е, сме, сте, са. Тези форми обикновено са енклитични, но след отрицателна частица не попадат под ударение.

2. Частицата за бъдеще време в този говор е ша: Ша ѝда двора а вида како̀ ста̀е.

Както стана ясно говорът на с. Славовица принадлежи към териториалния обхват на ихтиманския говор и в по-голямата част от особеностите си – фонетични и морфологични, се долавят прилики с него. Това, което обединява с. Славовица с околните села – Церово, Горно Вършило и град Ветрен[9] е застъпникът на старобългарската гласна ѣ – ȇ. Говорът в с. Церово се доближава повече до панагюрския и поради това коренно се различава от този в с. Славовица, Горно Вършило и град Ветрен. Описаните особености в настоящата работа са малка част от специфичните особености на говора, което дава възможност за бъдещо по-обширно и задълбочено изследване.