Многократното извеждане на к-думи до началото на изречението е типологична характеристика на българското въпросително изречение с к-дума и съставя неговия характерен словоред. Не е ясно обаче на какви закономерности се подчинява това изнасяне и по-конкретно подреждането при него. Кой винаги заема първа позиция и разместването създава неграматични изречения, но например в изречения като това:
1). Къде колко да сложа?
Двете к-думи обстоятелства може да се разменят, без това да създаде някакво граматическо нарушение. Нека разгледаме някои основни теоретични трактовки на това явление и проблемните области в тях.
Много автори (Рудин 1986, 1988; Ричардс 1998; Бошкович 2002) отдават подреждането на т.нар. Условие за превъзходство: „Ако една трансформация може да се приложи по принцип на два конституента в структурата, то тя трябва да се приложи на по-високо стоящия. Никое правило не може да включва X, Y в структурата: … X... [... Z...-WYV...]..., където правилото се прилага двусмислено към Z и Y, и Z стои по-високо от Y.“ (Чомски 1993: 232–286). Това формално изискване обаче не може да обясни примери като: Какво на кого даде?/На кого какво даде? Друг проблем е Хипотезата за типизиране на изречението (Ченг 1991[1]) – защо да се изнасят всички к-думи, ако изнасянето само на една е вече достатъчно условие за типизирането като въпрос?
Според Ж. Бошкович (2002) съществуват два вида движение: движи (move) – когато движението се случва поради формални несъответствия на елемента, който бива придвижван (вид фокусиращо (по Пенчев – рематизиращо) движение) и привлечи (attract) – движение, причинено от формални несъответствия на целта (к-движение до SpecCP). Движи води до нуждата всеки к-елемент да се появи в началото на изречението, тъй като е рематичен. Привлечи пък резултира в к-движение и нуждата Со, маркирано с +к, да има явен спецификатор. Авторът защитава тезата, че разликата между тези две движения може да се извлече от характеристиките на целта (goal) за всеки тип движение. Анализът се основава на предположението, че [+k] и [+Focus] ([+p] по Пенчев) се намират в Со в български език. Ето защо Ж. Бошкович предлага, че за български [+k] характеристиката на Со е същата, както в английски – трябва ѝ явен спецификатор и привлича само един елемент, който трябва да е най-високо стоящият и да се подчинява на Условието за превъзходство. За [+Focus] ([+p] по Пенчев) Ж. Бошкович застъпва мнението, че е от вида „привлича всичко“ и в резултат движението няма причина да се подчинява на Условието за превъзходство, което е невалидно в случаи на изнасяне на всички фрази. Според анализа на Ж. Бошкович най-високо поставената к-дума трябва да се появи първа, а останалите може да се появят в случаен ред (scrambling). Ето няколко примера, с които авторът илюстрира аргументите си:
Кого как е целунал Иван?/*Как кого е целунал Иван?
Кой кого как е целунал?/Кой как кого е целунал?
Кого какво е питал Иван?/*Какво кого е питал Иван?
(Бошкович 1998: 70, примери 31-33).
Тези разсъждения обаче не могат да обяснят граматичността на примерите: Какво на кого си дал?/На кого какво си дал? Според Условието за превъзходство, а и според предположението на Ж. Бошкович по-горе, първо трябва да се придвижи най-високо стоящият елемент. В случая кдумите заместват двете обектни позиции на глагола давам, като дателното допълнение е заместено с предложната фраза на кого, а винителното с к-думата какво. Ако изнасянето се подчиняваше стриктно на Условието за превъзходство, акузативният обект трябваше задъжително да предхожда дателния. Това обаче не е така. И двете изречения са граматически верни. Нека да разгледаме графики на мелодиятате им под номер 2 и 3:
2). Какво на кого си дал?
3). На кого какво си дал?
Наслагване 2 жълто и 3 черно.
И в двете изречения първата к-дума не се реализира в най-високата интонационна точка. Напротив, тя озвучава следващата к-дума и глагола (срв. в наслагването на 2 и 3). От друга страна, двете к-думи запазват относително равни по височина пикове в двете изречения и оформят заедно със сказуемото централната рематична част. Въпреки разместването обаче двете к-думи се държат като монолитна прозодична конструкция от гледна точка на позициите, които заемат – първата позиция изгражда възходящата част на контура, а втората озвучава още повече сказуемото. Така и в двете изречения к-думите въвеждат лексикална рема.
Дателната обектна позиция се явява преди акузативната в клитични поредици (срв. Кой МУ ГО е дал?) и това е нейното единствено граматично място. Дателният обект при двуобектните предикати обикновено реализира одушевено допълнение – давам нещо на някого, играя нещо с някого, пиша нещо на някого, т.н. Дори да предположим, че редът на подреждане е свързан изцяло с фактора одушевеност това пак не може да обясни примерите в 2 и 3. Нека да видим поведението им, ако добавим кой:
4). Кой какво на кого е дал?
5). Кой на кого какво е дал?
Наслагване 4 жълто и 5 черно.
На насложената графика се вижда по-високото интониране на дателния обект, отколкото на акузативния след кой.Още повече, че в 4 въпреки по-предната позиция на какво, на кого се интонира само 5 Hz по-ниско. За сравнение в 5 разликата е 40 Hz в полза на на кого. Г. Дукова-Желева предлага унифициран подход към изнасянето, който издържа проверката и с данните от нашия експеримент. Авторката провежда опит с информатори[2], като целта е да разбере разликите във възприемането на въпросите при различната подредба на к-думите (Дукова-Желева 2010: 98). Според нейните данни, въпреки че Условието за превъзходство е важно за българския език, „(...) синтактичната позиция, от която е изнесена к-фразата, не е единствен критерий за предпочитанията при подредба на к-фразите в началото на изречението“ (Дукова-Желева 2010: 97).
Одушевеността е важен фактор при подредбата на к-думите – когато одушевен аргумент е в синтактично по-висока позиция, Условието за превъзходство е от първостепенно значение. Тези изводи „(…) подкрепят теорията на Л. Билингс и К. Рудин (1994), че външният неодушевен аргумент има опцията (но не е задължително) да се появи първи. Ето защо може да се заключи, че и двата принципа – Условието за превъзходство и „Одушевените на първо място!“ (…) се прилагат едновременно“ (Дукова-Желева 2010: 97, превод от английски език мой – Х. К.).
Резултатът от такова обяснение е, че дадена синтактична конфигурация, в която по-ниско поставената к-фраза е одушевена, а по-високо поставената не е, може да има две структури – едната по Условието за превъзходство, а другата по йерархията на одушевеност. Нашите данни потвърждават, че тези структури се различават и интонационно – в случаите, когато винителният обект се реализира първи, най-силно интонирани са дателният обект и сказуемото, а когато дателният обект се появява първи, двата обекта се интонират при относително равна височина на тона, като се запазва тенденцията за допълнително озвучаване на глагола.
Едно от слабите места на анализите на Ж. Бошкович (1998, 2002) е постулирането на к-конституент. М. Ламбова привежда следния пример като доказателство, че т.нар. к-конституент може да бъде разделен от наречие и следователно не съществува:
Кой сигурно какво е купил?/Кой винаги какво е казвал? (М. Ламбова 2004: 23, пример 24).
Това кара Г. Дукова-Желева (Дукова-Желева 2010: 70) да предложи решение, според което к-думите при многократно извеждане формират прозодична единица. В дисертацията си „Въпроси и фокус в българския език“ авторката защитава това твърдение, което би могло да поправи слабостта на тезата на Бошкович. Проблемът при Дукова-Желева обаче е, че тя така и не дава дефиниция нито за прозодична дума, нито за прозодична единица.
Целта ни в изследването е да проверим допускането на Г. ДуковаЖелева за прозодична единица. Затова тук ще приемем следното определение за прозодична структура, а именно „(…) прозодичната структура на дадено изказване играе организираща роля при разпознаване на речта“ (Кътлър, Оаан, ван Донселаар 1997: 143) от гледна точка на фразовото разпределение и рематичността като инструмент за приоритизиране на фразите по важност (Пенчев 1980: 74). Нека да дефинираме обаче какво търсим като се вглеждаме за прозодична единица.
Според Сун-А Юн в изследването „Прозодична типология“ нашето възприятие на прозодията на езика е повлияно от ритмични единици, помалки от дадена дума (мора за базираните на времетраенето на мора, сричка за базираните на времетраенето на сричката или ударение за базираните на времетраенето на ударението езици), и също така се влияе от прозодичното групиране при или над думата като прозодична дума, акцентирана фраза или интонационна фраза. Авторът доказва, че дадената прозодична единица над думата също има ритмична природа. Всяка единица често започва или свършва с изтъкната сричка или дума, било то поради акцентно ударение, граничен тон или и двете. Така Сун-А Юн стига до извода, че „малката прозодична единица като акцентираната фраза често има само един височинен акцент и е или последвана от неударени думи (напр. в японски), или бива предхождана от неударени думи (напр. във френски); и сходно, дадена интонационна фраза в езиците с акцентно ударение често завършва с ядрено акцентно удрение, най-изтъкнатата част от думата.“[3] (Сун-А Юн 2005: 432).
Ако използваме по-горната прозодична типология, за да характеризираме българския език, то той ще бъде групиран при английския и сръбския език – постлексикалният височинен акцент, който влияе на обкръжението на думата, е обикновено продукт на лексикално ударение, но невинаги (срв. случаи на гласеж, придаден под влияние на ли, която няма свое ударение); налични са ударения.
За целите на нашия анализ ще използваме дефиницията за прозодична единица акцентирана фраза, в която има само един височинен акцент (това ще бъде най-силно рематичната/изтъкнатата дума) и чието обкръжение не е рематично. Важно е уточнението на Сун-А Юн, а именно че „(…) границата на дадена прозодична единица над думата има тенденция да се появява на регулярен интервал, като всяка прозодична единица избягва да е прекалено кратка (като съвпадане на ударенията) или твърде дълга (като изпадане на ударение), освен ако не е повлияна от други фактори като фокус (…)“ (Сун-А Юн 2005: 433).
Хипотеза
При многократно извеждане к-думите формират прозодична единица акцентирана фраза, която се характеризира с поне една най-силно рематизирана позиция. Обкръжението на тази акцентирана фраза не е рематично, а нейното поведение може да се влияе от съдържанието ѝ поради факта, че всички к-думи са белязани с [+p], т.е. рематични.
Методи и графики[4]
Използвали сме насоките в „Методи на емпиричното прозодично проучване“, Алис Тюрк, Сацуки Накаи и Марико Сугахара, 2006 г. Тук прилагаме графики на мелодията и спектограмен анализ на изреченията като целта е да търсим паузи, с което да определим наличието или отсъствието на прозодичната единица акцентирана фраза, както тя бе по-горе вече дефинирана. В спектрограмата ще различаваме прозодичните единици като държим сметка за визуалните прояви на сегментация и отчитането на паузи в графията. Прилагаме и структурографско изображение на всяко от изреченията по-долу. То ще бъде визуалната репрезентация на всяка транспозиция или липсата ѝ.
Прозодичните характеристики (дължини, височини и интензитет) се визуализират директно чрез следните графики: форма на звуковата вълна, мелодия и интензитет. От друга страна, спектрограмата съдържа пълна информация за звуковата вълна (в аналитичен вид, за разлика от формата на звуковата вълна), представяйки изменението на спектъра на звука във времето, т.е. изменението на честотните компоненти и техния интензитет. По тази причина е полезно спектрограмата да се съчетае с всяка друга графика, за да се добие визуално по-точна и пълна представа за звуковите характеристики на изказа. Нещо повече, спектрограмата показва качеството на гласните (формантната им структура), което не би трябвало да се пренебрегва при оценка на степента на произносително фокусиране на съответната дума. Това не е направено тук, но се отчита като възможна перспектива за бъдещи изследвания.
Спектрограмният анализ предлага визуална репрезентация на честотния спектър на речта в неговите вариации за единица време - това е времето на изказването, т.е. времето, което е необходимо и достатъчно да се произнесе изречението в нашия случай. При спектрограмата в Speech Analyzer с черно е отбелязан тоничен момент, който се характеризира с най-голяма честота, а в палитрата от сиво към бяло са разположени съответно пониско интонираните части, където сиво е равно на има нискочестотен звук, а бяло – на няма звук, т.е. има пауза. Спектрограмата е триизмерен инструмент за анализ на данни – честотата е показана на вертикална ос, а времето на хоризонтална ос, при включване на звука, реализацията на частите на речта се вижда в честотния спектър, изобразен графично. Интензивността на цвета (в случая черно, но тези цветове варират според инструмента) се увеличава с плътността.
Всички примери са с многократно извеждане, като разликата е в броя изведени к-думи и мястото им на извеждане – SpecCP на главното или подчиненото изречение, дали между тях има други думи/фрази, дали в изречението има обръщение. Въпросите, в които между к-думите има други запълнени позиции, са контролната група. Ако к-думите формират прозодична единица, то ще очакваме различно поведение на прозодичното разпределение в случаите, когато к-думите са разделени от други части на речта. Очакванията са, че само „контактните“ к-думи (непосредствено една до друга) могат да формират прозодична единица помежду си, а разделените ще участват в други прозодични единици.
6). Къде колко да сложа?
7). Кой къде ще спи?
Първата двойка изречения (6 и 7) се характеризират с „контактна“ реализация на к-думите – и в двата примера има по две изведени в самото начало на изречението к-думи. Спектрограмите (съотв. 6* и 7*) на примерите показват прозодичното разпределение с поредиците к-думи, затворени между двете линии. В 6* се забелязва, че къде колко реализират трисегментна честотна последователност като колко е най-силно ударена (това е видимо и от интонациония контур по-горе). В 7* данните дават сходен резултат – между кой и къде има по-нискочестотен момент, но няма прекъсване. И в двете изречения к-думите формират централната рематична част и едната от тях носи изреченското ударение. Графиката обективно показва, че прозодичното разпределение предвижда интониране на к-думите като фраза, без паузи и при сходна честота на звука.
8). Какъв обем в какъв срок можеш да приемеш?
Нека видим как това се отнася към спектрограмата 8*. Този пример се различава от горните два по следните показатели – изведени са обект и обстоятелство на сказуемото; обектът е реализиран с NP, където к-думата е в атрибутивна позиция; обстоятелството се реализира с предложна фраза. Всичко това означава, че к-думите не са „контактни“, между тях има съществително и предлог. Очаквано графията е съвсем различна в няколко аспекта. Налице е силно снижаване на честотата при изговора на какъв.
9. Какво значение има кой какво е купил?
10. Кой попита кой какво е купил?
Примерите 9 и 10 имат сходни характеристики от гледна точка на това, че не всички к-думи са „контактни“. Предпоставените к-думи се намират в SpecCP на главното, а втората и третата к-дума в SpecCP на подчиненото изречение. Ако сравним тези данни с графията 9* и 10*, ще видим, че същото честотно прекъсване е налице в какво, но няма пауза при изговарянето на контактните к-думи. Ниската честота се дължи на по-глухото произнасяне на второто к в какво. К-думите тук също формират акцентирана фраза, въпреки че са в SpecCP на просто изречение в рамките на сложно. При справка с другата графика, на мелодията, се вижда рематичното разпределение и че к-фразите носят изреченското ударение. Данните от спектрографския анализ показват, че в българския език изведените к-думи формират монолитна прозодична конструкция акцентирана фраза, която обхваща няколко позиции и носи изреченското ударение, както при многократно извеждане, така и в случаи на реализация на глагола, между две к-думи в простото и сложното изречение.
В заключение можем да обобщим, че при подреждане на к-думите в случаи на многократно извеждане се наблюдава едновременно функциониране на Условието за превъзходство и принципа одушевените обекти да се извеждат приоритетно. Това е свързано със специфични словоредни и интонационни изменения, а именно когато винителният обект се реализира първи, най-силно интонирани са дателният (одушевен) обект и сказуемото, а когато дателният (одушевен) обект се появява първи, двата се интонират при относително равна височина на тона, като се запазва тенденцията за допълнително озвучаване на глагола. Кой получава по-силен гласеж като съществително, а в атрибутивна употреба – съществителното, за което се пита, получава по-силен гласеж от кой. Това поведение на кой се характеризира и с разлика в рематичното разпределение на обкръжението му, и намаляване на гъвкавостта на рематичния потенциал. В български език при многократно извеждане к-думите могат да формират монолитна прозодична конструкция акцентирана фраза, която обхваща няколко позиции и носи изреченското ударение. Това се наблюдава и в случаи на реализация на глагола между две к-думи.
БИБЛИОГРАФИЯ
Бошкович 2002: Boškovič, Ž. On multiple wh-fronting. Linguistic Inquiry 33: р. 351–383.
Дукова-Желева 2010: Dukova-Zheleva, G. Questions and focus in Bulgarian. dissertation.
Ламбова 2004: Ламбова, М. On information structure and clausal architecture Evidence from Bulgarian PhD diss.
https://www.researchgate.net/publication/45588239_On_information_structure_and_clausal_architecture_Evidence_from_Bulgarian [август 2020]
Рудин 1986: Rudin, C. Aspects of Bulgarian Syntax: Complementizers and Wh-constructions. Slavica Publishers Inc. Columbus Ohio.
Рудин 1988: Rudin, C. On Multiple Questions and Multiple WH Fronting. // Natural Language & Linguistic Theory, Vol. 6, No. 4 (Nov., 1988), pp. 445–501.
Ричардс 1997: Richards, N. What moves where when in which language? Doctoral dissertation, MIT, Cambridge, Mass.
Сун-А 2005: Sun-Ah., J. Prosodic Typology: The Phonology of Intonation and Phrasing, Oxford: Oxford University Press.
Тюрк, Накаи, Сугахара 2006: Turk, A., S. Nakai, M. Sugahara. Methods of Empirical Prosodic Research. Walter De Gruyter. <https://books.google.bg/books?id=1b5cebiOykAC&pg=PA6&lpg=PA6&dq=prosody+and+spectrogram&source=bl&ots=HV8oeU6LQb&sig=ACfU3U3r1h9-262YaWA9JVAdkxAx_kJVag&hl=en&sa=X&ved=2ahUKEwiq556m9q3qAhW9xcQBHYckC_0Q6AEwBXoECAwQAQ#v=onepage&q=prosody%20and%20spectrogram&f=false> [август 2020]
Ченг 1991: Cheng, L. On the typology of Wh-questions. Ph.D. diss., MIT, Cambridge, Mass.
Чомски 1993: Chomsky, N. A Minimalist Program for Linguistic Theory. // The View from Building 20., eds. K. Halle and S. Keyser, pp. 1–52. MIT Press, Cambridge, Mass.