Въпроси за списание „Съвременна лингвистика“ към акад. проф. д.ф.н. почетен д-р хонорис кауза Хилмар Валтер:
- Уважаеми професор Валтер, Вие сте един от доайените на съвременната българистика, бихте ли ни разказали най-ярките спомени от студентските си години?
- Кой от преподавателите си по лингвистика в СУ си спомняте най-ярко и с какво?
- Какво е отношението Ви към традиционното деление във филологията на лингвистика и литературознание?
- Какво Ви насочи да се занимавате с лингвистика и какво Ви насочи по-конкретно да се занимавате с българска лингвистика?
- Каква е според Вас съдбата на съвременната българистика в чужбина – лекторати, интерес у младите изследователи към българистичната проблематика?
- Намирате ли сходства в съвременната немска езикова ситуация и съвременната българска езикова ситуация?
- Вашите изследвания обхващат ключови за съвременния български език научни области: имате изключителни приноси в областта на лингвистичната българистика (особено глаголната проблематика), съпоставителното немско-българско езикознание, историята на лингвистиката. Кога се насочихте към тези области?
- Имате ли наблюдения върху немската политическа реч и как бихте коментирали тази реч в съпоставка с речта на българските политици?
- Според Вас може ли днес да се използва съчетанието „езикови тревоги“, съотнесено към динамиката на езиковите процеси, и как бихте коментирали тези процеси в българския и в немския език?
- Читателите на списание „Съвременна лингвистика“ са млади изследователи: докторанти и студенти, а списанието е единственото списание на Факултета по славянски филологии, в което свои приноси публикуват именно тези млади изследователи. Излиза в електронен вариант, но запази достойнството да излиза и на хартиен носител. Какво ще пожелаете на младите изследователи лингвисти?
1. Студентските ми години продължиха от 1951 до 1957 година: една година в Лайпцигския университет (Славистичен институт) и 1952 до 1957 – в Софийския университет „Климент Охридски“. В Лайпциг избрах като специалност „Славистика“. Причините за това бяха няколко. Както е известно фашистите разпространяваха антиславянска идеология. А след кратко присъствие на американската армия след капитулацията на Германия в бъдещото ГДР в Лайпциг живеехме под руска окупация. Това беше съпроводено не само от политически, а също и от културни и икономически влияния. В училището се преподаваше (освен английски, френски и латински език) вече и руски, с което и история и култура на Русия. Това беше нещо ново, интересно и полезно за разширяването на нашия хоризонт за света. В моята гимназия учители по руски (освен един немец, който – може би в плен – беше научил руския език) беше един българин с име д-р Петър Ранков[1], и (което беше много важно за нас в мъжкия клас) една българка, гжа Бах, родена във Варна, абсолвентка на Лайпцигско училище за чужди езици, преподаваха руски език. Явно бях харесал руския, защото на устния изпит при матурата получих „много добър“ (по немската система „единица“). Всички тези факти – също и съветите от родителите ми, които още от младите си години бяха с лява политическа ориентация – ме насочиха към славистиката, когато станах студент на лайпцигския университет. Там слушах лекции на известния немски славист Р. Олеш и други слависти-русисти. Поради добри резултати в края на първата учебна година бях предложен за следване в една от социалистическите страни. Имаше подготвителен курс за всички кандидати от институти респ. университети на ГДР. Голям наплив имаше за Съветския съюз (за университети в Москва или Ленинград). Когато се съобщи, че има и места в по-малките държави и чух, че има места и за България, си спомних за симпатичните ми учители от България и кандидатствах за следване на българистика в България. И така в началото на учебната 1952 година постъпих в Софийския университет да следвам българска филология. Софийският университет беше се подготвил да подпомогне чуждестранните кандидат-студенти езиково за следването. С тази нелека задача беше натоварена една – в наши очи – блестяща преподавателка, г-жа Йотка Беслимова-Чакърова, съпругата на известния професор по педагогика Найден Чакъров. Когато се замислих върху Вашия въпрос номер четири за причините за моята ориентация към лингвистиката се сетих за много компетентното и интересно описание на граматиката на българския език и дискусиите, които водихме с учителката, която умееше да превърне уроците в лингвистично „приключение“ за нас. Спомням си, че дискусиите, водени с нея – може да се каже – бяха запалили в мене нещо като страст към намирането на обяснения за езиковите правила и факти, които трябва да се овладяват за правилно разбиране на човешката комуникация, и във връзка с това – разбира се – какви граматически особености трябва да познавам от структурата (и евентуално и историята) на българския книжовен език. Това явно (след относително малкото информация за славянските езици от Лайпциг) представляваше началото на моята ориентация към езикознанието.
2., 4. и 7. От преподавателския състав на университета най-напред – с колегата ми от Берлин Едуард Байер (по-късно един от известните българистични професори литератори в Берлин) ни посрещна проф. Стойко Стойков, на когото явно беше възложено да ни въведе – в качеството си на декан на филологическия факултет – в условията и изисквания на следването ни. Този контакт продължи по най-различни причини и поводи до пенсионирането му. В протежение на петте години на следването ми имах добри контакти – и извън рамките на задължителните учебни задачи – с професорите Л. Андрейчин, Ст. Стоянов, Кирил Мирчев, Вл. Георгиев, също и Константин Попов, който ми беше рецензент на дипломната работа, и други. С много добри впечатления останах от срещи с проф. Иван Гълъбов, който за съжаление почина при катастрофа в Австрия. От всички тях – също и след завършването ми – научих теоретична основа за езиковедски подход към българския книжовен език и други негови видове на съществуване[2].
Професор Иван Леков, при когото – освен общоприетите тогава социологично определени разновидности както и при тогавашния още главен асистент Янакиев – сдобих представа за модерни тогава течения в международното езикознание; също и с тогавашните асистенти и по-късно професори Петър Пашов и Светомир Иванчев. Помня, че много се зарадвах, когато разбрах, че на държавния изпит ще ме изпитат проф. Стойков и проф. Динеков, преподаватели, знаещи интересите и посвещаването на работата ми за българистиката. Смятам, че по времето на следването ми в София до 1957 г. съм се срещал – що се отнася до езикознанието – с достойни учени-лингвисти, от които можех да черпя солидна подготовка за моята дейност в Лайпцигския университет (който тогава се наричаше „Karl-Marx-Universität Leipzig“) от 1957 г. до 1992 г. Напоследък четох в български източници исторически оценки на развитието на езикознанието в страната с доста критични мнения за съотношенията между именити представители на българската филология, от които по време на моето следване и на по-късните ми контакти с българисти-езиковеди нищо не съм усещал. Единствено като предмети на оценяване на нашумели намеси на политици, нямайки понятие за езика и науката за езика, както напр. на сталинската намеса в езиковедски проблеми от социолингвистичен характер или спорове между лингвисти и противници на структурната лингвистика. Подобни спорове срещнах и в Лайпциг (и по-късно и в лингвистиката в ГДР въобще). Струва ми се, че характерът на тези дискусии ставаше особено вреден, когато научни разногласия се отразяваха върху кадрови несправедливости. В исторически план се осмелявам да се питам дали и как тия спорове са се отразили върху това, което днес може да се оценява като – в истинския смисъл на думата – наследство на лингвистиката от онези години: Произведения във всички разновидности от езиковедска продукция, останала до днес по рафтовете в библиотеките (общи и лични)! Струва ми се, че тези научни материали някой път в днешно време незаслужено биват пренебрегнати.
В Лайпциг се откриха за мене и колегите ми задачи както създаване на учебници и речници, да се направи избор – и от гледище на учебната част на работата – с каква методика да се обучават студентите, какви съпоставителни студии са необходими, какви граматично-езиковедски теории са подходящи, къде се крият трудностите за студентите в усвояването на славянски език и подобни проблеми. По времето когато аз бях студент в София най-интересно ми беше да съпоставям граматичната структура на българския и немския книжовен език. При такава проблематика бях изправен и пред въпроса за избиране на описателна методология. В Лайпцигската славистика имаше по-възрастни от мене изпитани колеги-русисти. Особено изпъкваше проф. Рудолф Ружичка, международно познат русист и специалист по общо езикознание. Той беше известен с неговите работи с методологията на структурната лингвистика. Харесваше ми необходимата точност в описанието на граматическите структури. И така и моята «малка» дисертация и докторската (в немския „хабилитационна“ – „Habilschrift“) се случи, че – както беше установено от младата българска англицистка Цветомира Венкова, че аз съм бил този лингвист, който първи приложил методите на структурната лингвистика върху българския съвременен език. В Лайпциг се поддържаха научни контакти с лингвисти в Русия и също така в Чехословакия с наследниците на Прашката школа, които работеха главно с модела на стратификационната граматика. След първоначални критични реакции при отговорни държавни органи имаше вече по време на моите първи научни „прояви“ през шестдесетте години на миналия век възможност да се работи с методите на структурната лингвистика (особено след излизането на работите на Шаумян и Свегинцев през 60-те години) и вече бяха популярни представители на модерната лингвистика, поведена от Чомски и други на запад. Дискусиите около структурализма ме научиха и да следя развитието на езикознанието в света и да използвам появили се нови методологии при описването на граматически решения. Голяма роля в тази връзка са изиграли за мене международно известните две книги, написани от видния лайпцигски германист Герхард Хелбиг, за историята на новото езикознание[3]. В Лайпциг имаше и специално отделение за специализирани езици (Fachsprachen) и специалност „теория и практика на превода“. Съответно имаше и учебен профил „преводач“ с редица европейски езици и между тях и българския. Там излезе и преведена на немски книгата на известния бъпгарски преводовед Александър Людсканов „Превеждат човекът и машината“[4]. През 1974 г. излезе и кигата „Beiträge zur Soziolinguistik“ от автори от лайпцигския университет, в която – независимо от тогавашни задължителни марксически постановки – бяха дискутирани и основни проблеми на социолингвистични изследвания. Както се вижда от изложеното до тук, лингвистичната ми работа върху българския език заедно с други е била ориентирана и по българската и международната лингвистика и от потребности от практиката с ползване на българския език в немскоезични територии.
Със специални тенденции в работата върху южнославянски език се оказа необходимо и да се посвещавам на проблеми от балканологичен характер и (тогава още) сърбохърватистика. Една част от работата ми с течение на времето в езикознанието бе свързана и с балканологията а също и с според тогавашната терминология) сърбохърватистика, заради въвеждането на тези езици в преводаческия профил в нашия университет. Затова прекарах една учебна година (1965–1966) в Белград за да си разширя кръгозора в южнославистиката. Споменавам го преди всичко, защото там се запознах с проф. Милка Ивич, международно известна представителка на структурната лингвистика, чийто произведения и лекции респ. доклади по конгреси и конференции бяха доказателство за значението на съвременна – предимно структурна – лингвистика. Заниманието със сърбохърватистика беше след това „другата“ ми славистична област, която от пенсионирането нататък излезе на заден план и завърши с моето участие в конференция за Доситей Обрадович (за негови контакти в Лайпциг с немския граматик Йохан Христов Аделунг) през 2013 година в Белград.
Във връзка с учебната ми работа в Лайпциг много важен за споменаване е фактът, че скоро след моето пристигане в Лайпциг се откри лекторат за български преподаватели като гост-лектори[5]. Особено полезна беше тяхната работа при устна комуникация, когато се въведе обучение на студенти преводачи (с устен и писмен превод). Също така те имаха възможност да участват в изследователските и публикационни задачи на института респ. по-късно в Секцията за теоретично и приложно езикознание. По наша инициатива се сключи договор между съответните министерства в ГДР и България за специализация на тези студенти за един или два семестъра в София. През годините след 1969 година вече можех и да подкрепвам в научно и житейско отношение млади български учени, гостуващи в Лайпциг.
Като отговарям на втория въпрос не мога да не споменавам моите лични и научни връзки, създадени по време на моите пребивавания от 1983 до 1986 г. и след 1997 г. като гост-професор и по-късно с постоянните ми контакти с университета във Велико Търново, тогавашният новооснован втори университет в България. Опитът от работата ми в Лайпциг ми помогна да се справям с широкото поле преподавателски и изследователски задачи.
3. Езикознанието винаги е имало тесни връзки с литературознанието. На първо място трябва да се спомене, че историческото развитие на национални езици се документира най-често с текстове от миналото. Само този факт доказва, че определени основи за описанието на съвременните езици са зависими от стара литература и нейните функции в миналото. Така е традиция да се разбира под названието „филология“ научен профил с изследването респ. описанието на литературата и езика на определена култура или определени групи от култури. Затова традицията на филологията показва, че без език няма култура, въпреки че ни са известни пък антични култури без да имаме данни за езика им, както напр. тракийската. Но именно знанията за тракийската култура до голяма степен дължим на текстове от гръцкия език. От друга страна за определени минали култури важни сведения получаваме от писмени източници. Един пример за значението на превода за европейската култура е Толедската преводна школа – един от най-важните източници за развитието на европейските култури в най-широкия смисъл на думата[6]. Самата дума „philologia“ – както знаем – произхожда от гръцкия език и значи „любов към думата“. Употребява се като обозначение „на научна дисциплина, изследваща културното развитие и своеобразие на един народ на базата на неговия език и литература“[7]. Получава се, че езикознание извън филология едва ли ще бъде пълноценна наука въпреки нашествието на неологизми от най-различен тип, най-често свързани с дигитализирането на комуникацията.
5. Българистиката, която преди обединението на двете Германии след четиридесетите години на миналия век в университетите се ползваше с интерес в научни кръгове и на ГДР и на Федералната република. В ГДР – под влияние на тесните отношения в рамките на следвоенното развитие в политическо, икономическо и културно сътрудничество в източна Европа – имаше много добри условия за развитието на научни изследвания и популяризирането на езиците и културите на източна Европа. Българистиката в лайпцигския университет можеше да се развива хем заради „братските“ отношения на ГДР с България, хем като продължител на българистиката като наследство на известни слависти като Ян Петър Йордан през четиридесетте години на деветнайсетия век, по-късно Август Лескин и Густав Вайганд и други в края на деветнадесетия и първата половина на двадесетия век. Развитието на българистична наука и съответно и обучение на студенти като дипломанти или преводачи в ГДР беше подкрепяно от съответни държавни органи в двете страни. Така успяхме да основем през 1974 година „Двустранна комисия за българистика“, която организира цяла редица научни конференции и издаде съответно и доста публикации до закриването ѝ след тъй наречената „промяна“[8].
След приемане на Болонския процес в Лайпциг българистиката стана част на специалност „Южна славистика“. Последният професор, специалист за южна славистика, специално и за българистика, професор Хинрихс, вече е пенсионер. Днес българистиката в Лайпцигския университет след пенсионирането и на д-р Уве Бютнер не се предлага вече на студентите като отделна специалност. Сега „Българистиката“ като учебна дисциплина е – струва ми се – в немски университети най-добре представена в интернет от университета в Хайделберг. Колегите там освен предложените уроци и лекции, както и упражнения с българистична материя умело представят ползата за студентите, които изберат българистика, с широка и доста подробна информация за България – за нейната култура, нейните език и литература и др. Авторите на текста обръщат вниманието на интересуващия се кандидат-студент към факти, които показват, че владеенето на езика, познаването на съвременната култура и нейната история на българите както и икономическото развитие и – това се подчертава особено – положителната роля, която играе България в югоизточна Европа и Европейския съюз[9]. По такъв начин колегите в Хайделберг се различават много от за съжаление срещани в разни славистични или балканистични публикации в духа на „стигматизирането“ на балканските страни[10]. Българистика се предлага със сигурност на студентите и от университети в Берлин, Гьотинген и Трир.
Една особеност в отношенията между българите и германците представляват българо-немски дружества в редица градове и в културни институции в Берлин и Ерланген. Най-важният център за разпространяването на информации за България, за нейната история, нейната култура и отношенията между двете страни в миналото и сега е основаното от професорите Геземан и Шалер през 1996 г. Германо-българско дружество (Deutsch-Bulgarische Gesellschaft zur Förderung der Beziehungen zwischen Deutschland und Bulgarien e.V.)[11]. Но и членовете на дружеството според мене със своята дейност стигат до доста ограничен кръг от интересуващи се за България.
За поставения (под точка 6) въпрос, дали има сходства в съвременната немска езикова ситуация и съвременната българска езикова ситуация сигурно трябва да се отговаря положително. Например англицизмите представляват постоянен проблем. Това се потвърждава например и при актуалната езикова ситуация в комуникацията за последиците на разпространяването на вируса «Корона», не само защото се използват досега непопулярни (или специални) термини, а също и за боравенето с език, съвсем различен от нормата в езиковата култура. Струва ми се, че след нормализирането на живота след победата над вируса освен всички икономически, медицински, възрастови, трудови и тъй нататък последици ще има и необходимост от изследвания какви вреди е нанесъл на езика (респ. езиците)!
Хилмар Валтер