Диана Янкулова-Тренева, родена на 4.07.1969 г. в Червен бряг, обл. Плевенска, випуск 1992 на ФЖ (сега ФЖМК) на СУ „Св. Климент Охридски“, магистър по радиожурналистика, започва работа в БНР програма „Хоризонт“ като стажант-репортер още като студентка през 1991 г. в момента е старши редактор в програма „Хоризонт“ на БНР, водещ на предаванията „Неделя 150“ и „Нещо повече“, специализация в сферата на политическите анализи и националната сигурност, дългогодишен парламентарен и военен репортер, омъжена, има син.
Избира журналистиката заради радиото и по-точно заради „Хоризонт“. Нито за миг не е съжалила за този избор. БНР е най-свободната медия в момента, бърза, точна и обективна, търси и дава поле за изява на всички гледни точки, защото вярва, че слушателите имат правото и необходимата интелигентност да изберат на кого да вярват.
Госпожо Янкулова, как ще определите съвременната езикова ситуация от позицията Ви на журналист?
На крачка преди пълното отчаяние сме. В политиката се говори на брюкселски език или с лозунги. В институциите доминират чиновническият стил и административните клишета. На улицата (в т.ч. социалните мрежи) царува езикът на агресията и омразата. Все по-малко са трибуните, на които звучи чист, богат, граматически правилен български език. Език, който има душа. Истинско чудо е, че в БНР все още съществува уважение към езика и се полага грижа за грамотността на пишещите и говорещите в радиото. Колкото до събеседниците ни, там езиковите проблеми се появяват в концентриран вид и без възможност за корекции. Диалогът рядко е възможен и по правило е истинско изпитание за добрия тон. Не съм сигурна обаче, че този бастион ще може да бъде удържан още дълго. Покушението срещу езика е с мащабите на цунами.
С кои съвременни езикови (некоректни) употреби не можете да се примирите?
Може би очаквате да кажа, че основният ми бунт е срещу чуждиците, които навлязоха в езика с термините на европейската администрация или с другите, кратки и удобни фрази от английския език, който използват не само младите. Не съм отчаян пурист. Давам си сметка, че в дигитално свързания живот на 21. век е обречено да опазим напълно езика от чуждиците, но всичко е в мярата. Преди да правим инвентаризация на чуждиците, трябва да признаем, че най-голямото предателство по отношение на езика ни е мълчанието ни срещу политическия „принос“ в публичната реч.
Най-дразнещи за мен са нечленуваните „Народно събрание“, „Парламентарна зала“, „Министерство на…“. Всички тези институции са единствени и уникални. Депутатите не заседават в пленарна зала, а в пленарнаТА зала. НародноТО събрание, а не Народно събрание приема законите. МинистерствоТО на външните работи изпраща дипломати…и т.н. Дразнещи, но само претенциозното ухо, са контролно-пропускВателните пунктове в телевизионните репортажи. За множественото число на бройни съществителни, за злоупотребата с пълния член, за мекането и диалектите, вече сме с изработена търпимост.
Тъй като работя в говореща медия, която въздейства на своята публика единствено с езика, знам колко важно е правилното му използване, богатият речник, точната пунктуация и дори интонацията, с която може да се добави емоция към съдържанието. Точно заради това с огромна болка констатирам „посивяването“ на публичната реч. Ако злоупотребата с езика беше престъпление по НК, бих търсила съдебна отговорност от политика, който въведе словесната конструкция „Това, което имаме като…“ (Цветан Цветанов) и колежката му, която вместо да внася законопроектите в деловодството на парламента, реши да ги „входира“. Малцина са тези, които помнят коя беше Искра Фидосова, но вече всички документи се входират. Попадането на случайни фигури със съмнително образование на високи позиции, позволи към обществото да тръгнат послания, облечени в езикова шир-потреба. Те не просто открехнаха кутията на Пандора, отвориха я широко за всякакви производни „температуриране“, „карантиниране“, „мониториране“. Примерите са безброй.
Според Вас остаряло понятие ли е „стерилната реч“ по отношение на радиото?
Не приемам упрека за „стерилната реч“. Много лесно е да се яхне гребена на вълната и да се отвори ефира за модерната лексика. Но в обществената функция на БНР има ангажимент за опазването на българския език, както в Златния фонд се пази звуковата памет на България, така говоренето по радиото е езиков стандарт. Може да звучи претенциозно, но както корабите имат нужда от светлината на фара в бурята, така и радиото е жалон за езиков стандарт. На моменти това може да изглежда стерилно, но има дългосрочна цел и мисия за опазване на книжовния български език от ерозията на времето.
Разбира се, радиото притежава нужната гъвкавост и прави разлика на кого говори. Но вариациите са възможни само по отношение на опаковката и много рядко на съдържанието. Трябва да признаем, че младите колеги в професията идват с натрупаните дефекти на училищното и висшето образование. Освен това днес публичното време тече някак по-бързо от преди 10–15 години. Няма време за дълго стажуване и адаптиране към темпото на реалния живот. Забелязва се и друг проблем, нуждата от технически умения за създаването на мултимедиен продукт да надделява над езиковия критерии. Трудно е да се посочи вината, която дори не е наш български проблем. Процесите са много по-дълбоки и поразяващият им ефект много по-мащабен от способността ни да ги обясним. Важното е, че сега езиковият фар на радиото все още успява да свети!
Ще споделите ли с читателите на списание „Съвременна лингвистика“ най-ярките спомени от Вашето обучение във ФЖМК на СУ „Свети Климент Охридски“ – лекции, преподаватели, колеги?
Аз съм от онези випуски на ФЖ (тогава още нямаше масови комуникации), когато журналистиката беше уважаван занаят, подборът на студентите беше изключително прецизен, а преподавателите ни бяха истински „звезди“ в своите сфери. Най-важното, на което ни научиха, е да мислим, да задаваме неудобни въпроси, да служим на истината, да защитаваме аргументирано позициите си, да свещенодействаме с езика и да пазим правото на другите да имат различно мнение. Спомням си колко свободна беше атмосферата във ФЖ (1987–1992), вече се усещаше вятърът на промяната, а демократичните промени от самото начало са пред очите ми и с тях първите ми стъпки в професията. Незабравими за мен ще останат достолепните проф. Филип Панайотов, проф. Дафин Тодоров, проф. Исак Паси, проф. Марко Семов. Често лекциите ни излизаха от аудиториите, за да се пренесат в парка или в кафе „Берлин“.
Винаги и с голяма гордост ще казвам, че съм възпитаничка на проф. Веселин Димитров, който ми откри магията на радиото, насърчи таланта ми и ми постави най-интересната задача. Да направя проект за предаване от 3 до 6 часа през нощта, което да затвори 24-часовата програма „Хоризонт“ като изцяло анимирана. Така се родиха „По първи петли“, които по съвет на проф. Димитров аз разработих като дипломна работа и патентовах, а година по-късно прозвуча и в ефира на любимата програма.
Няма да забравя как професорът ме чакаше в кабинета си, за да ме изпита, а аз закъснявах, защото в същия ден трябваше да направя няколко преки репортажа в „Преди всички“. От целия ни курс само 4-5 човека специализирахме радио и изпитите минаваха бързо. Когато аз успях да паркирам радиоколата в двора на факултета, всички се бяха разотишли. Вместо да ме изпитва, проф. Веселин Димитров направи анализ на всичките ми интервюта в току-що свършилото предаване. „На такава работа може да се постави или двойка, или шестица“, каза той и ми написа най-ценната шестица в живота ми. Все пак, говорим за времена, в които да те назначат в радиото бяха нужни не само безспорни качества.
Нашият курс остана задружен, независимо че животът ни разхвърля на всички континенти. Имаме традиция, когато повечето си идват в България, се събираме в ресторанта, който се помещава в някогашната къща на Мара Белчева. А и името му е емблематично „Преди и сега“. На пръсти се броят тези, които проявихме упоритостта на останем в журналистиката в онези смутни първи години на прехода. Но нито един от нас не нрави компромис в професията, не стана поръчков журналист, не продаде съвестта си за европроекти, не очерни невинен, не направи сензация от нечия трагедия. Което би трябвало да доказва, че сме били добри студенти на своите именити преподаватели.
Какво липсва по отношение на високата езикова култура в ефир на младите журналисти?
Лесно е да се каже, че езикова култура това колко и какви книги е прочел човек. Обобщенията за младите и старите тук са излишни. Мисля, че по-важна е образователната среда, а тя се превърна в сериозен проблем през всичките години на прехода. Зубренето на теми в часовете по литература не развива мисленето. Следва се някаква чужда, неразбираема теза, която се защитава с високопарни термини. Налагането на този академичен стил в писането на критически текстове е демотивиращо за младите хора и те просто не си дават труд да развиват собствено отношение към езика. Малкото часове по български език дават своето отражение в граматическите грешки на текстовете им. А най-тъжно е, че точната дума първо им идва на английски и след това на български език. Казват, че това се дължи на компютърния модел, през който опознават света и в който не може да се проникне без английски. Също така казват, че английският е много по-лесен, гъвкав и функционален език. Но аз съм убедена, че в някакъв печален момент ние просто свалихме бариерата на своята критичност към правилната употреба и познаването на собствения си език.
Макар и риторичен, актуален ли е според Вас въпросът за необходимостта от задължително изучаване на езикова култура и на съвременен български език във висшите училища?
По-скоро трябва да се промени начинът, по който съвременният български език се изучава в средното училище. Тогава подобен ангажимент на университетите би бил излишен. Не може проблемът да се прехвърля от една в друга образователна степен. Не би било разумно и просто да се увеличат часовете на преподаване в училище, ако не се промени начинът на преподаване. Граматиката става не просто сложна, а направо непоносима, когато в учебника за 5-ти клас уроците са написани като за студенти и аспиранти. И не само по отношение на българския език, училищните програми трябва да се променят така, че да са интересни на децата, да обясняват просто, без да опростяват материята. Не съм експерт, но ще споделя опита си като родител. Синът ми учи до 7. клас в училище с преподаване на иврит. Методиката за изучаването на този много сложен език е разработена от израелското Министерство на образованието и е еднаква за всички страни по света, а преподавателите специализират в Израел. Не знам как, но ивритът стана любим предмет на децата. С много интерактивни форми, песнички, приказки, игри, спектакли, кулинарни проекти, уроците и домашните направо не се усещаха.
Как ще коментирате идеята в държавните институции да се проверява родноезиковата компетентност на новоназначените служители? Как се отнася това към Българското национално радио?
Според мен това се прави, може би просто не се афишира. При подаване на документи за работа вече е задължително да има мотивационно писмо. Ако то е написано неграмотно, отличната диплома и натруфената автобиография вече изглеждат съмнително. Но проблемът с езиковата некомпетентност става все по-остър. Щом има депутати, които внесоха проектозакон за българския език с правописни грешки, какво да искаме от служителите из безбройните отдели на администрацията!?...
Колкото до БНР, тук все още и слава богу езиковата култура има решаващо значение. Първият тур на всеки конкурс за постъпване на работа като журналист е писмен изпит, в който са поставени задачи за писане на новини и редактиране на текстове. Само издържалите писмения изпит биват допуснати до следващите по-специализирани фази на конкурса. За съжаление, малко и все по-малко са онези кандидатите, които преминават без проблеми този рубикон.
Знам, че има тестове за интелигентност, в т.ч. и за езикова грамотност, при кандидатстване за работа в армията и полицията. Вероятно сложността им е съобразена с характера на работата, но в Щаба на армията обмисляха сериозно да олекотят още този тест, защото онези 5 от 10 кандидати, които успяват да преминат физическия изпит, после отпадат на теста за интелигентност и години наред армията не може да набере достатъчно професионални войници. Нямам причини да се съмнявам, че със същия проблем се сблъскват и кадровиците в МВР.
Какво бихте посъветвали студентите – българисти и журналисти, които искат да се реализират чрез/през магията на радиото?
Най-важният съвет те вече сами са си дали като са избрали професията на радиожурналиста. Това е началото. Всяка стъпка нататък ще е по-трудна, но възможна, ако обичат работата си, ако не търсят лесните пътища и искат да се развиват. Езикът е като скъпоценен камък, дали ще заблести зависи от майсторството на ювелира. Езикът е и оръжие, трябва да се използва с чувство за отговорност и уважение към думите. Иска се талант, но и много работа да накараш хората да чуят и повярват на онова, което им казваш, без да те виждат. Ефирът е като камертон, улавя всеки нюанс и фалшива нотка. Освен таланта и труда, много важни са и учителите в този занаят. От моите ментори съм научила, че журналистиката е персонифицирано занятие, което отличава от тълпата само онзи, който има своя почерк. В радиото това са думите, от първата до последната в едно предаване, от тона, с който ще ги поднесете на слушателите, от това как ще подредите новините, как ще ги коментирате, как ще разкажете историята, която другите медии ще покажат с картина. В това е магията на радиото. То е медия за хора с въображение и се прави от хора с въображение!
Как ще коментирате разколебаването на някои книжовноезикови норми (съгласуването при учтивост, бройната форма при нелица от мъжки род, все по-лесното превключване от Вие на ти в официални ситуации и при разговор с непознати лица, употребата на -ме окончанието за 1 л., мн. число при глаголите от първо и второ спрежение в устната реч)? Оправдано ли е според Вас исканото от някои езиковеди „улесняване“ при някои правила (например за членуването в българския език)?
Съществуват два възгледа за справяне с трудностите на граматиката – да опростим правилата, за да не ни се налага да ги спазваме или просто да ги научим. Аз съм привърженик на трудния път. Давам си сметка на какъв натиск са подложени експертите при това повсеместно нарушаване на нормите в публичната реч. Но не одобрявам варианта с развяването на „бялото знаме“. Вероятно се намираме в период на езикова деконструкция. Това, че министър-председателят казва: „Аз съм прост и вие сте прости, затова се разбираме!“ не е достатъчна причина да изпростяваме и да отменяме граматиката. Народнячеството е само етап от обществено-политическото развитие. При нас, за съжаление, този етап се проточи. Скоро отново ще трябва да конструираме по-високи критерии за езика. Може дори да видим как политиците взимат частни уроци по правоговор, а ПР-експерти им „сресват мислите“. Смятам, че трябва да проявим търпение и да дочакаме неизбежната нужда на обществото да излъчи своите просветени лидери.
Вашата класация на книги, без които не можете да си представите живота и професията си?
Журналистите четат много, но за да са в новинарския поток се налага да четат основно вестници, сайтове, социални мрежи. Както се казва, да следят конкуренцията. Но, ако трябва да избера от много любими книги, ще отлича „Войната“ на Гуин Дайър, „Един ден на Иван Денисович“ и „Раково отделение“ на Александър Солжиницин, „Искрица живот“ на Ремарк, „Нежна е нощта“ на Скот Фицджералд, „Климати“ на Андре Мороа. Имам и две книги, които винаги нося със себе си, „Чучулигата“ на Решат Нури, защото колкото и да я чета, все още не мога да я разбера напълно и „Ръководство за полово зрели безделници“ на Николай Илчевски, защото винаги успява да ми оправи настроението.
Пожеланието Ви към читателите на списание „Съвременна лингвистика“:
Езикът и вярата са опазили българския род във времена на робство. Непростимо е да се отказваме от силата им във време на глобализация и разрушаване на идентичност. От сърце желая на читателите на сп. „Съвременна лингвистика“ здраве и оптимизъм. Нека пазим нещата, които обичаме! Да търсим красотата в езика и доброто в хората, за да разказваме вълнуващи истории!
Въпросите зададе: доц. д-р Владислав Миланов