„Български синтаксис. Конфигурационен анализ на изречението“ на Петя Н. Бъркалова е преработена и допълнена с ценни находки и размисли версия на книгата „Българския синтаксис – познат и непознат“ от 2011 г. В новата си монография авторката сменя ракурса на вглеждане в синтактичната материя и проблематика като се фокусира върху конфигурационния синтактичен анализ, темата за синтактичната картография и изреченската структура при рекурсивно разгръщане.
Още в уводните страници Бъркалова дава заявка за основните въпроси, които тревожат изследователското ѝ съзнание, сред които – какво е мястото на конфигурационния синтактичен анализ и изобщо на граматическите формализми в българското училище. Този въпрос рамкира труда (препратка към него се вижда и в заключението) и има важно отношение към осъвременяването на педагогическата форма на българския синтаксис и по-точно към използването на граматическите формализми като метод за дисциплинирано провеждане на аналитични синтактични процедури, които не само да подобрят грамотността на родния език на учениците, но също и техните аналитични способности изобщо. Конфигурационният анализ и синтактичното дърво са представени като инструмент за самостоятелно откривателство и наблюдение на живите езикови данни около нас. В този смисъл предложеният подход може неимоверно да подпомогне изучаването чрез разбиране на българския синтаксис в училищата, да направи предмета „Български език“ по-привлекателен в ерата на високите технологии и да възпита у учениците усет към обективните научни данни, които всеки може да наблюдава в своята езикова лаборатория.
Високата (и далечна за повечето читатели) абстракция, която академичният синтаксис представлява, добива „тяло“ и „дух“ на страниците на Бъркалова. Виждаме впечатляващата „архитектура“ на изречения от български класици, точните локуси на всяка тяхна фраза, както и рекурсивните структури, които ги изграждат. Вярна на търсещата си творческа натура, авторката отделя специално място за коментар и наблюдение на рекурсивността – факт, който сам по себе си съставлява принос за българската лингвистика поради липсата на цялостни систематични проучвания на този феномен. Друг важен принос на монографията е и сравнението на дефинициите за изречение в българските граматики в продължение на век (1900-2000 година). Класификациите на сложни изречения в българския език в табличен вид в края на монографията също се открояват като принос на изследването и особено полезен извор за обучаващите се студенти и докторанти.
Трудът се отличава с новаторско приложение на съвременни езиковедски теории и задълбочена интерпретация на синтактичната теория, облечени в достъпен и разбираем език и стил. Нужно е да се обърне специално внимание на начина, по който обяснява Бъркалова. Нейното говорене и тук, както и в „Българския синтаксис – познат и непознат“, не е типичният висок академичен стил за избрана аудитория. Авторката води добронамерено, с ясни и достъпни думи дори най-слабо запознатия читател към неподозирани лингвистични открития, които се визуализират с изреченската структурография, както и с обобщените данни от статистическия анализ, формалните модели и графиките на мелодията. Оригиналните идеи на Бъркалова за „индивидуалната граматика“ и за рекурсията като „генератор на изреченския строеж“ са представени със заразително вдъхновение и чрез впечатляващи данни за строежа на сложното изречение. В същото време обаче тази иначе комплицирана проблематика е предадена „с думи прости“, което само по себе си е принос за академичния стил.
Монографията на Петя Бъркалова „Български синтаксис. Конфигурационен анализ на изречението“ е ценно попълнение към библиотеката на всеки специалист лингвист, преподавател по български език и литература, докторант и студент. Тя съдържа важни научни факти, предадени с характерното „ноухау“ на авторката, което има способността да запали искрата на любопитството към синтаксиса и науката за езика изобщо, но и да запознае с инструментите за извеждане на това любопитство до готова научна продукция.