Старобългарският превод на словата против арианите от Атанасий Александрийски в контекста на историческите свидетелства

Рядко се случва филолозите медиевисти да разполагат с историческо свидетелство от ранната старобългарска епоха, съхранило името на книжовника-преводач, точната дата и мястото на неговия превод. Щастливото обстоятелство се отнася до Константин Преславски – ученик на св. Методий, един от най-изявените книжовници от Симеоновия кръг – и преведените от него Слова против арианите от Атанасий Александрийски (293/298–373 г.). Информацията се основава на следната приписка, оставена от ръката на преписвача на Словата Тудор Доксов: Сиѧ книгы благочьстныѧ наричємыѧ аѳанасъ· повелѣнїем кнѧꙁѧ нашего блъгарьска имене^м сѵмеѡна прѣложи ѧ еп^скп константи^н въ словѣньскы ѧꙁыкъ отъ грьчьска· въ лѣто ѿ начала мирꙋ· ҂ѕ҃у҃·ді· инд^к і҃· ѹченикъ сы меѳодевъ· архїеп^скпа моравы· напса же ѧ тѫдоръ чьрнориꙁець дохьсовъ· тѣмьжде кьнѧꙁемь повелѣнъ· на ꙋстии тычѧ· въ лѣто ҂ѕ·у҃·еі҃· инд^к· аі҃· идеже свѧтаѧ и ч^стнаѧ ꙁлатаѧ цр҃ькы новаѧ сътворена єсть тѣмꙿжде кн҃ꙁемъ⁘ в се же ꙋбо лѣто ꙋсъпе ра^б бж҃їи се^г кн҃ꙁѧ оц҃ь въ блаꙁѣ вѣрѣ живꙑ и в добрѣ исповѣданїи г҃а нашеⷢ їу҃ х҃а· великыи и ч^стныи и бл҃гвѣрнъи г҃ь на^ш кнѧ^ꙁ блъгарскы имене^м бори^с· кр^стьꙗное^ж имѧ емꙋ михаи^л· м^сца маіѧ въ· в҃· дн҃ь· сꙋботны ве^чрꙿ· Сь^ж бори^с болгары кр^сти^л є^с· въ лѣ^т єтхꙿ бехꙿти· во имѧ оц҃а и сн҃а и ст҃го дх҃а· аминь[1] „Тези благочестиви книги, наречени Атанасии, по заръка на нашия български княз Симеон преведе от гръцки на славянски език епископ Константин, ученик на Методий, архиепископа на Морава, в годината от сътворението на света 6414 [906], индикт 10. По повеля на същия княз ги преписа Тудор черноризец Доксов в годината от сътворението на света 6415 [907], индикт 14, на устието на Тича, където е светата нова златна църква, съградена от този княз. Същата година на 2 май, събота вечерта, почина Божият раб, бащата на княза, който живя в благоверие и в истинско изповядване на нашия Господ Исус Христос, великият, и честният, и благоверният господар наш княз български, на име Борис, с християнско име Михаил. Този Борис покръсти българите в годината етх бехти. В името на Отца и Сина и Светия Дух. Амин“. Приписката, която е първостепенен исторически източник, съобщава името на преводача – епископ Константин, наречен Методиев ученик, времето на превода, който традиционно се отнася към 906 г.[2], името на преписвача (Тудор Доксов), годината (907 г.) и мястото на преписването (устието на река Тича, днес Камчия), както и името на княз Симеон като поръчител на превода. Извън тези данни приписката съдържа и други важни свидетелста – датата на смъртта на княз Борис-Михаил (2 май) и годината на Покръстването на българите (година на кучето, пети месец)[3]. Приписката е запазена с малки разлики в десетте известни до този момент славянски преписи на съчинението. Всички те са руски от XV, XVI и XVIII в.[4]

Появата на старобългарския превод на Словата против арианите трябва да се разглежда в контекста както на готското арианство, така и на формулировката filioque. Според историографските извори към средата на IV в. в днешните български земи (предимно мизийски, на юг от Дунав) са се установили готски племена, които впоследствие са влезли в досег със славяните. Според късноантичния готски историк Йорданес (Jordanis 1882, гл. 267) т.нар. „малки готи“ (везеготи) на епископ Вулфила (ок. 311–383) през V в. са населявали източната част на Долна Мизия (античния Никополис ад Иструм, дн. с. Никюп при р. Росица), а остроготско население е имало в крепостта Нове (дн. Свищов)[5]. Следите от някогашното готско присъствие могат да се видят в множество археологически разкопки[6], отделни старобългарски лексеми (Добрев 2011: 122, Добрев 2012), в жития и памети, посветени на светци готи от състава на ранни южнославянски нестишни и стишни пролози, както и в иконописни изображения на готски мъченици (Джурова, Велинова 2006; Джурова, Велинова 2011). Предполага се, че още през IV в. част от готите са се причислили към арианската църква, особено по времето на император Констанций II (337–361) и неговата проарианска политика. Самият Вулфила, близък до полуарианския кръг на епископ Евсевий Никомидийски, е изповядвал Вечния Бог-Отец, родения във времето Бог-Син и Светия Дух – не Бог, а Божествена Сила на Сина – доктрина, в чиято основа лежи арианското учение, отхвърлящо равнопоставеността на Отца и Сина, а оттам и единството на Светата Троица. Със схващането си за Светия Дух като Божествена Сила на Сина Вулфила става своеобразен предходник на формулировката filioque (Добрев 2011: 113 и цит. лит.), според която Светият Дух изхожда не само от Отца, но и от Сина. Отглас от борбата на св. Кирил, св. Методий и техните ученици срещу filioque личи в Написание за правата вяра, Пространното житие на св. Методий, Пространното житие на св. Климент.

Какво е наложило още в зората на старобългарската писменост цар Симеон да възложи на Константин – самия епископ на Велики Преслав – превода на Атанасиевите Слова против арианите? От гледище на жанровия репертоар и нуждите на богослужението преводът на сложния богословски текст на Атанасий Александрийски е донякъде неочакван и изненадващ за един толкова млад книжовен език. Явно той е бил необходим, за да се опази чистотата на новата вяра в новопокръстена България и да се утвърди православната догма.

Едно позабравено историческо известие хвърля светлина за историческата реалност и съществуването на готска арианска общност в Северна Добруджа по времето на княз Пресиан. Сведението принадлежи на Валафрид Страбо (808/809–849), духовник от Южна Германия, съвременник на Карл Велики и Лудвиг Благочестиви (814–840), в чийто императорски двор е бил на служба (829–838). Получил образованието си в бенедиктинския манастир на остров Райхенау в Боденското езеро, по-късно (838–849) той става негов абат.

Интересуващото ни сведение на Страбо[7] се намира в глава 7 (De rebus ecclesiasticcis, За произхода на църковните понятия) в книгата му История на западната литургия (Libellus de exordiis et incrementis quat‘undam in observationibus ecclesiasticis rerum), написана около 842 г.[8] Известието е публикувано в оригинал на латински още в края на XIX в. (PL 1879; MGH 1897)[9], но през следващото столетие то почти не се коментира в славистичната медиевистика с малки изключения (Лесной[10] 1956: 79–80; Бешевлиев 1976).

В интересуващия ни фрагмент от За произхода на църковните понятия Страбо обяснява по какъв начин в германския език, който самият той говори, са попаднали думи с гръцки и латински произход – от една страна, чрез варварите на военна служба в Римската империя, а от друга – чрез християнските мисионери сред езичниците, опитни в говоренето на гръцки и латински. Поради тази причина, пише Страбо, мнозина от нашите [т.е. братя бенедектинци] научиха много полезни и неизвестни преди това неща, най-вече от готите, наричани гети, които по времето, когато населявали гръцките провинции[11], били приели християнската вяра, макар и не по правия път, и говорили на нашия [т.е. германски][12] език. И както свидетелства историята, продължава Страбо, учени [мъже] от това племе превели свещените книги на собствения им език, каквито сведения и до днес се срещат у други народи. Страбо споделя, че от своите братя по вяра научил също, че у някои скитски племена, главно при Томи, и досега божествената служба се извършва на същия този език[13].

Най-вероятно братята християни [т.е. бенедиктинските монаси] са били в българските земи преди 842 г., като имаме предвид, че Страбо пише своя труд Libellus de exordiis et incrementis quat‘undam in observationibus ecclesiasticis rerum между 840–842 г. Това е времето на княз Пресиан (836–852), когато преди покръстването различни посолства от Източната и Западната църкви са търсили влияние сред езичниците българи. Нямаме никакви основания да се съмняваме в достоверността на Страбо, който като абат на манастира в Райхенау е разполагал с информация за църковните дела в земите около Дунав.

Под името скити Страбо, респ. братята му по вяра, са имали предвид готите, а населяващите Томи са готите от т.нар. Малка скития (Добруджа), където те са се заселили още към 348 г. заедно със своя епископ Вулфила, прекарал последните години от живота си именно в тези земи[14]. Томи е днешният град Констанца (тур. Кюстенджа) в Югоизточна Румъния (окръг Кюстенджа) на брега на Черно море, който е влизал в границите на Първата (а и на Втората) българска държава. Така разполагаме с недвусмислено свидетелство, че двадесетина години преди покръстването на българите (към 840 г.) и приблизително шест десетилетия преди епископ Константин да преведе Словата против арианите близо до Дръстър и столицата Плиска е имало арианска общност със свещени книги (Библия) и богослужение на готски език. Заслужава да се припомни, че след решението на Осмия вселенски събор (870) за включване на България в диоцеза на Константинополската патриаршия и учредяването на Българската архиепископия именно Дръстър става основен църковен център на обособилата се като българска епархия някогашна провинция Долна Мизия с епископска базилика и резиденция.

Известието на Страбо е последното хронологическо свидетелство за използване на готския превод на Вулфила на Свещеното писание[15] и то именно сред готите, живеещи около Дунава и Томи (Беликов 1866–1867: 148). Известно е, че на Вулфила, който четири десетилетия е епископ на везеготите в Никополис ад Иструм, принадлежи първата германска азбука – готската, на която той превежда части от Библията от гръцки на готски и този негов превод се превръща в първия германски литературен паметник.

Че готите са сред народите, които имат книги и славят Бога и на своя език е било известно и на автора на Пространното житие на св. Кирил (армѣни перси ... готѳы ... кнігы оумѣюще и б҃оу славоу въздающе къждо своимь езыкѡⷨ; Климент Охридски 1973: 106). Всъщност още през 40-те години на VI в. Козма Индикоплевст в своята Християнска топография посочва готите (наред с други народи) сред вярващите и изповядващите Христовото Евангелие и възкресението на мъртвите (готвы ... вѣровавшеⷨ и исповѣдающімь еуаⷢлїе хⷭво и въскрⷭнїе еже из м҃рьтвыⷯ; Голышенко и др. 1997: 112).

Твърде е възможно и в самото начало на Х в., когато Константин Преславски превежда Словата против арианите, в българските земи – най-вече около Дунав, делтата и причерноморското пространство все още да е имало остатъци от готска арианска църква (със седалище Томи) и готско-ариански поселения[16]. Можем да предположим, че това е била една от причините владетелят Симеон да поръча превода на Словата против арианите и така да противодейства на еретическото влияние.

БИБЛИОГРАФИЯ

Беликов 1866–1867: Беликов, Д. Христианство у готов// Православный собеседник, Казань: В типографии губернского правления, 1886–1887, 1–23.

Бешевлиев 1976: Бешевлиев, В. Етническата принадлежност на рунните надписи при Мурфатлар// Векове. София: Българско историческо дружество, 1976, № 4, 12–22.

Брун 1880: Брун, Ф. Л. Черноморские готы и следы долгаго их пребывания в Южной России// Черноморье. Сборник исследований по исторической географии Южной России (1852–1877 г.). Часть 2. Одесса: Печ. в тип. Г. Ульрика, 1880, 189–241.

Василевский 1880: Васильевский, В. Русско-византийские отрывки. IV. Записка греческого топарха// Журнал Министерства Народного Просвящения, часть CLXXXV. СПб.: Тип. В. С. Балашева, 1876, 368–434.

Голышенко и др. 1997: Книга нарицаема Козьма Индикоплов. Издание подготовили В. С. Голышенко, В. Ф. Дубровина. Москва: Индрик, 1997.

Джурова, Велинова 2006: Джурова, А., В. Велинова. Готските „следи“ в българската средновековна книжнина// Готите. Съвременни измерения на готското културно-историческо наследство в България. София: Balkan Media, 2006, 49–56.

Джурова, Велинова 2011: Джурова, А., В. Велинова. Готски светци в българската средновековна книжнина (предварителни бележки върху материал от Стишния пролог)// Готите. Т. 3. Нови изследвания за готското културно-историческо наследство по българските земи (2007–2010). София: Balkan Media, 2011, 61–64.

Добрев 2011: Добрев, Ив. Готски следи в българското християнство// Готите. Т. 3. Нови изследвания за готското културно-историческо наследство по българските земи (2007–2010). София: Balkan Media, 2011, 110–132.

Добрев 2012: Добрев, Ив. За двете готски лексикални гнезда в Супрасълския сборник и за липсата на една източногерманска лексема в сборника// Преоткриване: Супрасълски сборник, старобългарски паметник от Х век. София: Изток-Запад, 2012, 75–100.

Иванов 2019: Иванов, Р. Готите и България. София: Иврай, 201.

Климент Охридски 1973: Климент Охридски. Събрани съчинения. Т. 3. София: Издателство на БАН, 1973.

Лесной 1956: Лесной, С. Пересмотр основ истории славян. Загадка готов. Мелбурн: Омега Пресс, 1956, 56–91.

Чилингиров 2008: Чилингиров, А. Гети и готи. Изследвания по история на културата. Загадката на готите. София: Булга Медиа, 2008, 136–168.

Chronicle of Matthew 1993: Armenia and the Crusades, tenth to twelfth centuries. The Chronicle of Matthew of Edessa. Translated from the Original Armenian with a Commentary and Introduction by Ara Edmond Dostourian. Foreword by Krikor H. Maksoudian. Lanham, New York, London: Lanham : University Press of America, 1993.

Jordanis 1882: Iordanis. Romana et Getica. De origine actibus Getarum. Recensuit Th. Mommsen. Berolini: Apud Weidmannos, 1882 [Monumenta Germaniae Historica, Scriptores. Auctores antiquissimi 5,1].

Harting-Corrêa 1991: Walahfrid Strabo‘s ‚Libellus de exordiis et incrementis quarundam in observationibus ecclesiasticis rerum‘ : a translation and liturgical commentary. By Alice L. Harting-Corrêa. University of St. Andrews: St. John’s House, 1991 [Mittellateinische Studien und Texte, Volume: 19].

MGH 1897: Boretius, A., Krause, V. Monumenta Germaniae historica inde ab anno Christi quingentesimo usque ad annum millesimum et quingentesimum. Appendix. Walafridi Strabonis Libellus monachi de exordiis et incrementis rerum ecclesiasticarum. Hannoverae: Impensis bibliopolii hahniani, 1897, 471–516 .

PL 1879: Patrologiae Latina Cursus Completus. Walafridi Strabi fuldensis monachi de ecclesiasticarum rerum exordiis st inscrementis. T. 114, Parisiis, 1879, coll. 919–927.

Streitberg 1908: Streitberg, W. Die gotische Bibel. 1. Teil. Der gotische Text und seine griechische Vorlage. Heidelberg: Winter, 1908.

Stutz 1966: Stutz, Е. Gotische Literaturdenkmaler. Stuttgart: Metzler, 1966.