Природа и поведение на граматическия род при съществителните имена за животни

Лексико-семантичната група на съществителните имена за животни не е изследвана в дълбочина, вероятно поради големия интерес към природата и поведението на рода при названията, назоваващи лица. В традиционната българска култура, както и в оформянето на митологичната система, животните са от голямо значение. Те присъстват в живота на древния човек, като няма рязко разграничаване от племенния колектив. Включвайки се в живота на хората, те се превръщат в обект на почит, а оттам в тотеми на племето. Така възниква и тотемизмът, който е с древен произход и предхожда образуването на държавните формации. Според проучванията на българския фолклор, както и на археологическите находки, се смята, че тотемните животни са били мечката, вълкът, кучето, конят, еленът, орелът, змията и други, които покровителстват живота на човека. В митологията може да се срещнат като символи още сокол, гълъб, орел, щъркел, лястовица, като част от тях се превръщат в библейски символи. Това е и една от причините, поради която те се схващат като същества, сходни в начина си на живот с човека. На следващо място значимостта им за хората се състои в това, че осигуряват тяхната прехрана, облекло и сигурност – важни фактори, които определят по-нататъшното им опитомяване. Моментите преди и след този процес и значимостта на всяко едно животно провокира мисленето на древния човек в изработването на лексика, родово диференцирана според половата принадлежност на животните и техните рожби. Дадените биологични етапи – раждане и съзряване, в които се включват функциите на мъжкия и женския индивид, като продължаване на потомството, осигуряване на прехрана, впрегатна сила и други, по естествен начин се проектират в съществителните, назоваващи животни.

Целта на настоящето проучване е да се изясни природата и поведението на граматическия род при лексиката, обозначаваща животни, и да се посочат сходствата при родовата диференциация по признак пол между тях и съществителните за лица, обозначаващи роднински връзки. Начинът на живот, сходното анатомично устройство и еднаквите възпроизводителни процеси (по-специално при бозайниците) между човешките и животински индивиди определят еднаквото родово диференциране при тези думи.

Обект на проучването са съществителните, назоваващи животни. Изследваният материал е предимно от речниците на българския език – Академичния тълковен речник на българския език, Етимологически и правописенъ речник на българския книжовен език на Ст. Младенов, Речника на българския език на Н. Геров и Българския етимологичен речник на БАН и електронния вариант на Речника на българския език на БАН.

В етимологията на думата животно се съдържа значението ʻжив организъм, живо съществоʼ (БЕР 1971: 542), което препраща към съществителното живот ʻфизиологично съществуванеʼ (БЕР 1971: 541). Очевидна е и връзката на тези названия със същество, което в Речника на българския език има две значения: „1. Живо творение, нещо живо; създание, твар, живина. и 2. стесн. Човек‎“ (РБЕ https://ibl.bas.bg/rbe/lang/bg/същество/). Обединяващо е значението за ʻнещо живо, което притежава тяло, съществува, размножава се и продължава родаʼ. Единствената разлика между хората и животните се състои в наличието на членоразделна реч у хората и липсата на такава у животните, както и неспособността за създаване на оръдия на труда с помощта на мисловна дейност. Връзката тук се изразява в това, че те имат голямо значение за живота на хората от гледна точка на прехраната, като впрегатна сила или като домашни любимци. Със сътворението на света хора и животни (както и другият голям органичен свят на растенията) живеят и участват в еволюционните процеси на планетата, следвайки ги в продължаването на потомството (хора и животни) и в трупане на опит (хора).

В своите проучвания на природата и произхода на рода К. Бругман и К. Персивал обръщат внимание на така наречените epicoena, които в гръцки са познати с названието επίκοινα и се определят като „съществителни за животни от общ род“ (Бругман 1897: 3–4). Този термин се използва от граматиците, за да обозначи животно и от двата пола, но съществителното граматически е само от един от двата рода (Персивал 1981: 3). Такива са например зебра, кенгуру, маймуна, колибри. Проучването им е свързано с доказване на хипотезата за броя на грамемите и по какъв начин възникват родовите системи в различните езици по света. Сходни със семантичния пълнеж на съществителните имена за лица, те също могат да бъдат определени като съдържащи криптотипна система по признака ʻполʼ. При тях обаче анализът се разширява с допълнителни белези, като сходство и различие с човека по отношение на организъм, възпроизводство, интелект (мисловна дейност) и функции в природата. Според терминологията на Ст. Буров криптотипната система при съществителните имена за лица, наречена от него „мъжколичност/женсколичност“ (Буров 2004: 304–306), може да бъде определена при названията за животни като мъжкоиндивидност/женскоиндивидност. Наличието на съответната родова грамема за обозначаване на съществуващите два пола в природата и при животните говори още по-ясно за връзката на тези думи с названията, обозначаващи лица. Регистрираните думи от общ граматически род и при двата лексико-семантични класа е допълнително доказателство за техните сходства.

Лексиката, свързана с наименованията на животни, може да бъде проучена от гледна точка на висшите гръбначни животни (бозайници и птици), които стоят най-близо, като анатомично устройство и функции, до човека. Те могат да бъдат групирани като животни със селскостопанска функция (добитък и птици), животни – домашни любимци, и горски животни (дивеч). Според тази класификация в немски език се наблюдава наличие на по-голяма честота в родовото диференциране по полов показател при домашните животни, които осигуряват прехраната на човека, и по-слаба изразеност при названията на горските животни. В български език обаче се открива еднакъв родоворазграничителен процес, независимо от това коя родова лексема се възприема за представителна. При тях присвояването на род по показател пол се осъществява според функцията на животните да се възпроизвеждат и да осигуряват храна; като впрегатна сила, при ролята им на тотемни животни в митологията или на символи в библейските текстове.

Бозайниците се определят като клас гръбначни животни, които раждат малките си живи и ги кърмят с мляко (https://ibl.bas.bg/rbe/lang/bg/бозайник/). Половата им система е същата както при хората – наличие на семенници при мъжките индивиди и яйчници у женските. Птиците, подобно на бозайниците, са разделнополови. При тях размножителният процес е свързан с оплождане и снасяне на яйца. Сходствата между хора и животни се откриват и в половия диморфизъм. Големите размери на мъжкия, окраската и оперенението, наличието/отсъствието на рога го отличават от женския индивид. При родово диференциране в семантичния пълнеж на тези съществителни характерното за всеки индивид е определящо при отнасянето на названието към съответния род. Грамемата мъжки род съдържа значение ʻвъзрастно животно от мъжки полʼ. Грамемата женски род е със значение ʻвъзрастно животно от женски полʼ, а съществителните имена от среден род означават ʻмалко/младо същество, рожбата на Хʼ. Както при имената за лица, където семантиката на названията от среден род е свързана с потискане на пола, но думи като момче и момиче само сигнализират и не конкретизират наличие на полова принадлежност в незряла възраст, така и тук (само в някои от съществителните) се наблюдава назоваване на малко същество от мъжки или женски пол, отново регистрирани с думи от среден род.

1. Съществителни имена за животни със селскостопанска цел и домашни любимци

Тези съществителни назовават животни, които са опитомени от човека, за да осигурят неговата прехрана и сигурност. Някои от тях се отглеждат за храна или дрехи (при преработката на вълната или кожата), други – като впрегатна сила (в миналото по селата животните са впрягани, за да се изоре нивата), а трети се отглеждат като домашни любимци. Отделните етапи от развитието им, от гледна точка на предназначението за човека до и след зряла възраст, се откриват в съответните думи с граматически мъжки, женски и среден род. В български език семантично-словообразувателните парадигми при съществителните, назоваващи едър рогат добитък са богати откъм лексика. Чрез тях се обозначават различни състояния в развитието на животното. При по-задълбочен анализ могат да бъдат открити прилики с названията за роднински връзки, чийто референт е лице. В Българския етимологичен речник на БАН се откриват следните парадигми бивол/биволица/биволче и бик/крава/ теле. Към втората парадигма съществуват още две съществителни – юница и телица, които са с едно и също значение ʻмлада крава, която още не се е телилаʼ. Назоваването на женското животно става с помощта на четири лексеми: биволица, крава, телица, юница. Всички лексеми са с окончание -а и назовават отделни етапи от развитието на животното. Като представителна се явява думата крава ʻженско говедоʼ, която води началото си от индоевропейския корен *kor-, *ker(ǝ)-, *kr- ʻрог, главаʼ. Значението на кореновата морфема по-късно се среща в праславянските съществителни *kàrva и *korva като ʻрогато животноʼ. С останалите три лексеми (биволица, телица и юница) се назовава нещо специфично, характерно за женското говедо. В Речника на българския език се среща съществително яловица със значение ʻялово животноʼ. Прилагателното ялов означава бездетен, поради физиологични причини, неспособен да има деца. Тяхната семантика отвежда към периода преди процеса на възпроизводство, в който животните са готови да създадат потомство. По такъв начин се обозначава, на първо място, външният облик на това животно и на второ място, периода преди процеса на възпроизводство, в който животните са готови (или не) да създадат потомство.

За съществителните от мъжки род се наблюдава същата закономерност. Думата бивол ʻедро рогато домашно животноʼ в старобългарски е регистрирано като бы-волъ (БЕР 1971: 46). Названието бик е със значение ʻнескопен вол или биволʼ, а вол – ʻскопен бикʼ. Тълкуването на тези названия се свързва не само с половата принадлежност в зряла възраст, но и с допълнителната функция – наличие или липса на способност за възпроизвеждане. С помощта на репродуктивните си органи мъжкият индивид продължава потомството, а при отсъствието им той бива използван само като впрегатна сила. Трите названия за това животно представят наличие на една представителна дума (бивол) и две, обозначаващи физиологичните състояния. Етимологията на съществителните отвежда към нещо характерно за него. Съществителното бик се свързва с кимерийското bugad ʻмучене, ревʼ, а вол – с производния корен *wul- ʻвалямʼ от индоевропейски *wul-u-s. Ст. Младенов съпоставя думата с полската wolać ʻвикамʼ (Младенов 1941: 75). Названието бивол е разгледано като идващо от санскритското gavalas ʻдив бикʼ. Така анализирани тези съществителни представят и основните моменти, свързани с опитомяването на животното. Мъжкородовото съществително бивол, което е представителното в случая със смисъла в корена ʻдив бикʼ, очертава момента преди опитомяването. Бик може да се свърже с преходния етап на опитомяване, а вол със значението ʻживотно, което е повалено, за да се скопиʼ маркира момента на опитомяване и осъзнаване функцията на това животно. Лексиката, която назовава малките същества, не е толкова богата. Регистрирани са съществителните телѐ (тѐле) ʻмалкото на крава, биволица, кошута до 1 годинаʼ и телѝче ʻженско телеʼ. Те се откриват в парадигмата бик/крава (юница, телица)/теле (тѐле, телѝче). Човешкото съзнание изработва и тук отделни лексеми, с които да обозначи нещо специфично за малките индивиди. При телѐ и тѐле, се обозначава възрастта, а при телѝче – пола. Наблюдава се еднаква родова диференциация по полов показател с названията за лица, назоваващи роднински връзки. Съответствията са представени при следните семантично-словообразувателни парадигми: мъж/жена/дете – бивол/биволица/биволче и момък/ мома/момче, момиче – бик/крава/телѐ (тѐле и телѝче). При втората двойка наличието на съществително за обозначаване на малък индивид от женски пол говори за значимостта на това животно за възпроизводството и съответно за прехраната на човека. Анализът на тези съществителни представя еднаква родова диференциация по полов белег, както е при съществителните имена за лица. Мъжките индивиди се назовават със съществителни от мъжки род, женските индивиди се обозначават с названия от женски род. Техните рожби са назовани чрез думи от среден род. Богатството от лексеми от трите рода говори за способността на човека да създава лексика, обозначаваща не само половата принадлежност и възраст на животинския индивид, но и способността/неспособността му за възпроизводство или като впрегатна сила.

Други съществителни, които са приложими към триродовия модел, са овен и коза в парадигмите овен/овца/агне (овчѐ, овничѐ) и козел/коза/козле (яре). Съществителните от мъжки род са със значения – овен ʻсамец на овцаʼ (БЕР 1995: 766), козел ʻмъжка козаʼ. (БЕР 1979: 524). В същото време женскородовите корелати овца и коза съдържат в себе си семантика, която отвежда към идеята за употребата им като представителни – овца ʻдомашно чифтокопитно преживно животноʼ (БЕР 1995: 270), коза ʻдомашно рогато животно, голямо колкото овца, но с остра козинаʼ (БЕР 1979: 520). Регистрираните думи в старобългарски език са овьнъ/овьца/агнѧ и козьлъ/коза/козьлѧ [-ѧте]. В двойката овен/овца тълкуването е свързано с произход от индоевропейския корен *owi-s, като при овен се предполага, че е увеличително съществително (*owi-n), а думата овца се обяснява като умалително от *owi-s – *owikā (БЕР 1995: 270, 766). С тези уточнителни бележки се подчертава допълнителен смисъл в мъжко- и женскородовите съществителните – физически размери на животното според половия диморфизъм, а не според неговата възраст. Съответните завършеци -н (в индоевропейския суфикс -n) и -а (в индоевропейския суфикс -кā) представят модела на родово присвояване по полов признак чрез специални суфикси, които са характерни и в съвременния български език. При съществителните козел/коза препратките са към индоевропейския корен *(s)kəg-ilo-s, което буквално означава ʻскокльоʼ, като уточнението е, че названието е производно от коза и праславянската наставка -ьlъ, а коза има аналог със санскритското и староиндийското chāgā (БЕР 1979: 520, 540). В обяснителните бележки на Академичния тълковен речник се посочват названията от мъжки и женски род в староиндийските chāga-h ʻкозелʼ и chāgā ʻкозаʼ. Съпоставянето им с owin/owikā представя типичната наставка -ā за женски род, с която се назовават лица или животни от женски пол. Наблюдението може да послужи в подкрепа на хипотезата, че с определени суфикси на съществителните се назовават възрастни същества с мъжка или женска полова принадлежност и малки (млади) индивиди, при които има потискане на пола. В един следващ етап суфиксите служат за диференцирането при неодушевените конкретни нарицателни според форма, размер и възприятия. От друга страна, старият суфикс -ā, трансформирал се в окончание за женски род идва да докаже становището за паралелно съществуване на мъжки и женски род. Лексиката от среден род припокрива граматическите правила. Засвидетелствани са още от старобългарски език агне (агнѧ, диалектно ягне) и яре, козле (козыче, козьлѧ). И двете думи означават ʻмалкото на Хʼ (агне ʻмалкото на овцаʼ; козле, яре ʻмалкото на козаʼ) и са образувани със старата наставка -е (-ѧ) В диалекта на Ново село, Видинско, се среща думата овничѐ, която назовава женско агне до 1 година (БЕР 2012: 766) или овчѐ ʻженско агнеʼ в Чупетлево, Самоковско (БЕР 2012: 270). Думата овчѐ препраща към женскородавото съществително от старобългарски овьца. Както при съществителното прасе ʻмъжкото на свиняʼ (стб. прасѧ), и при това название има уточнение на пола. При овчѐ мотивираща се явява овьца, а прасе се превръща в мотивираща лексема за образуването на диалектното съществително прасок. Идеята е с отделни думи в съответния род да се вложи различен смисъл, допълващ основния. С диалектната дума овничé, която е възникнала по-късно, значението за малко същество се допълва с ʻженско агне до 1 годинаʼ и по този начин се представя преходът от периода на раждането на индивида към неговото съзряване и подготовка за репродуктивния процес. Лексемата е отбелязана с ударение, за да се избегне омонимията (òвче – прилагателно и овчѐ – диалектна дума ʻженско агнеʼ). Характерното разграничаване на малкото от женски пол и тук става с помощта на други съществителни (овчѐ и овничé). Както при названията теле ʻмалкото на кравата до 1 годинаʼ и телѝче ʻженско телеʼ, и тук възраст и пол се назовават съответно с овничé ʻженско агне до 1 годинаʼ и овчѐ ʻженско агнеʼ.

Сходно е и тълкуването на съществителните в парадигмата прасок (нерез)/свиня/прасе. Мъжкородовата дума нерез ʻнескопена мъжка свиня за разплодʼ, ʻглиганʼ се използва в Пазарджишко (БЕР 1995: 620). В други райони на България обаче тя е с различна семантика – в Асеновградско се използва за назоваване на женска дива свиня, която води малките (БЕР 1995: 620), а в Ихтиманско с нея обозначават животното бик (БЕР 1995: 620). Обясненията за корена на думата, който идва от праславянската форма *kъn-arzъ, в която е настъпило видоизменение с изпадането на начално к- и а преминава в е във втората част -еrzъ, са че това съществително води началото си от ʻнерязан, нескопенʼ (БЕР 1995: 620). Вероятността е голяма думата да е възникнала преди названието бик, за да обозначи друго животно от дивата природа, което също бива опитомено от човек с предимно репродуктивна цел. При проследяването на връзката на съществителните нерез (глиган, диалектното прасок)/ свиня/прасе с индоевропейски и праславянски корени става ясно, че само думата свиня е определена като идваща от индоевропейския корен *su-, *sū-īn-, *swīn- (БЕР 2002: 550). Мъжкородовият корелат прасок (регистрирана в БЕР като нерез ) и съществителното от среден род прасе ʻмалко на свиня; мъжко на свиняʼ водят началото си от праславянски. Очевидна е и връзката на прасе и прасок. С второто си значение ʻмъжко на свиняʼ съществителното прасе (независимо от това, че думата е от среден род и назовава малко по възраст животно) може да се възприеме като мотивираща за създаването на диалектното прасок (вж. Приложения: Табл. 2). Утвърдената женскородова лексема свиня, носеща в себе си значението ʻраждамʼ, допълнително препраща към смисъла и предназначението на съществителните от женски род – да се назовават лица или животни от женски пол, чиято функция е продължаването на рода (хора) и потомството (при животните потомството е предимно с цел осигуряване на прехраната за хората). В съпоставка обаче с предходните парадигми, при които названията от среден род назовават малки индивиди от женски пол и произлизат от женскородови съществителни, тук се наблюдава препратка към мъжкородови названия, обозначаващи зрели и малки индивиди от мъжки пол (прасок, прасе).

Към този подклас съществителни могат да се отнесат и названията на птици като петел, пуяк, паток, гъсок. Всички те имат женскородови корелати, а лексиката от среден род обозначава техните малки: петел/кокошка/пиле, пуяк/пуйка/пуйче, гъсок/гъска/гъсе, паток/патица/пате. При проучване етимологията на тези лексеми всички отговарят на семантичния компонент ʻзряло същество от съответния пол и малко съществоʼ. Значението им може да бъде илюстрирано в табличен вид:

Таблица 1. Съществителни имена, назоваващи животни (птици)

От Таблица 1 се вижда, че и при съществителните, обозначаващи животни, които осигуряват храна за човека (месо и яйца), се наблюдава триродова диференциация по полов показател. От дефинициите, които се дават, става ясно, че думата от женски род се явява представителна (с изключение на петел). За названията от мъжки род има препратка към женски род по отношение на семантиката – гъсок ʻмъжка гъскаʼ, пат (паток) ʻмъжка паткаʼ, пуяк ʻмъжка птица Meliagris gallopavaʼ (наименованието се използва и в значението на женски род на думата пуйка), което говори за първичност на женскородовото съществително и вторичен словообразувателен процес при названията от мъжки род. Тези думи могат да бъдат определени като така наречените „двуполови“ съществителни (epicoena), които в случая са представени с лексеми от женски род, а с помощта на определители (мъжки/женски) се определя пола на птицата. Като назоваващи птици от двата пола обаче те реализират значението си само в семантичен аспект, тъй като са регистрирани мъжкородови корелати. Всички коректно спазват граматическото правило. Някои от тях са хетероними петел/кокошка/пиле, а други са образувани по суфиксален път – пуяк/пуйка/пуйче, гъсок/гъска/гъсе.

Анализираната лексика, обозначаваща животни, използвани за впрегатна сила, също получава родово диференциране по полов белег. Такива съществителни са кон и магаре. Проучването на първото показва наличие на две мъжкородови названия и съответно две от среден род. От мъжки род в Българския етимологичен речник са регистрирани кон (стб. конь), което има значение ʻеднокопитно домашно животно за езда и впряганеʼ и жребец (стб. жрѣбьць) – ʻнескопен породист кон за разплодʼ. Езиковедите свързват думата с индоевропейския корен *(s)kab-, *(s)kap, от който извеждат и кобила ʻженски конʼ, за да се получи праславянското *kabylā (БЕР 1997/1979: 578, 501). Старобългарското съществително жрѣбѧ води началото си от индоевропейското *g^werbh-, което в санскрит е регистрирано като garbha-s със значение ʻутробен плодʼ (Младенов 1941: 168). Преминавайки към праславянски, обликът на думата е *zerbe, а в старобългарски тя се регистрира със съществително от среден род жрѣбѧ, жребе, и жребче в новобългарски. В Южна България названието жребѐ е със значение ʻмлад кон до 1 година, кончеʼ. В жребѐ и конче може да се открият мотивиращите думи жребец и кон, които са от мъжки род (от женски род съществува хетероним кобила). В тези съществителни като постоянен остава признакът ʻмалъкʼ, който в случая се синонимизира с ʻмладʼ (млад кон до 1 година). В парадигмата кон (жребец)/кобила/конче (жребé) представителен се явява мъжкородовият корелат. В миналото опитомяването на коня е свързано с езда при лов, а по-късно като впрегатна сила. Женският индивид има по-скоро значение за възпроизводството. Вероятно първата функция на коня е мотивирала психологичните процеси в човешкото съзнание да определят мъжкия индивид с по-голямо значение и съответно лингвистично това да се регистрира с две думи от мъжки род. Допълнително доказателство за това са и двете съществителни в старобългарския календар, обозначаващи това животно – теку със значение ʻкончеʼ и именшегор ʻконʼ (Добрев 1994: 94). Съответните завършеци, отвеждащи към съществителните от среден и мъжки род, с които се обозначават малко и възрастно животно, говорят отново за начина на родово присвояване според признака ʻполʼ. Семантиката на названията от среден род представя допълнителен нюанс към основното значение ʻмалко същество, рожбата на Хʼ. Те маркират значението ʻмлад, готов за репродуктивните процеси индивидʼ (срв. жребец ʻнескопен, породист кон за разплодʼ и жребѐ ʻмлад кон до 1 годинаʼ).

По друг начин обаче трябва да се подходи при изследването на съществителното магаре. В съвременния български език съществуват думите магаре, магарица и магаренце. Първото название притежава граматически среден род, както и магаренце, а втората дума е от женски род. По-подробното проучване на българските диалекти говори за съществуващ мъжкородов корелат магарòк ʻмъжко магареʼ (Самоковско), а същата дума със значение ʻскопено магареʼ е регистрирана в Бобошевския диалект. Названието магаре ʻмладо магареʼ се среща в Западна България, заедно с книжовното ʻдомашно животноʼ. В Речника на Н. Геров е регистрирана думата магáря (от магаре), която е дадена от среден род и по-скоро е със събирателно значение. Съществителното магарица се открива в Банатския говор като магарыца и само то достига днес, припокривайки правилото – граматическият женски род на съществителното назовава същество от женски пол (вж. Приложения: Табл.3). Названието магарица се употребява в стилистично натоварен контекст предимно с негативна конотация. В своето изследване на езика на Аспаруховите и Куберови българи П. Добрев включва в своя речник думите магаре и куче като типично прабългарски, чиито корени трябва да се търсят в езиците на народите, живели в Памир и Хиндокуш. По отношение на думата магаре авторът дава следните разсъждения: „В някои памирски езици се среща думата МАЙ КХАРА, която означава женско магаре. Самата дума МАГАРЕ там звучи като ХАРА и КХАРА. А за това, че думата е най-вероятно от древнобългарски произход, говори и един очевиден белег – окончанието Е...“ (Добрев 1995: 108). Независимо от това, че в румънски съществува думата magar, което учените извеждат от новогръцкото или латинското ʻтоварʼ, тази дума идва от езика на древните българи, като название от среден род със значение за умаленост по размер (при сравнение на размерите на коня и магарето едното животно е по-малко от другото). Дефинициите на лексемата магарок ʻмъжко магареʼ и на магарица ʻженско магареʼ препращат към съществителното магаре като представително. От друга страна, в съвременния български език магаре има най-голяма честотност в употребата си като уточняването на пола на животното отново става чрез определителите мъжко/женско магаре. По такъв начин лексемата може да се определи също като типичното epicoena („двуполово“).

Разсъжденията по отношение на съществителното куче могат да бъдат в същата насока, както при прасе. В действителност в българския език съществува мъжкородов корелат пес (стб.пьсъ, песъ) със значение 1. Домашно животно, което лае и 2. Едро неугледно куче. (БЕР 1995: 168), чиято форма Ст. Младенов извежда от индоевропейския корен (s)pekʹ ʻгледам, пазяʼ (Младенов 1941: 419). Други обаче са разсъжденията на П. Добрев, който споменава съществителното куч, използвано в древнобългарския ареал в Кавказ, а думата куче като още една типична прабългарска дума (Добрев 1995: 102). В Българския етимологичен речник за съществителните пес и куче е дадена една и съща дефиниция – пес ʻдомашно животно, което лае, кучеʼ и куче ʻдомашно животно, което лае, песʼ. Засвидетелствани са и старобългарските форми – пьсъ, коучѧ (БЕР 1995/1986: 168, 168). В Речника на Н. Геров е отразено съществителното кучя, което е дадено от среден род и също може да се възприеме като събирателно съществително, както магáря. Названието от женски род обаче е производно от куче – кучка (стб. коучка) със значение ʻженско кучеʼ, а не женски пес. На територията, където се е използвала думата (земите, обитавани от Аспаруховите българи), съществителните от среден род са означавали не само малко същество, но и животно от двата пола. За женскородовия корелат липсва информация откъде произлиза (от индоевропейски или праславянски корен), което препраща към по-късна поява чрез куче. Тук високофреквентната употреба на лексемата от среден род куче също я определя като представителна. Лексикалното значение на съществителното, препращащо към мъжкородовия корелат пес представя настъпването на противоречие между граматически род (флексия -е) и физиологичен пол (пес – мъжки индивид).

Друго домашно животно, опитомено от хората, но като домашен любимец, е котката. Засвидетелствани са старобългарските названия котъ и котьцъ в мъжки род (котак, което е производно от кот ʻмъжко животноʼ), котъка (котка ʻдомашно животноʼ) в женски род и коте от среден род. Съществителните котак и котка идват от праславянското *катъ. Женскородовият корелат е получен с помощта на суф. -ка от названието кот. Днес като представителна се е утвърдила лексемата от женски род котка. Еднаквата дума в праславянски *katъ и създаването в старобългарски на котъ (мъжки род) и котъка (женски род) представя утвърдения триродов модел. Така в български език така наречените epicoena (двуполови съществителни) могат да бъдат от различен граматически род (магаре, куче, котка, свиня, и т.н.). Като представително съществително се използва видовото понятие в множествено число (семейство котки, а не семейство котаци). Образуването на множественото число при едно- и двусричните съществителни, назоваващи животни от мъжки пол, става по модела на съществителните нарицателни за неодушевени предмети (бик – два бика /а не двама бика/ – много бикове, вол – три вола /а не трима вола/ – много волове, козел – два козела – много козли). Това говори за родово диференциране по показател лице/животно, а не по белег одушевеност/неодушевеност.

Анализът на лексиката, назоваваща животни със стопанска цел, като впрегатна сила и домашни любимци, сочи стройно родово диференциране по полов показател. Семантично-словообразувателните парадигми представят сходен модел на присвояване на род по показател физиологичен пол, както е при съществителните имена за лица, обозначаващи роднински връзки. При липса на мъжкородов корелат парадигмата се допълва със съществителни от българските диалекти. Понякога като представителна се явява думата от женски род, при други съществителни – от мъжки или среден род. Маркирането на пола на животното при тях е представено с допълнителните определители мъжко/женско (мъжко магаре/женско магаре, мъжко куче/женско куче, мъжка котка/женска котка, мъжка свиня/женска свиня). Преобладаващи са названията от граматически женски и среден род, като не е регистрирано съществително от мъжки род, с което да се обозначат индивиди от двата пола.

2. Горски животни

В българския език не само животните със селскостопанска цел са значими за човека, но и обитаващите планините и горите. Първият контакт на древните хора е с неопитомените животни. Дългият процес на превръщането им в домашни се наблюдава в различните артефакти (пиктографски плочици, клинописно писмо, глинени съдове, а по-късно в митологичните, фолклорни и библейски текстове). Често срещани тотеми при българите са конят, кучето, мечката, вълкът. Познати са им елен, сърна, заек, лисица. Тяхното поведение и външни белези (скачане, наличие на рога или не, физически размери) е запечатано в значението на индоевропейските или славянски корени и са пренесени в езика ни. Значимостта на тези животни за българите (ловуващите древни) е отразена в изработването и тук на названия от трите рода заек/зайка (заица, зайкиня)/зайче, елен (кошут)/кошута/еленче, сърнец (сръндак)/сърна/сърне (сърненце), мечок (мечор)/мечка/мече, лисугер/лисица/лисиче, вълк/вълчица/ вълче. Всички те са засвидетелствани в старобългарски език, като идващи от индоевропейски или славянски корени. В част от тях се знае и значението на корена, от който произхождат. При заек индоевропейският корен *gʼhai означава ʻскачамʼ, общославянската основа *šutъ в кошута е със значение ʻбезрогʼ (кошутата в действителност няма рога). За разлика от кошутата сърната има рога, макар и по-къси, ето защо индоевропейският корен, от който произхожда съществителното, е със значение ʻрогʼ (вж. Приложения: Табл. 4). По същия начин може да се открият препратки с нещо типично във физиката или поведението на животното и в съществителното вълк, чийто индоевропейски корен *vel- с разширение *velk: vᶅk означава ʻзавличамʼ. Представителни при тях се явяват мечка, лисица, сърна (женски род), вълк, заек, елен (мъжки род). Тук нито едно съществително няма представителна дума от среден род, както е при куче и магаре.

Горските и планински животни са не по-малко значими за хората в съпоставка с опитомените. Родовата диференциация тук се обуславя от когнитивни процеси в митологичното мислене на човек. Съзнанието за произхода на племето (хората) от дадено животно определя възникването на същия триродов модел, както при съществителните имена за лица. В значението на тези съществителни е залегнала на първо място идеята за животното като тотем, което мотивира разпределянето в трите рода според съответния пол. На следващо място идва значението за осигуряване на прехрана и облекло. В съпоставка с домашните животни със селскостопанска цел, при които лексиката изобилства от думи, назоваващи различни физиологични състояния на мъжкия или на малкия индивид, то тук липсва такова голямо разнообразие, с изключение на елен (кошут) и сърнец (сръндак), за които се дава обяснение, че са диалектни думи (кошут и сърнец). Лексиката е доказателство за триродово диференциране по полов показател, но от гледна точка на значимостта на животното в митологичното мислене като прародител. В българската митология като тотемни животни се приемат и някои птици като орел, сокол, врабче и гълъб. С такова значение те се възприемат през всички етапи от човешкото развитие, като някои от тях (гълъб) навлизат като символи в библейските текстове и изображения. Повечето от съществителните идват от индоевропейски корени и притежават лексеми от трите рода. Такива са орел/орлица/орле, сокол/соколица/соколче, гълъб/гълъбица/гълъбче. При други липсва мъжкородов или женскородов корелат, както е при щъркел/щъркелче, лястовица/лястовиче. Засвидетелстваните названия от среден род в етимологичните речници и Речника на българския език говорят за ясна представа за семантиката на съществителните от среден род, изразяващи умаленост по размер и малки същества. (вж. Приложения: Табл. 5 и Табл. 6). От друга страна, наличието на семантично-словообразувателни парадигми за обозначаване на част от птичия свят говори за родово диференциране по полов показател само на птици, познати и приети като неразделна част от ареала, който са обитавали българите и техния начин на живот. Лястовицата и щъркелът са прелетни птици и не заемат толкова важно място в бита на човека.

Анализът като цяло показва, че в един стар период от време животните са били важни за древния човек. Осигуряват неговата прехрана и сигурност. Наблюдавайки тяхното поведение и опитомявайки голяма част от тях, хората създават думи за мъжките и женските индивиди, както и за техните рожби с помощта на завършеци за трите грамеми, както при лексиката, назоваваща лица. Доказателство са и така наречените „двуполови съществителни“, които се откриват и в двата лексико-семантични класа. При съществителните имена за лица това са названията от общ граматически род (пияница, пинтия, скрънза). Разликата се състои единствено в това, че при съществителните, назоваващи животни, думите са с различни завършеци (и от трите рода), а при първите съществува форма за женски род и те се употребяват с негативна конотация. Родово диференциране се наблюдава само при тези съществителни, които назовават животни, характерни за ареалиите, в които са живеели трите етноса преди и след създаването на българската държава. Хищните бозайници от семейство котки например също се назовават с лексеми от трите рода: лъв/лъвица/лъвче, тигър/тигрица/тигърче, но за зебра, крокодил, кенгуру липсват корелати. Наличието на представително съществително от различните родове говори за по-голяма значимост на животното за човека от гледна точка на функцията и предназначението на животинския индивид. При съществителното кон акцентът е върху силата на мъжкия индивид при яздене от човека, а при свиня – раждането и осигуряване на храна. Диалектните думи от среден род, обозначаващи малки същества, носят допълнителни значения за принадлежност към един от двата пола (овниче, прасе, жребе). Така в етапите на опитомяването, уседналостта и създаването на държава лексиката, обозначаваща животни, се обогатява с разнообразие от думи от трите рода, но с допълнителни нюанси в семантиката.

Родовата система в българския език е сходна с тази, в чиито езици се наблюдава присвояване на род по полов показател. Семантичната мотивация по този белег отхвърля твърденията за родова диференциация по признак одушевеност/неодушевеност като първостепенен. В съпоставка с тези системи, в които третата грамема включва само имена, назоваващи неодушевени предмети (конкретни и абстрактни), в български език индивидуализацията играе важна роля за назоваването на лица/животни и чрез лексиката от среден род. Обикновено диференцирането по полов показател е във взаимоотношение с одушевеността, което мотивира разпределението на съществителните по допълнителен белег ʻлице/животински индивидʼ. Според С. Лураги „Връзката между род и одушевеност е съвсем очевидна, а съществителните, които обозначават човешки същества, са от мъжки или женски род в триродовата система и принадлежат към одушевения род в реконструираната двуродова система в анатолийските езици“ (Лураги https://allegatifac.unipv.it/silvialuraghi/Gender%20FoL.pdf, 18.07.2018). Триродовата система в български език обаче не отговаря на този принцип на разделение. Тя е определена на първо място от характеристиките на лицето: пол, възраст, физически размери и след това от одушевеността. Въз основа на семантичния компонент пол, с допълнителни белези възраст (зряло същество) и физически размери, се обособяват мъжки и женски род. От своя страна, половият диморфизъм при хората (от гледна точка на външни белези) определя родовото диференциране в двата рода при неодушевените, конкретни предмети. Физически по-големи и груби, мъжете създават усещане за сила и надмощие. По аналогия на тези качества и телосложение неодушевената материя се назовава с названия от мъжки род. По същия начин се диференцират думите, обозначаващи лица и предмети от женски род. Особеност в българския език е грамемата среден род, която побира в себе си няколко значения. Критерият възрастно – малко същество определя противопоставянето между мъжки, женски и среден род. Тук се наблюдава мотивация от ниска към по-голяма степен на индивидуализация, а семантичният пълнеж дава основание да се смята погрешна хипотезата за наличие на неодушевен род в български език. Опозициите ʻвъзрастно лице (индивид)/младо (малко) същество, рожба на Хʼ се оформят на базата на възраст, физическиразмери и одушевеност на лицето. Присвояването на род се осъществява със суфикси с типичните родови завършеци, както и с хетероними. За съществуването на автентичен среден род говори наставката -е. Значението ʻдвуполовостʼ при съществителни като куче, магаре, прасе е допълнително доказателство за спецификата на тази грамема. Лексиката, в която се наблюдава известно несъответствие между граматическия род и физиологичен пол, е с прабългарски произход. Названията, обозначаващи лица от мъжки пол със завършек -а, се тълкуват като носещи значение за знатно, издигнато в обществото лице или възрастен и уважаван според йерархията в рода човек. Думите, назоваващи животни със суфикс -е, регистрирани отново като древнобългарски (идващи от езика на Аспаруховите българи), носят семантичен пълнеж ʻдвуполовостʼ и ʻумаленост по размерʼ на животното. По такъв начин родовото диференциране по семантичен компонент пол с допълнителни белези възраст и размер се приема като еднакво при съществителните, назоваващи лица за роднински връзки и лексиката, обозначаваща животни.

ПРИЛОЖЕНИЯ

Таблица 2. Домашни животни със стопанска цел

Таблица 3. Домашни животни като впрегатна сила и домашни любимци

Таблица 4. Горски животни

Таблица 5. Дневни грабливи птици

Таблица 6. Прелетни и непрелетни птици

БИБЛИОГРАФИЯ

Български етимологичен речник 1971. София: Наука и изкуство [Balgarski etimologichen rechnik. Sofiya: Nauka i izkustvo]

Бругман 1897: Brugman, K. The Nature and Origin of the Noun Genders in Indo-European Languages. New York: CHARLES SCRIBNER’S SONS

Буров 2004: Буров, Ст. Познанието в езика на българите . Велико Търново: Фабер [Burov, St. Poznanieto v ezika na balgarite . Veliko Tarnovo: Faber]

Геров 1975: Геров, Н. Речник на българския език, ч. I, А – Д. София: Български писател [Gerov 1975: Gerov, N. Rechnik na balgarskiya ezik, ch. IV, A – D. Sofiya: Balgarski pisatel]

Геров 1976: Геров, Н. Речник на българския език, ч. II, А – Д. София: Български писател [Gerov 1976: Gerov, N. Rechnik na balgarskiya ezik, ch. II, A – D. Sofiya: Balgarski pisatel]

Геров 1977: Геров, Н. Речник на българския език, ч. III, Е – К. София: Български писател [Gerov 1977: Gerov, N. Rechnik na balgarskiya ezik, ch. III, E – K. Sofiya: Balgarski pisatel]

Геров 1977: Геров, Н. Речник на българския език, ч. IV, Л – О. София: Български писател [Gerov 1977: Gerov, N. Rechnik na balgarskiya ezik, ch. IV, L – O. Sofiya: Balgarski pisatel]

Геров 1978: Геров, Н. Речник на българския език, ч. V, Р – Ѩ. София: Български писател [Gerov 1978: Gerov, N. Rechnik na balgarskiya ezik, ch. V, Р – Ѩ. Sofiya: Balgarski pisatel]

Добрев 1995: Добрев, П. Добрев, П. Езикът на Аспаруховите българи. Речник и граматика. София: Издателска къща Огледало [Dobrev 1995: Dobrev, P. Ezikat na Asparuhovite balgari. Rechnik i gramatika. Sofiya: Izdatelska kashta Ogledalo]

Лураги https://allegatifac.unipv.it/silvialuraghi/Gender%20FoL.pdf, 18.07. 2018

Младенов 1941: Младенов, Ст. Младенов, Ст. Етимологически и правописенъ речникъ на българския книжовенъ езикъ. София: Хр. Г. Данов [Mladenov 1941: Mladenov, St. Etimologicheski i pravopisena rechnika na balgarskiya knizhovena ezika. Sofiya: Hr. G. Danov]

Персивал 1981: Percival W. K. Sex and Gender in Natural Language. // Kansas Working Papers in Linguistics. Vol.6, 1-17

Стойнев 1994: Стойнев, А. Енциклопедичен речник. София: Издателска група 7М + Логис [Stoynev, A. Entsiklopedichen rechnik. Sofia: Izdatelska grupa 7M + Logis]

РБЕ https://ibl.bas.bg/rbe/