Антропоцентризмът е принцип на изследване, който определя взаимовръзката между синхронно-диахронната характеристика на езиковия знак, в която и да е позиция от неговата парадигма, и възприятието като функция на съзнанието (вж. Кубрякова 1992: 31). Всеки подход към езика като знакова система приема, че човекът, носителят на езика е своеобразен „концептуализатор“ (Дирвън, Верспуър 1998: 14).
Днес антропоцентризмът в лингвистиката е модерно изследователско направление с интегрална природа. Диахрония има, разбира се, и лингвистиката. Синтаксисът като единство между колигация (лат. colligatio – съчетание, връзка съседство) и колокация (англ. colocation – взаиморазположение, съвместност) проявява първоосновата като закономерна препратка към прототипите и концептите (вж. Гвишиани 2019). Например С. Д. Кацнелсон и Л. Тениер ползват валентността като интеграция на семантики (Кацнелсон 1972, 1987; Тениер 1988). А. А. Холодович анализира залоговите взаимоотношения, за които някои изследвачи се колебаят, според нас не без основание, дали са категория на морфологията или на синтаксиса (вж. Кочерган 2000). Тук трябва да се отбележи, че `категорията` като феномен в морфологията е категорична, но в синтаксиса не са така изчерпателно изследвани и разположени позициите за това. Например с еднаква свобода и честотност частите на изречението се наричат и категории. Трябва обаче едновременно с това да се уговори квалификацията на феномените `връзка` и `отношение` в синтаксиса, след като по формален дефинитивен признак са налице поне две равностойни, противоположни значения (категория). Само че не трябва да се пропуска терминологичната омонимия (или полисемия) в квалификацията, когато се има предвид изреченската парадигма. Т.е. къде е първоосновата, коя е категорията в строгия смисъл и останалите употреби как се разполагат и съотнасят по-нататък – метакатегория или нещо друго?
Предвид на такъв подход например основната синтактична единица – изречението – се прецизира като комуникативен оператор. Това недвусмислено извежда в ключова позиция субекта на езика естествено и неговите езикови импликации и експликации. На първо място основателно се разполага модалността като дефинитивна характеристика на изречението. Тук веднага задължително присъства и предикативността, защото в нейната природа се имплантира механизмът на познанието като потенция на съзнанието. Не може да се отрече интонирането, което също е, трябва да се отбележи, изреченска характеристика. Като добавим и граматическата оформеност на структурирането на изречението, комплексът изцяло презентира лингвистичната компетентност на личността.
Няма да е пресилено, ако разположим в сечението между езика и метаезика някъде граматикализацията, за която днес модерните изследвания все повече отделят място. В основата е концептуалната интеграция, редом с менталното моделиране, аналогията, категоризацията и прочие аспекти на „фонова когниция“ (Фоконие 1994). Фоконие, както и Лангакер и Джакендоф утвърждават ключовата роля на когнитивистиката, която признава неразривната, естествена връзка между езика и познанието. „Езиковата компетентност“, на която са посветени търсенията на Н. Чомски и генеративистите като представители на когнитивното направление от края на 20 в., отстъпва като предмет на анализ в чистия му вид (Чомски 1981). Днес никой не смята, че науката, в който и да е неин клон, може да отбележи чистата и коректна граница между езиково и екстраезиково, неезиково (вж. Кравченко 2004: 42).
Теорията за метаезика съдържа естествено различни становища при дефинирането му – на философи, логици, лингвисти и пр. Въпреки че е възникнал най-напред (като термин) във и за математиката, метаезикът се представя и в езикознанието – като език за езика. Има и по-широко разбиране, съгласно което метаезикът може да реферира определен стил на мислене (вж. Морозова 2007: 109 – 110).
Степента на употребата е метаезик. Метаезик е езикът на езикознанието, категориалният език на науката за езика (термините като лексикална експликация на граматическите категории например).
За Н. Б. Гвишиани метаезикът е предмет на металингвистиката и се изгражда на основата на езика – обект (Гвишиани 2005). Подчертава се особената роля на езиковите категории в езиковедските изследвания. Метаезикът на езикознанието не се разполага само в диадата форма – съдържание. (Гвишиани 2019). Метаезик обаче също така е и езикът, с който усвояваме и ползваме езика – експликацията на рефлексията на субекта, чрез която познаваме и изразяваме ведно, експликат на своеобразен авторефлексив, да кажем.
Употребите на термина „метаезик“ съставят парадигма. Тезите на Н. М. Морозова и Н. Б. Гвишиани имат своеобразно продължение в изследването на М. А. Репринцева, която също е категорична, че метаезикът може да бъде и самият език – освен символи или логически структури. И за нея естественият език сам по себе си може да бъде метаезик и затова метаезикът също може да бъде предмет на лингвистично изследване.
Метаезикът не е само термини, но и графика. Разграничаването на метаезика и езика – обект в метаезика на лингвистиката е деликатна задача, защото общоупотребимата лексика, а и термините някак си се „разтварят“ (вж. Репринцева 2014: 232-237). Затова Репринцева обръща внимание на графиката като неразделна част от метаезика – таблица, схема, графика, графа, матрица и т.н.: „Графическите средства имат помощен характер и трябва да се съчетават с вербалните“ (Репринцева 2014: 234). Тезата на Репринцева за съчетаването на графика и вербалност има ключово място в изследването на метаезика с методите на когнитивистиката.
В своето изследване „Знак, значение, знание. Очерк по когнитивна философия на езика“ А.В.Кравченко предлага парадигма на знака – икона, индекс, символ, на основата на преглед на когнитивистиката (Кравченко 2001: 77-78). Граматическите категории могат да се определят като техни прототипи. Една такава условна знаковост на категориите в граматиката разглежда и Е.С. Кубрякова ( Кубрякова 2004).
Концептуалната организация на синтаксиса е представяне на когнитивната доминанта, която предпоставя синтактичната репрезентация, смята Л. А. Фурс (Фурс 2004). Според Фурс синтактичната репрезентация е активиране на езиковото и менталното равнище със съответните им оперативни единици, които са съответно конструкции и концепти (Фурс 2004:13). „Методът на концептуалното моделиране скрива системата на структуриране на езиково и неезиково знание, което се репрезентира от изречението като знак“ (Фурс 2004: 15).
Онтологията на изречението като синтактична репрезентативна единица е комбинация от абсолютната онтология – действителността, която субектът на езика познава чрез възприятието с отделните рецептори и в хода на това познаване продуцира, и езиковия знак, който от своя страна е средство за възприятие и обект на възприятие ведно. Това привежда в актуалност концептите като модератори на наслагваното възприятие и наслагваната репрезентация съответно.
Когнитивният подход при анализа на синтактичните категории най-общо е безспорно приносен, предвид на факта, че синтактичните единици в най-голяма степен изразяват езиковата експликация на комуникативните проекции на мисленето ни. В тях се проявява стратегията на човешкото съзнание. Затова когнитивният синтаксис представя взаимовръзката между ментални модели, синтактични структури, които ги изразяват, и смисловата стойност на комуникативната им проекция. Тази взаимовръзка е основа за оттласкването на когнитивната граматика от традиционната, за да се търси и постига разкриването на смисъла възможно най-прецизно.
Езиковата екстраполация не може да бъде изолирана от философията и логиката и техните оперативни категории (Петрова 2017: 159). Т.е. анализът на изречението не би бил достоверен в необходимата степен без изследването на синтактичната структура като модус на когницията и езиково следствие от нея заедно с това (Блох, Богданова, Карлсон, Ковалева, Кудашова, Муняева, Семенова, Серебренникова, Степаненко, Фурс, Хантакова 2009).
Логико-когнитивната интерпретация на изречението като част от интерпретативната лингвистика разкрива логическите прототипи на синтактичните единици и менталната репрезентация като технология на езиковата компетентност (Георгиева 2000).
Според Е. С. Кубрякова от когнитивна гледна точка отражението не е само в съзнанието ни, но и в езиковите единици и категории (Кубрякова 2004: 78).
Т. И. Семенова изследва модуса с помощта на когнитивния подход и го определя като метакатегория, с която се репрезентира вътрешният свят на човека в своеобразна дихотомия – като „наблюдател“ и говорител едновременно (Семенова 2007: 5).
Препратка към когнитивната интеграция в синтаксиса е например изследването на авторката на синтаксиса на фразеологичните единици в славянските езици (Малджиева 1999).
Модалността като отношение е вид моделиране на граматически сегмент съобразно действителността, която е предмет на познаване. Модалността е категория, която характеризира предикацията в единичната и емблематична нейна поява (вж. Виноградов 1975: 53 – 87). Тя се проявява по-дълбинно в модуси (ментални предикати) и по-широко – като имплантация в пропозитивни предикати.
Субектната природа на менталните модели и опозитивното им приобщаване с пропозициите в един общ репрезентативен клас задължават паралелизма с модалността в посока на разграничаване. (М. И. Черемисина и Т. А. Колосова обръщат внимание, че „в съвременната лингвистика понятието ‘модалност’ е крайно неопределено и ако понятието ‘модус’ се развива аналогично, то също би изгубило спецификата си“ (Черемисина, Колосова 1987: 35).
На първо място, генерално разликата е в посоката на контакта от гледна точка на семантиката. Модалността, пише Й. Пенчев, добавя към пропозицията оценка на нейната истинност, въвежда гледна точка (Пенчев 1994: 32). Модусите са релевантни само в комбинация с пропозиции, защото означават отношение към този диктум. Затова в самостоятелна употреба те са просто пропозиции, но не чисто ситуативни, а ментални предикати в пропозитивна употреба. Не е възможно да се откъсват една от друга тези дефинитивни изреченски характеристики. Не би могло и да се субординират кой знае колко. Те са в известна степен неоспорим комплекс на субективността в езика. Затова една и съща граматическа структура може да се интонира различно и така да се представят различни изречения. Те естествено ще изразяват парадигма от нагласата на субекта на езика да познава единица действителност.
Онтологията на ситуацията стои по-високо или по-далече от рецептивната нагласа на съзнанието. От тази гледна точка изречението не би било актуално анализирано, ако се подходи към него като към езиков абсолют, или абстракт. Продуцирането на изреченската единица е част от технологията на съзнанието да познава, и няма как продуктът да се извежда пред скоби или пък да се поставя в скоби като абсолютна езикова стойност. Субектът на езика е актуалността на отделните единици, които изразяват комуникацията като социална проекция, като прагматика.
Различните синтактични експликации на модуса естествено са метаезик, защото векторът на съзнанието, разбиран като негова нагласа, отношение, интенция и пр., реферира функционалността на съзнанието на практика – като мисловен процес. Това е своеобразна автокреативност, евристичност спрямо самия себе си, екстраполирана по същия начин и вербално. Модусът е съзнание за съзнанието – една строга имплицитност. Парадигмата от форми съдържа различни синтактични позиции (категории). Това може да е предикатна структура, но може и да са отделни думи и изрази, които не притежават предикативност. Разглеждането на синтаксиса на езика като модус на когницията полагат менталната компетенция като основен принцип на комуникативната компетентност. Екстраполацията на менталните категории и на когнитивния модус в синтаксиса предпоставя правилното и вярно обяснение на категориите в синтаксиса, верифицирането на синтактичната типология и разкриване и постигане ведно на креативността като огледален механизъм за проникване в кода на познанието и философията на езика.
Прилагането на когнитивния подход в синтаксиса утвърждава принципа на когнитивното съответствие, който дава възможност да се изяснят езиковите експликации на синтактично равнище като проекция в изречението, разбира се. Този принцип съполага в линеарност като моделиране на функционалността на признаците предикативност, модалност, интанационна завършеност и граматическа оформеност. От друга страна, тази линеарност осигурява комплексната им значимост в проективността в изречението и по отношение естествено и на неговите структура и състав. В същото време креативността и евристичността следва да диференцират специфичните езикови парадигми на всеки от дефинитивните изреченски признаци, тъй като самите те – дефинитивните характеристики – са с когнитивна природа. Т.е. в основата на структуриращите изречението признаци стои съзнанието на субекта на езика. Човешкото съзнание е прототип и продуцент едновременно на предицирането, отношението, фонирането (интонация) и вербализирането на когнитивната си и комуникативната си потенция като цяло. Този когнитивен модус не може да е разколебан в никакъв случай. Евристичността е потенция на когницията и обратно. Затова е добре да се прецизират проекциите на съставящите – предикативност, модалност, интонационна завършеност и граматическа оформеност. Интонационната завършеност и граматическата оформеност са с отделни специфики – вариации, да ги наречем, когато става въпрос за устната или писмената вербализация. С оглед на тези специфики например са свързани значими феномени – категории. При интонационната завършеност това се отнася за пунктуацията например, когато е налице писмена форма. В устната форма имат своята проява и функция гласът, фониката, тонът, гримасата, жестът (последните две като вид статика или механика на човешката физика при отчитане на законите на диалектиката като философски принцип). Що се отнася до граматиката, тя също е във вариативен режим по отношение на устната и писмената форма като регистър на нормата.
Синтаксисът като модус на когницията дава основание да поставим вниманието си на взаимовръзката между метаезика и пунктуацията.
Интонационната завършеност не е само контурът, графиката, скалата на фониката на гласа на субекта на езика – негов продуцент, но и валидираният като специфична експликация съответен и необходим пунктуационен знак. Така е при граматическата оформеност естествено. Тя не е само в експлицитно осигурената категориална характеристика, но и в пунктуационното оформяне, което всъщност е чисто синтактичният формат на тази строго разбирана и постигана граматическа оформеност. Няма да е пресилено, ако предвид на комплексността на признаците като модус въобще на евристичната функционалност на човешкото съзнание, приемем, че в известна степен пунктуацията представя донякъде и останалите два признака – предикативността и модалността.
Философията на модалността например е вплетена първично в предикативността по силата на същността на предиката и технологията на предицирането (вж. Георгиева 2000). И двете, взети заедно, имат своята облигация в интонационен и граматически план. Това дава основание да се допусне вариативност на когнитивното моделиране, което да изведе всеки един от тези параметри в отделна орбита на вербализацията им. Тази наша хипотеза се валидира от принципа на когнитивната интеграция на феномени, прототипи, съгласно теорията на вероятностите и комбинирането като модел в науката по принцип и в лингвистиката, в това число, вчастност. Синтаксисът разполага изречението в парадигма по всеки от неговите дефинитивни признаци.
По предикативен признак синтаксисът приема, че изречението може да бъде просто и сложно. Според нас обаче трябва да се отчита философията на предицирането и категориалността на модела и неговата вербализация. Предвид на една такава прецизираност трябва да се съсредоточим върху тезата, че изречението е „най-голямата единица, с която се занимава синтаксисът на езика“ (вж. Пенчев 1998: 9). Представянето на сложното изречение като множество изречения, които могат да са главни и подчинени – по едно или повече и в двата случая, и на тая основа да се типологизира, е оспоримо и подлежи на когнитивна ревизия. Оспоримостта е по отношение на еклектичното отношение към предикативността като признак – функция от предикацията, която се постига по пътя на субектно-предикатната връзка с когнитивна и евристична стойност и комуникативна перспектива. Синтактичният модел е един и неговият категориален синтактичен еквивалент е изречение. Тази единичност е аксиоматична за вербализацията. Множествеността от предикации на ниво вербализация не е вариативност на предикативния модел на когнитивния модус, за да се приема като множественост на модели и да се допуска йерархия на модела. Такава екстраполация на същността и философията на модела като структуриране във вербализацията му като количество е недопустима. Екстраполацията на когнитивния модел в количеството вербализации като изграждане на нов модел, друг модел, видове модели е еклектика от гледна точка на когнитивната интеграция и когнитивния модел. Множеството не е на модела. Моделът е един-единствен. Множеството е по отношение на предикации, с които се изразяват елементите от структурата на модела, както в чист вид те се изразяват с лексеми, думи например. С предикации, вместо с лексеми, отделни думи, може да се изразяват сэщо така и елементи от състава на модела. Затова в етикетирането присъстват номинациите на елементите. Това не е маловажно. И тук е напълно закономерен въпросът за омонимия ли става дума и каква е семантиката на относителните прилагателни имена, образувани от съществителните, с които се назовават елементите от структурата и от състава на изречението като синтактична единица. От тази гледна точка употребите главно изречение, подчинено изречение, съставно изречение, съчинено изречение, смесено изречение са когнитивно некоректни и неиздържани. Некоректни са дори още на равнището на терминологизиране.
Не може да се привнасят ведно названия, номинации на връзки, отношения, елементи, подредба от същността и да се вербализират като характеристики на формата, при това като инварианти, алтернации. Не е допустимо такова „модифициране“. Главни са частите на изречението (подлог и сказуемо), които назовават вербализираните елементи на субектно-предикатната връзка (субект и предикат). Главни са, защото съвместно – като субектно-предикатно отношение – изграждат структурата на предикацията като модел на евристичност. Важно е да се анализира когнитивно диференциацията на все главните части подлог и сказуемо по линията независимост – зависимост. Граматиката обяснява в какво се изразява зависимостта на сказуемото – зависимата част, без обаче да се даде обяснение съответно за независимостта на подлога. С други думи, дава се отговор в какво се изразява зависимостта, но не се дава отговор защо се проявява тази зависимост. Няма отговор и за независимостта като изразяване. Защо отсъстват тези отговори? Те се съдържат в природата на предикацията като когнитивен модус, като евристична потенция на съзнанието, чийто прототип е менталността. Отсъствието на това съображение в терминологизирането на вербализацията лишава синтаксиса от съответствието, което би му придало коректност на подредбата (препратка към етимологията на термина синтаксис). И ако се даде този отговор, а и още преди това, има въпроси, на които традиционният, функционалноописателният синтаксис трябва да предложи отговори.
Първо, компонентът главно в употребата главно изречение омонимия ли е, или не е омонимия? Ако е налице екстраполацията на термин, какво е основанието за тази екстраполация и защо тя е ползвана само по отношение на един от елементите на отношението? Кой е критерият за селекцията в такъв случай?
Как е мотивирана употребата подчинено изречение? Като се вземе предвид поредицата от названията на подчинени изречения, в които се налага заемането на вида на пояснението при контакт с елементите от структурата, става ясно, че вербализацията предлага в терминологизирането компилация, бихме казали, между тип отношение и вид пояснение вследствие от него. Такова смесване на съдържание и форма от две парадигми е повече от противоречиво и нежелателно.
В какъв смисъл да се разбира номинацията съставно изречение? Какво е съдържанието на етимона състав? Как се съотнася той със структурата на предикацията като прототип на изречението в синтаксиса.
А съчинено изречение? Какво е съчинителното? А смесеното как да се разбира? Като се върнем при характеристиката на изречението като синтактична единица и се опитаме да съотнесем съдържанието на елементите от терминологизирането на позициите от изреченската парадигма в синтаксиса с тази характеристика, се изправяме пред еклектичност.
Не може да има смесване на понятия и равнища от философията на езика, неговата същност, от една страна, и вербализацията и комуникацията, от друга страна. Това води неизбежно до непълнота на теорията или пък до непоследователност, да не кажем, противоречивост, от което следва проблематичност във верифицирането и усвояването съответно. Т. е. настъпват противоречия в евристичната функция на езика и е нарушена лингвокреативността. Това на практика означава затруднена езикова грамотност и комуникативна култура, което води до механика на четене и писане, но без естествената функция на разбирането. Отсъствие на разбиране или трудности в разбирането не позволяват да се постигне езиково съзнание, което отнема от функционалната грамотност на човека. Това са принципни съображения в изследването на езика.
Ние смятаме, че когнитивният подход задължава в определена степен да се приеме относителна равнопоставеност, разположеност като верификационна стойност на изброените по-горе и всепризнати дефинитивни изреченски характеристики. Подобна позиция не е без значение. Тя например задължава винаги да се отчитат едновременно и еднакво и четирите признака, когато се квалифицира или категоризира определено синтактично положение (категория, вариант, вид, част и пр.).
Когнитивен анализ на дефинитивните признаци на изречението като основна синтактична единица и неизменна сметка за ролята на субекта на езика с неговата ментална характеристика в продуцирането на езиковия модел за изразяване на мисъл с комуникативна себестойност винаги отнася всеки от признаците – в еднаква степен – при всеки случай на синтактичен анализ и синтактично решение – разполагане или категоризиране, т.е. квалифициране.
БИБЛИОГРАФИЯ
Блох, Богданова, Карлсон, Ковалева, Кудашова, Муняева, Семенова, Серебренникова, Степаненко, Фурс, Хантакова 2009: Блох, М. Я., Богданова, С. Ю., Карлсон, Ф., Ковалева, Л. М., Кудашова, В. Ю., Муняева, Е. И., Семенова, Т. И., Серебренникова, Е. Ф., Степаненко, В. А., Фурс, Л. А., Хантакова, В. М. Когнитивные категории в синтаксисе: коллективная монография. Иркутск. ИГЛУ. 2009.
Виноградов 1975: Виноградов, В. В. О категории модальности и модальных словах в русском языке. – В: Исследования по русской грамматике. Избранные труды. М.: Наука. 1975. с. 53 – 87;
Гвишиани 2005: Гвишиани, Н. Б. Метаязык.// Лингвистический энциклопедический словарь. М. 2005.
Гвишиани 2019: Гвишиани, Н. Б. Язык и дискурс науки. URSS. 2019. 314 с. ISBN 978-5-9710-5695-9.
Георгиева 2000: Георгиева, М. Ментална репрезентация. ВТ. Фабер. 2000.
Кацнелсон 1972: Кацнельсон, С. Д. Типология языка и речевого мышления. Л. Наука.1972. 216 с.
Кацнелсон 1987: Кацнельсон, С. Д. К понятию типов валентности// Вопросы языкознания.- 1987. № 3. с . 20-32.
Кочерган 2000: Кочерган, М. П. Вступ до мовознавства. К.: Академiя. 2000. с. 267.
Кравченко 2001: Кравченко, А. В. Знак, значение, знание. Очерк по когнитивной философий языка. Иркутск. 2001. с.77-78.
Кравченко 2004: Кравченко, А. В. Когнитивная лингвистика сегодня: интеграционные процесы и проблема метода. Вопросы когнитивной лингвистики. 2004. № 1. с. 42.
Кубрякова 2004: Кубрякова, Е.С. Язык и знание. На пути получения знаний о языке: части речи с когнитивной точки зрения. Роль языка в познании мира. М.: Язык славьянской культуры. 2004. с. 78.
Малджиева 1999: Малджиева, В. Синтактична характеристика на фразеологичните единици в славянските езици.. – Studia slavica. t. 3. Torun. 1999.
Морозова 2007: Морозова, Н. М. Исследование метаязыка в системе естественного языка. Вестник Воронежского института МВД России. Воронеж. 2007. №1. с. 109-111.
Петрова 2017: Петрова, Е. А. Интерпретация синтаксиса в рамках когнитивных исследованиях. Ученые записки Орловского государственного университета. 2017. №2. с.159.
Пенчев 1994: Пенчев, Й. Модалност и време. Съпоставително езикознание. 1994. Година XIX. № 6. с. 32.
Репринцева 2014: Репринцева, М. А. Понятие метаязыка и его трактовки. Вестник ТвГУ. Серия „Филология“. 2014. № 2. с. 232-237.
Семенова 2007: Семенова, Т. И. Лингвистический феномен кажимости (на материале современного английского языка). Автореферат. Иркутск. 2007. с. 5.
Тениер 1988: Тениер, Л. Основы структурного синтаксиса. М.: Прогресс. 1988. 656 с.
Фурс 2004: Фурс, Л. А. Синтаксически репрезентируемые концепты. Автореферат. Тамбов. 2004.
Холодович 1970: Холодович, А.А. Залог.// Категория залога. Л.: Наука. 1970. с. 2-26.
Черемисина, Колосова 1987: М. И. Черемисина, Т. А. Колосова. Очерки по теории сложного предложения. Новос. 1987. с. 35.
Сhomsky 1981: Chomsky, N. Lectures on government and binding, Dordrecht. Foris. 1981.
Dirven & Verspoor 1998: Dirven, R. and M. Verspoor (eds.) Cognitive exploration of language and linguistics. Amsterdam, Philadelphia: John Benjamins, 1998. p. 14.
Fauconnier 1994: Fauconnier, G. Mental spaces; Aspects of meaning construction in natural language: Cambridge: Cambridge University Press. 1994.