---
title: "Възрожденската рецепция на „Илиада“ от Омир"
date: 2025-12-24
description: "Статията разглежда адаптацията на образцово произведение като „Илиада“ на Омир в периода на Българското възраждане. Много важна е научната рефлексия върху познатата тенденция за „художествено пресъздаване“ на „прерисуване“ на изходния текст спрямо очакванията на възприеманата литература."
categories:
  - name: "Брой 2 (2019)"
    url: "https://modern-linguistics.eu/broy-2-2019.md"
tags:
  - name: "Андриана Спасова"
    url: "https://modern-linguistics.eu/tags/andriana-spasova.md"
---

# Възрожденската рецепция на „Илиада“ от Омир

С формулата критическо разногласие се подчертава подчертава двойното място на възрожденския дебат от 70-те години на XIX век за класическото образование. Новият тип читателска публика се изгражда от самопознанието на новия тип литературна критика, перифразирайки Н. Бончев – „Самопознание е начало на литературата“[[1]](#fnote1). На свой ред различните позиции на българските критици по отношение на рецепцията на творбата са не просто следствие от определени несъвпадащи мнения на базата на професионални и междуличностни отношения. А също и като причина и условие за създаване на възрожденската критика в публичното пространство.

 Обект на настоящия доклад е как се оформя античният канон през разглеждането на два знакови за възрожденската култура въпроса – единият е свързан с характерното явление на побългаряване и адаптиране или въпросът за това **как**да се превежда една образцова творба каквато е „Илиада“ на Омир – „първият паметник на древната елинска литература“[[2]](#fnote2) Такъв е случаят с критическата дискусия между Марко Балабанов[[3]](#fnote3), Нешо Бончев[[4]](#fnote4), Лазар Йовчев[[5]](#fnote5), Любен Каравелов[[6]](#fnote6), Христо Ботев[[7]](#fnote7) около превода „Илиада“ на Григор Пърличев[[8]](#fnote8). По-късно дебатът се реабилитира от Константин Величков[[9]](#fnote9) и Асен Разцветников[[10]](#fnote10) и М. Арнаудов[[11]](#fnote11), които защитават преводаческата техника на Гр. Пърличев и открояват нейните предимства, въпреки отдалечаването от оригинала като език, стил и стихосложение. Пърличевият превод, разбира се, намира и своите негативни оценки (Ал. Милев, Б. Пенев и др.), с което се продължават и засилват противоречивите мнения. Зарядът на актуалния критически спор е поддържан от едно непрекъснато съмнение у Гр. Пърличев като поет, преводач и критик „както в собствените възможности, така и в правилната оценка на съвременниците“[[12]](#fnote12). Тъкмо това колебание Р. Дамянова го разчита в неговата парадоксалност и акцентира на „градивната емоция в цялостната картина на Българското възраждане“[[13]](#fnote13).

 Другият въпрос, по-известен като „Омировият въпрос“, проблематизира изобщо съществуването на историческата личност Омир и характера на творчеството му. „Големият въпрос“ е актуален за европейската критическа сцена на научни дебати през XVIII, XIX и XX век. В този научен спор се открояват две имена – представителят на немския класицизъм **Йохан Хердер**и основателят на класическата филология **Фридрих Волф**. Едновременно с това научното усъмняване в Омир като единствен автор на поемите „Илиада“ и „Одисея“ е застъпено от българския възрожденски контекст в лицето на **първия Омиров критик**Найден Геров[[14]](#fnote14), на „втория Омир“[[15]](#fnote15) Гр. Пърличев[[16]](#fnote16) и на един от най-ярките критици, полемизиращи преводаческите умения на Пърличев – Л. Каравелов[[17]](#fnote17). Тези критици идеологически употребяват нарицателното име „Омир“ като народен певец, изхождайки от романтическото течение за народа като индивидуализиран поетичен гений.

 Така четенето и разбирането на класическата антична творба е повече повод за критическите разногласия относно границите „за рецепцията на художествения факт от различните категории читатели“[[18]](#fnote18), отколкото за литературноисторическите тълкувания на самия текст. Знакова е научната рефлексия върху познатата тенденция на „художествено претворяване“, на „прекрояването“[[19]](#fnote19) на изходния текст спрямо очакванията на възприемащата литература. Един от „най-ярките представители на българската критическа мисъл“[[20]](#fnote20) Н. Бончев издига античната култура на едно високо „класично“ равнище с програмните си статии „За училищата“[[21]](#fnote21) и „Класичните европейски писатели на български език и ползата от изучаването на съчиненията ми“[[22]](#fnote22). Не по-малко ключова е ролята на епистоларната кореспонденция на критика с Марин Дринов, в която се разкрива „генезисът на неговите литературно-критически статии“[[23]](#fnote23). Тези писма на Н. Бончев са нов етап в социокултурната ситуация на XIX в., в който етап Р. Дамянова разпознава „**друг модел на литературно общуване**“[[24]](#fnote24). В едно от писмата до М. Дринов (2 юли 1871, Москва) се разбира за потика на Бончев да преведе част от „Илиада“, което по-късно и в статията ще бъде препотвърдено, както и за интереса му към още един античен образвоц автор: „Тамо съм превел няколко от Омира, **за да покажя, че е криво**преводил Пърличев […] а сега чета Геродота“ (подч. м. – А. С.)[[25]](#fnote25).

 Българският критик диалогизира както с „елитната читателска публика, с идеалния читател на бъдещето“[[26]](#fnote26), така и с масовия реален читател, който е свикнал с досегашната утвърдена традиция да се чете и превежда общодостъпното, христоматийно и популярно четиво. Това дава повод на Д. Леков да говори за „двупланова проекция“ на диалога между преводача и критика, за формирането на новия литературен вкус и култура. Неслучайно рецепцията на Омир създава градивно поле за критическото мислене в културната ситуация през Българското възраждане.

 Друга сериозна полемика е „разпалената критическа битка“ между Н. Бончев и Ст. С. Бобчев[[27]](#fnote27) за „рецепционната насоченост на българската култура“[[28]](#fnote28), за определените от Н. Аретов три типа отношение към преводната литература – „класицистично или академично“, „реалистично“ и „утилитарно“[[29]](#fnote29). Тук обаче няма да бъде разгледан както този конкретен критически спор, така и въпросът за това **кои**високи образци от античността са оценени и привилигировани пред други и защо, кои антични текстове се превеждат и кои остават в ръкопис.

 Любопитен е явният[[30]](#fnote30) и въображаем диалог[[31]](#fnote31) между Гр. Пърличев и Н. Бончев през техните критически статии, ръкописи, писма, предговори, които оформят фигурата на преводача в неговите различни нюанси на **теоретика**и на **поета**. В обзорната статия „Класическото образование в България“ Б. Богданов определя тъкмо тази полемика като „важна страница от историята на класическото образование“[[32]](#fnote32), а в една от първите цялостни картини на Омировия превод Ал. Милев придава смислоопределящо място на дискусията, която се поражда от превода: „не би трябвало повече да се спираме на Пърличевия превод. Той е на миналото. Сега е интерес не толкова много самият превод, колкото литературата, която е създадена около него“[[33]](#fnote33). По-късно отново Омировият превод става повод да се изведат в опозиционна двойка двете преводачески присъствия на твореца и критика. Веднъж, мнението и съмнението на поета, но и филолог А. Разцветников диалогизират срещу принципните различия на литературоведа, но и поет Ал. Милев и втори път, в критическия дебат между М. Арнаудов и Б. Пенев[[34]](#fnote34), напомнящ много спора между М. Балабанов и Л. Йовчев и Н. Бончев и Л. Каравелов относно два типа наратив – идилично-възхваляващият и критически саботиращият.

 Не бива да се подминава същностната прилика в критическите разногласия и това е именно **експресивно-емоционалното говорене**като неотделима част от „сферата на културното ставане през XIX век“[[35]](#fnote35). Въпреки сериозно аналитичната и аргументирана мисъл на Н. Бончев относно недостатъците на Пърличевия превод, отново критиката му може да бъде припозната като критика с „горещина“, „принципи“, „енергия“, душа“[[36]](#fnote36). Двойното оръдие на този тип апелиране за „страст към четене“[[37]](#fnote37) и за липса на „деликатни чувства“[[38]](#fnote38) парадоксално превръща критическото слово в охулващи клевети и крайни отрицания. Ако Н. Бончев казва идеологическия ултиматум „На това поле който не е с нас, той е срещу нас“[[39]](#fnote39), то Каравелов достига до директни личностни обиди през разобличителната саморефлексия на въображаемия „не поет, а смъртен“ Пърличев – „Преди две години, когато бях аз още глупав като овен, то преведох „Илиада“ Омир“ и „Доказателствата на г. Бончова бяха до такава степен убедителни и до толкова правдоподобни, щото даже и сами аз трябваше да се съглася, че главата ми е направена от прост материал“[[40]](#fnote40). Пълното отричане на Пърличевия превод дава повод за липса на усъмняване в качествата му на поет, което подсказва за липсата на осведоменост на Н. Бончев, Хр. Ботев и Л. Каравелов за поемите „Сердарят“ и „Скендербей“. Последният „поставя Пърличев на едно равнище с Ангел Пискюлиев, Кръстьо Пишурка, Тодор Станчев и др. бездарни литератори“[[41]](#fnote41). Все пак е безспорен приносът на Бончевия „критическия патос или безпощадната констатация“[[42]](#fnote42) за превода на Пърличев.

 С публикуваната статия за списание „Читалище“ българският критик извежда побългаряването и свободния превод в неговата нефункционалност и неактуалност в контекста на 70-те години на XIX век – поставя „**край на едно явление**– на безразборните изменения и съкращения при преводи, което би могло да се превърне в традиция в младата българска литература **и да нанесе големи пакости**на нашето литературно развитие“ (подч. м. – А. С.)[[43]](#fnote43). Разбирането за свободното боравене с оригинала за целите на достъпната разбираема форма и утилитарността е разчетена като „традиция на пакостите“, която ощетява неговите културни, художествени и езикови стойности. Неслучайно рецепцията на „Илиада“ е образцово „самородно“ явление за всяка читателска публика от античността до днес – доколко и как може да се „преведе“ духа на Омировата поема. И тъкмо преводаческото решение на Гр. Пърличев, което се отдалечава от автентичната репрезентация на оригинала, доказва, че „Илиада“ е „своеобразен паметник на свободата на разбирането“[[44]](#fnote44). Това дава основание на Б. Богданов да придаде подобно значение на българската традиция с нейните „толкова други опити“ отвъд добрия превод на Омир, защото класическите творби „разчитат и на неразбирането, на „произвола“ на гледната точка“[[45]](#fnote45). Рецепцията на Илиада в периода на Българското възраждане е показателен пример за това как класическият литературен текст „не е паметник, монологично разкриващ своята вечна същност. Произведението прилича повече на партитура, ориентирана към непрестанно подновяващия се резонанс на прочита, като освобождава текста от материята на думите и му отрежда актуално съществуване“[[46]](#fnote46) (Jauss: 48).

 В действителност в литературноисторическия прочит на българския превод на Омир има няколко залегнали твърдения, към които би могло да се подходи **с по-голяма доза критическо съмнение**и да бъде развенчана аурата на тяхната безспорност. В интерпретаторско обръщение стои преповтарянето за „първи“ превод на Гр. Пърличев и за неговото „посягане“ към оригинала относно лексикалната употреба и стихосложението. А оттам и за повода за възникването на образцовия превод на Н. Бончев като демонстративно усъмняване и неудовлетворение противно на Балабановата очакване „сичките любители на народний напредък, и дано не излезат излъгани е тази си сладка надежда“[[47]](#fnote47). Поради своите безспорно по-професионални преводачески умения, сякаш незабелязано остава едно въобразено твърдения, че Бончевият превод „дълго време се помества в учебници за средни училища и в разни помагала“[[48]](#fnote48). Последното мнение се свързва с „ненаписана още история на читателя и зрителя“[[49]](#fnote49), която обаче сякаш е невъзможно осъществим дискурс и създава мнимо неналично присъствие на Бончевия превод във възрожденската учебна книжнина.

 След внимателно издирване за подобно наличие от 1871 до 1878, единственото място, в което се среща превод на първите четири стиха на Н. Бончев, е в учебника на Т. Шишков „**Елементарна словесност в два курса**“ (1873) в превод от руския учебник на Н. Минин и в компилация от други руски и френски учебници. В раздела „За стихосложението“ и подраздел „Ососбно за литературните и народни стихове“, където се обяснява за гръцкия хекзаметър се среща въпросния Бончев превод (с. 62) в съответствие на руския превод на Н. И Гнедич, поместен в „Теория словесноти“ (с. 42). Разбира се, друг преводач на Омир, много по-късно препечатва в библиотека „Ралица“ превода на Н. Бончев, а след това издава свой (1938). Тук обаче е редно да се спомене, че в още един учебник – „**Наука за песнотворство и стихотворство**“ (1871) от П. Оджаков, се споменава Омир в превода на Гр. Пърличев (с. 123). Няма как да има избор за това кой превод да се даде за пример в раздела „Изкуствени стихове и басни“, понеже учебникът излиза на 24 март 1871, а Бончевият превод излиза в печата на 26 юни 1871. Още веднъж Пърличевият превод е споменат в бележка под линия в учебника „**История на българския народ**“ (1873) във връзка с обвинението на Т. Шишков, че езикът на „Илиада“ е „въображаем един славяно-български“ и не може да спада към литературата на македонското наречие[[50]](#fnote50). Тук е любопитна аргументацията в два пункта на Т. Шишков за не-художествените и не-езикови качества на превода. От една страна, констатацията „този превод са доказва, че не е прав“ без да се споменава кой го доказва – т.е. критическата фигура на Н. Бончев е достатъчно популярна. И от друга, паралела с фантастичната историческа и езиковедска визия. В „Критик и переводчик“ Пърличев влиза в критически спор с Шишков, защитавайки своя замисъл за „общославянски език“ като нов различен модел – „Все, что е ново и дръзко, възбужда ропот и гонение“[[51]](#fnote51).

 Останалите съществуващи преводи преди „първия“ Пърличев са в ръкопис и това е причината да не са били достъпни и възрожденската публика да не ги е познавала. Все пак е редно днес да бъдат споменати и реабилитирани непубликуваните Омирови преводи: на първо място повече от три десетилетия по-рано **Гаврил Кръстевич**превежда **първите три песни**на Илиада, за които споменава в писмо до своя учител Р. Попович (на гръцки от 24 септември **1836**)[[52]](#fnote52). Много по-късно, едва през 1882 г. Филип Велиев издава първите шест песни от Илиада, като дотогава на българския читател са познати само първа и втора песен.

 През 40-те години в първи брой на сп. Любословие (**1844**, г. I, с. 4) К. Фотинов помества два стиха от Илиада, за които Н. Данова разкрива, че от „Георги Акрополит Фотинов извлича и коментарите на Алатиус към Акрополит и коментара на Йоан Цецес, който отъждествява споменатите в Илиада на Омир пеони с българите“[[53]](#fnote53) От една страна е налице съзнателното изкривяване и митологизиране за „присъствието на българите в античността.“[[54]](#fnote54) А от друга е любопитна изобщо непоколебимото и безпроблемно използване на античен поет и то с очевидно дискутиран авторски статут като достоверен исторически извор. Това, че Аристотел дава пример да се употребява поезията за „достоверен“ източник на историята, позовавайки се на Омир, Алкей, Солон[[55]](#fnote55), едва ли е познато като похват от Фотинов. Но българският автор се опира на „селективността при работата с изворите“ и чрез „съзнателна фалшификация“ цели да предпостави „славянска историографска теза“ – „Фотинов очевидно има пълното спокойствие, че тезата за участието на славяните в Троянската война **не подлежи на съмнение**[[56]](#fnote56) (подч. м. – А. С). Още повече въпросния цитат от тринадесета песен „Битка при корабите“ на Омир („и на мизийци, прочути във бой ръкопашен, и още/ на млекоядци, добри хипомолги, на честни абийци“) е силно проблематичен откъм основанията да бъде достоверен. В бележка под линия Ал. Милев и Бл. Димитрова отбелязват „Споменатите хипомолги (които доят кобили) и абийци (кротки) не са известни като исторически племена“[[57]](#fnote57). Митопоетическият наратив е безпроблемно съчетаем с просвещенския историографски разказ, претендиращ за точност и критичност към фактите от миналото.

 Съществуват още поне три налични ръкописни превода на „Илиада“ – на Неофит Рилски, на П. Славейков преди 50-те години и на Найден Геров от 70-те години на XIX век. За целите на настоящия прочит на критическите разногласия относно Омир накратко ще бъде разгледан превода и статията на Н. Геров. Във фонд 22[[58]](#fnote58) е поместен негов образец на първите дванадесет стиха на II песен (Сън. Изброяване на корабите) от „Илиада“. Този превод е в отговор на писмото-молба на Филип Велиев до Н. Геров за изготвения му превод. Няколко неща правят впечатление – първо, подобно на диалога Пърличев-Бончев, тук отново единият преводач дава пример как трябва да се превежда Омир. На места се вижда обаче, че Велиевият превод е по-близък до днешното звучене от този на Геров. Като например на лексикално ниво – Велиев превежда „ἡρώων“ като „герое“ в ръкописа и като „храбри херое“ в книгата (1882), а Н. Геров „юнаци“ подобно Пърличев „души юначески“, Бончев „юнаци“ и „Славейков „души си юнашки“. В превода на Велиев може да се види желанието на преводача да се доближи до контекста на древната история и култура, като едновременно с това има предвид „хоризонта на очакване“[[59]](#fnote59) на възрожденския читател. Второ, кореспонденцията между Геров и Велиев се води през 70-те, а преводът на Велиев излиза едва през 80-те, което разкрива и процесът на работа върху II песен. Предстои да се направи съпоставка между двата превода и доколко писмото-образец е послужило на казанлъшкия учител и доколко отговаря на тази негова чернова с отпечатания вариант в дванадесетосрични римувани стихове. В архива на Геров е интересно наличието на превода на „Телемах“ (Фр. Фенелон) и побългарения превод на „Робинзон Крузо“ (Д. Дефо) от Нешо Груев. Тези преписи вероятно свидетелстват затова, че са служили са учебни помагала в преподаването на Н. Геров.

 Изключително интересно е мястото на не толкова добре познатия **фрагмент за Омировия въпрос**от критическата статия на Н. Геров „Няколко мисли за българския език“. В по-голямата си част текстът е полемика срещу идеологическата пропаганда на списание „Босфорски телеграф"- орган на гърцизма. Наред с подробния преглед на историята на българския език и наречията му, на новобългарската книжнина и образование Н. Геров засяга болезнената тема за прекъснатия континуитет между Древна Елада и съвременна Гърция. Провокативната теза на Якоб Фалмерайер („За прозхода на днешните гърци“, 1835) е добре позната и усвоена от българската историографска традиция. Славянизираните елини и загубената връзка с античното наследство присъства както във филологическия публицистичен текст на Геров, така и в ръкописите на Гр. Пърличев. Анти-гръцката насоченост е директно заявена при Геров чрез генеалогичното обвързване с езика на циганите („а за циганския сме разбрали само, че има нечто общо с гръцкия“[[60]](#fnote60)) по общи лексикални единици като лулуди (цвете), охто (осем) и др. По друг начин Пърличев засяга прекъснатия континуитет – „Но какво общо имат днешните гърци, потомци на древните елини (**ако можем да ги наречем така**), които се хвалят със своето потекло, с древните гърци, които не слизат от устата им?“ (подч. м. – А.С.)[[61]](#fnote61). Жестът на усъмняване на гръцкия възпитаник в духа на елинизма е разпознаваем симптом на отдръпването на т.нар елинофили през 70-те години във връзка с българския църковен въпрос. Не по-малко интересен е начинът, по който се тълкува „Омировият въпрос“ във възрожденския контекст и едновременното значение, което изпълнява – 1.) да се противопоставя на „природния гений“[[62]](#fnote62) на античния поет срещу безличната народна маса от рапсоди; 2.) да се включи към общата тенденция на европейското хуманистично разногласие за историческото тълкуване на Омир, неговата епоха, конкретните особености на сюжета, митовете, стихосложението.

 Така в контекста на 70-те се очертават четири превода на „Илиада“ , като преводът на Велиев е не по-малко „далеч от оригинала по звучене“ – „езикът е беден, изпускат се епитети, а се добавят други“[[63]](#fnote63). Макар и в различни периодични издания, и Пърличев (сп. Читалище), и Велиев (в. Век) имат един общ редактор М. Балабанов, който бива критикуван за допуснатите преводи и оскверняването на Омир. Разликата е в това, че единият изгаря ръкописа си, а след това прави превод в още по-свободен прочит с целта да създаде един общ „славянски език“, а другият издава преводите си както в печата, така и в отделно книжно издание до 1884 г. има три тома. Гр. Пърличев не преодолява своето колебание и не издава целия си превод. Въпреки полемичната защита на К. Величков и подканата му да достигне до читателя, понеже „отражава в себе си хубостите на „Илиада“ в достатъчна степен, за да може да се чете с наслаждение“[[64]](#fnote64).

 Не по-слаб е модернистичният критически отзвук на А. Разцветников за Пърличевия превод, който отзвук по думите на Б. Богданов „прави откритие“[[65]](#fnote65) – наподобява **осемсричния хайдушки епос с дактилическия хекзаметър**на Омир. Предимството на българския фолклорен размер пред дактилическия хекзаметър при превода на „Илиада“ е, че е „естествен, свойствен на народната реч“[[66]](#fnote66). В статията си „Българският хекзаметър“ Разцветников дава за отличителен пример осемсричния хайдушки епос: „Горо ле, горо зелена, горо ле, майка юнашка!“ Графичният скелет на тоя хекзаметър е: – VV – VV– V/– VV– VV– V. Нещо повече: при внимателно разглеждане, ни отриваме в много от нашите хайдушки и други песни чист хекзаметър, тъй както го разбира Минский, и както съм го употребил и аз. Има само едно малко изменение: пред цезурата винаги (а не само понякога) имаме хорей и след нея винаги (а не само понякога) имаме дактил“[[67]](#fnote67).

 Колкото и да е близък паралелът на народния размер с хекзаметър, той не се припокрива. Чрез усложняването си хекзаметърът наподобява „миниатюрна строфа“[[68]](#fnote68). Докато в стихосложението на народния епос основната стихотворна единица не е строфа, а отделен стих. Това дава основание на Б. Богданов да види една от съществените разлики: „Задължителната цезура в средата прави стиха да звучи монотонно и чисто фолклорно. Докато Омировият хекзаметър с високата си вариативност издава не само монотонен безличен тон, но и една звучност, което прави внушение за разнообразие, присъщо сякаш на едно по-скоро лично поетическо творчество“[[69]](#fnote69). Какви са основанията за този паралел и каква е причината за решението на Пърличев като преводач да адаптира „Илиада“ в българския народен размер? По време на Българското национално възраждане афинитетът към фолклора и етнографията се проявява като отзвук на идеите на Европейския романтизъм.

 Наблюденията на българския фолклорист М. Арнаудов са ценни за разкриването на отличителните белези на хайдушки народни песни – те са „епически по общия си тон и кратки по обем, напомнят с метриката си лирически песни (осмосричен стих 5+3)“[[70]](#fnote70). Темите за страданията на хората и героизма са близки до широката тема за Троянската война в „Илиада“ и сюжетните линии за гнева и отмъщението на Ахил. Заслужава си да се спомене, че за разлика от поемите на Омир, в хайдушките песни главното действащо лице е не само героят (Индже войвода, Хайдутин отива на бесило и др.), но също така и на героинята – има не малко песни за жени войводи (Сирма войвода, Бояна войвода, Стояна хайдутка, Тодора хайдутка).

 Може би тъкмо колебанието на Пърличев в „търсене на отговори […] задава нужните въпроси на времето“[[71]](#fnote71), които самопораждат критическите разногласия относно класическите творби. Възрожденската критика през 70-те години на XIX век затвърждава името на Омир като „краеуголен камик на всяко училище“[[72]](#fnote72). Нов етап от развитието на класическото образование и филология е списание „Прометей“ (1935-1999) като орган на българските „древневеди“[[73]](#fnote73). Неговият редактор Александър Балабанов успоредява античния символ за Прометеевия огън, с възраждането на европейската хуманитарна мисъл и с универсалния символ на извора – новогръцката книжнина, за да обобщи поетично ролята на класическата цивилизация и култура – „Така е, защото Азия бе *хиляда и една нощ*, Европа бе *Прометей*…“[[74]](#fnote74).

  

 Статията беше подкрепена от Министерството на образованието и науката на България в резултат на изпълнение на Национална научна програма „Млади учени и постдокторанти“, одобрена от РМС №577/17.08.2018.

 [1.](#note1) От програмната статия „Класичните европейски писатели на български език и ползата от изучаването на съчиненията ми“, сп. *Периодическо списание*, г. I, бр. 7–8, 1873, с. 3.

 [2.](#note2) Богданов, Б. Омировият епос. С.: 1996, с. 5.

 [3.](#note3) Сп. *Читалище*, г. I, кн. 11, 1871, Отзив [Омир се превежда на български].

 [4.](#note4) Сп. *Периодическо списание*, кн. 4, 1871, критиката „Читалище“, с. 81–109.

 [5.](#note5) Сп. *Читалище*, г. I, кн. 16, 1871, [Омир е писател божествен и безсмъртен]

 [6.](#note6) В. *Свобода*, г. III, бр. 18, 1872.

 [7.](#note7) В. *Будилник,*бр. 3, 1873, в сатиричното стихотворение „Защо не съм“.

 [8.](#note8) Сп. *Читалище*, г. I, кн. 11, 13, 16, 1871. Писмото на Гр. Пърличев за замисъла на преводаческите принципи, от които се ръководи, е поместено не в кн. 11, а чак в кн. 13 след критиката на Нешо Бончев (сп. *Периодическо списание*, кн. 4, 1871).

 [9.](#note9) *Календарче за „Св. св. Кирил и Методий*“, Солун, 1894, с. 34–52.

 [10.](#note10) Сп. *Просвета*, г. VI, кн. 3, 1940 „Българският хексаметър“, с. 296–297, с. 304-305.

 [11.](#note11) В. *Мир*, бр. 5352, от 16 февруари 1918, с. 2.

 [12.](#note12) Дамянова, Р. Изповедните текстове на Григор Пърличев в емоционалната картина на Българското възраждане. – В: *Григор Пърличев и братя Миладинови: Нови изследвания и прочити.*С., 2011, с. 67.

 [13.](#note13) Пак там.

 [14.](#note14) Няколко мисли за Блъгарский язик и за образованието у Блъгарити. Написано по повод от укорителнни член въз Блъгарити, напечатаний в 108, 109, 110, и 111 броеве на дневник „Босфорский телеграфът“. Печатница на Цариградски Вестник, 1852, с. 39–50. Полемичните разногласия между Найден Геров и редакторите на гръцкия вестник „Босфорски телеграф“ и ролята на Георгиос Цукалас (? – 1872) във връзка с българо-гръцката разпра са обект на предстоящо изследване, в което темата ще бъде по-изчерпателно разгърната. За пов. виж. доклада, изнесен на Колегиум по възрожденска литература „Разногласия през/около Възраждането“, 5.12.2019, СУ – „Полемичната защита на Найден Геров от „Босфорски телеграф“.

 [15.](#note15) В гръцката преса така е наричан Гр. Пърличев по повод награждаването му на поетичния конкурс в Атина за поемата му „Сердарят“, 1860.

 [16.](#note16) Ръкописните статии и бележки на гръцки език, писани вероятно между 60-те и 70-те години на XIX в. се съхраняват в Скопския университет. По-нататъшните цитирания са по Топалов, К. Григор Пърличев и гръцката политическа и културна история. – В: сп. *Литературна мисъл*, кн. 8, с. 31–43. К. Топалов дава цитатите с нормализиране на българския език по единствените засега научни публикации по този въпрос на К. Кямилов: Григор Пърличев като критик на гръцката история. В: сп. Современност, г. V, бр. 10–11, 1955, с. 900-912; Г. С. Пърличев за културата на Елада. – В: сп. Современност, г. VI, бр. 1-2, с. 75–98; Още по темата и при Детрез, Р. *Криволици на мисълта*. Прев. Ж. Чивиков. С.: 2001, с. 143–148.

 [17.](#note17) *Разкази за старовременните хора. III. Старите гърци*, превод от руски, Печатницата на Д. Иванеска: Букурещ, 1874.

 [18.](#note18) Леков, Д. Нешо Бончев и формирането на литературната култура през Възраждането. – В: сп. *Език и литература*, 1989, бр. 3, с. 7.

 [19.](#note19) Динеков, П. Преводите в историята на българската литература. – В: *Изкуството на превода. Т. 2*, ред. Вл. Филипов. С.: 1977, с. 16.

 [20.](#note20) Динеков, П., Цит. съч., 1983, с. 30.

 [21.](#note21) Сп. *Периодическо списание*, г. I, бр. 3, 1873, с. 3–16.

 [22.](#note22) Сп. *Периодическо списание*, г. I, бр. 7–8, 1873, с. 3–13.

 [23.](#note23) Дамянова, Р. *Писмата в културата на Българското възраждане*. Ш.: 1994, с. 73.

 [24.](#note24) Пак там, с. 72.

 [25.](#note25) Бончев, Н. *Съчинения*, предговор П. Динеков. С.: 1983, с. 353.

 [26.](#note26) Леков, Д. Цит. съч., с. 7

 [27.](#note27) „Нашата книжнина“, В: сп. *Читалище*, г. IV, бр. 5, 1874.

 [28.](#note28) Аретов, Николай, „За един знаменателен критически спор. Ст. С. Бобчев срещу Н. Бончев“ – В: *Българското Възраждане и Европа*. С.: 2001, с. 145.

 [29.](#note29) Пак там, с. с. 137.

 [30.](#note30) Темата за „явното мислене“ и „явното мнение“ е застъпена в статията на П. Р. Славейков. „Явните труженици“ – Във: в. *Македония*, г. IV, бр. 54, 1870. Тази тема е интерпретирана в контекста на самопросвещението на възрожденската публичност в монографията на Калинова, М. *Детство и интелектуална история у възрожденските автори*. С.: 2012, с. 28-41

 [31.](#note31) Във връзка с публицистичния непубликуван диалог „*Критик и Переводчик*“ на Гр. Пърличев като предговор към втория му превод на „Илиада“ след изгарянето на първия по повод критиката на Н. Бончев.

 [32.](#note32) Богданов, Б. – В: сп. *Прометей*, 1999, г. I, бр. 1, с. 11.

 [33.](#note33) Милев, Ал. „Българските преводи на първа песен от „Илиада“. В: – сп. *Училищен преглед*, г. XXXV, кн. 7, 1936, с. 890.

 [34.](#note34) Боян Пенев. Салонна критика. Във: – в. *Пряпорец*, г. III., бр. 54, 23 февруари 1918.

 [35.](#note35) Дамянова, Р. *Отвъд текстовете: културни механизми на Възраждането*. С.: 2004, с. 118.

 [36.](#note36) Славейков, П. Р. Прогласяне на гласа от пусто горе Телелейско. – Във: в. *България*, г. II, бр. 67, 1860.

 [37.](#note37) В писмо на Н. Бончев до М. Дринов (от 17 юни 1870, Москва) за превода му на „Тарас Булба“. Н. Бончев. Цит. съч., 1983, с. 351.

 [38.](#note38) Бончев, Н. „Читалище“, с. 82.

 [39.](#note39) Пак там, с. 82–83.

 [40.](#note40) Каравелов, Цит. съч., с. 144.

 [41.](#note41) Топалов, К. *Възрожденци*. С.: 2007, с. 194.

 [42.](#note42) Дамянова, Р. Цит. съч., 1995, с. 73.

 [43.](#note43) Динеков, П. *Възрожденски писатели*. С.: 2007, с. 646.

 [44.](#note44) Богданов, Б. Цит. съч., с. 7.

 [45.](#note45) Пак там.

 [46.](#note46) Яус, Х. Р. Исторически опит и литературна херменевтика. Прев. Мая Фратева и Ренета Стаменова. С.: 1998, с. 48.

 [47.](#note47) Балабанов, Цит. съч.

 [48.](#note48) Омир. Лазова, Цв. И Панова, Н. *Преводна рецепция на европейските литератури в България: Т. 3. Класическа литература*, съст. А. Николова. С.: 2002, с. 82. Тук може и да се има предвид по-късната учебникарска литература, която не е в обсега на настоящето изследване и не е проверено къде точно е поместен Бончевия превод. Виж още: Лазова, Цв. Омир и Омировите схолии като извор за Тракия: Автореферат на дисертация. С: БАН, 1977.

 [49.](#note49) Леков, Д. Цит. съч, с. 3.

 [50.](#note50) Шишков, Т. *История на българския народ*, 1873, с. 78–79 – „Ако някой би рекъл да всчислим с тях и превода на първа песен на Омировата Илиада от С. Пърличева, щеше да е една претенция, защото 1.) този превод са доказва, че не е прав, и 2.) писан е не на чисто македонско наречие, а на въображаем един славено-български език, какъвто е Горски пътник на Р-каго…“

 [51.](#note51) Цит. по Топалов, К., 2007, с. 195.

 [52.](#note52) „Поради това, имайки, както рекох, достатъчно свободно време, преведох от Илиадата на Омира **първа, втора, и трета песен**, но не съм ги още поправил. При това преведох от френски, между другото и „Мъдростта на Рихард” (подч. м. – А.С.) – В превод от Снегаров, Ив. *Принос към биографията на Райно Попович.*С.: 1959, с.91-92.

 [53.](#note53) Данова, Н.. „Константин Фотинов в българската историография през XIX в.“ – В: *Константин Георгиев Фотинов в културното и идейно-политическото развитие на Балканите през XIX век*. С.: 1994, с. 302. И в бележка дава източника: „Corpus, 1729/1733, т. 12; Georgii *Acropolitae Historia*.., p. 32, cap. LXX“, с. 409.

 [54.](#note54) Данова, Н. Една „въобразена“ история на България. **–**В: сп. *Литературна мисъл*, 2000, бр. 2, с. 14.

 [55.](#note55) Панова, Н. Аристотел и поезията отвъд „Поетика“ – доклад, изнесен на международната конференция „Предизвикателството Аристотел“, 28–30. 11. 2016 г.

 [56.](#note56) Данова, Н. Цит. съч., 1994, с. 302–303.

 [57.](#note57) Омир. Илиада. Прев. Александър Милев, Блага Димитрова, С.: 1969. Цит по електронното издание на [https://chitanka.info/text/2033-iliada](https://chitanka.info/text/2033-iliada).

 [58.](#note58) **Опис 1, арх. ед. 623, л. 1–2а в НБКМ-БИА.**

 [59.](#note59) Яус, Х. Р. Цит. съч., с. 58.

 [60.](#note60) Геров, Н. Няколко мисли…, 1852, с. 19.

 [61.](#note61) Цит. по Топалов, К., 1982, с. 32.

 [62.](#note62) По определение на Драйдън и Шефтсбъри, което извежда Б. Богданов и допълва: „Самата дума **гений бива употребена в съвременния ѝ смисъл най-напред за него**[Омир]“ (подч. м. – А.С.), 1996, с. 43.

 [63.](#note63) Лазова, Цв. и Панова, Н. Цит. съч., 2002, с. 82.

 [64.](#note64) Цит. по: Топалов, К., 2007, с. 196.

 [65.](#note65) Богданов, Б. Цит. съч, 1996, с. 84.

 [66.](#note66) Пак там.

 [67.](#note67) Разцветников, А. Българският хекзаметър. В: – сп. *Просвета*, г. VI, кн. 3, 1940, с. 303.

 [68.](#note68) Богданов, Б. Цит. съч., 1996, с. 83

 [69.](#note69) Богданов, Б., Цит. съч., 1996, с. 85.

 [70.](#note70) Арнаудов, М. Българско народно поетическо творчество. Т. 2., 1997 г., с. 419.

 [71.](#note71) Дамянова, Р. Цит. съч., 2011, с. 67.

 [72.](#note72) Бончев, Н. За училищата (продължение). – В: сп. Периодическо списание, г. I, кн. 4, с. 38. Тук са изредени важните за Бончев антични автори: „После закона божи оная гимназия трябва да дава такова образование, че който свърши курс в нея, да може да чете слободно и да разумява сочиненията на *по-главните класични писателе: Салустия, Ю. Цезаря, Цицерона, Виргилия, Ливия, Овидия, Горация, Ксенофонта, Омира, Иродота, Платона и Димостена*.“

 [73.](#note73) Балабанов, Ал. България и класическата култура. – В: сп. Прометей, г. I, бр. 1, 1937. Цит. по препечатването в сп. Прометей г. I, бр. 1, 1999, с. 8.

 [74.](#note74) Пак там, с. 7.


## Custom Fields

**Страница:** 55-66