В настоящия текст е направен кратък преглед на спецификите на речта в романа „Възвишение“, положени в контекста на развитието и нормите на четирите правописни езикови школи през Възраждането от третата четвърт на 19. век. Направен е и опит да се защити хипотезата, че твърдението на Любомир Андрейчин, свързано с архаизирането на езика в творчеството на Раковски, което според учения остава само в рамките на произведенията на възрожденския автор, вече не е актуално, защото Милен Русков използва за семиостилистичен гръбнак на романа „Възвишение“ поемата „Горски пътник“.
Трябва да бъде направено уточнение, свързано със състоянието на езика през Възраждането. Тогава липсва единна книжовна норма. От XIV век се използват два конкуриращи се модела – народноразговорният и черковнославянският, който е свързан с книжовната традиция. Друго важно уточнение, което е важно да бъде направено, е свързано с разбирането и употребата на примери от черковнославянската лексика, които са разгледани в текста на дисертацията. В статията „Ролята на черковнославянския език за изграждането на съвременния български книжовен език“ Любомир Андрейчин представя своето разбиране за черковнославянския език по следния начин: „Черковнославянският език в тесния смисъл на думата, т.е., оная книжовна езикова форма, която е била установена в Русия през XVI–XVII в. въз основа на старобългарската книжовна традиция (с проникване на някои фонетични черти от руския език) като официална редакция на славянската религиозна книжнина.“ (Андрейчин 1977: 26). В настоящия текст е прието и е работено по тезата на Л. Андрейчин, представена в по-горните редове. Друго важно уточнение, което трябва да бъде направено е, че като най-подходящи за целите на дисертационния труд и не поради непознаването и подценяването на текстове на други учени, за теоретичен гръбнак на прегледа на езика по времето на Възраждането са избрани текстове на Л. Андрейчин, посветени на проблеми, залегнали при изграждането на художествената реч в романа „Възвишение“.
Действието в романа „Възвишение“ се развива около обира в прохода Арабаконак, който се е случил през 1872 г. Близо 50 години по-рано – през 1824 г., излиза „Буквар с различни поучения“ на Петър Берон. Образът на книгата успешно функционира в текста, като героите често я четат и се учат от нея. По този начин езиковите норми, които са застъпени в Буквара, започват да функционират като изграждащи речта на Гичо и Асен, пораждащи и подсилващи стилизацията на възрожденския език във „Възвишение“. По тези причини е необходимо да бъдат разгледани постановките на Л. Андрейчин, свързани с проблемите на езиковите школи през втората четвърт на XIX в., както и паралелно с това да бъдат обвързвани с примери от текста на Милен Русков.
В текста на романа „Възвишение“ проблемът за строителството на книжовния език на база териториалното влияние е сериозно застъпен. Читателят остава с впечатление, че романът е написан на стилизиран възрожденски език, който обаче стъпва основно на диалектните особености, присъщи за района на Котел. Оказва се, че не е точно така, когато детайлно бъдат проследени и анализирани различните градивни единици. След преглед на примерите се оказва, че във „Възвишение“ се откриват и маркери от различни езикови школи през Възраждането.
Друга книга, която функционира като своеобразен код за ограмотяването и развиването на светогледа на героите, е текстът на „Горски път“ на Раковски. Употребата на това художествено произведение не е случайна. Според Анрейчин: „През последните две десетилетия преди Освобождението (времето на националноосвободителните борби) културният живот на българския народ получава значителен размах. Наред с просветната книжнина (учебна и научнопопулярна) се развива бързо публицистиката и художествената литература. Това налага да се развиват по-интензивно и процесите на обработка и обогатяване на книжовния език. От друга страна обаче, не са съществували благоприятни условия за изграждане на единни норми (главно фонетични и морфологични), тъй като през време на османското иго българският народ не е имал свой административен и културен център. Поради това се очертават няколко различни книжовно-езикови школи, изградени на различна говорна основа (било единна, било сборна) или във връзка с различни схващания за езиковото строителство. Необходимо е да се погледне на така наричаните до неотдавна „правописни” школи преди Освобождението (на първо време Пловдивска и Търновска, а по-сетне още и Каравелова и Дринова) по-дълбоко – като на книжовноезикови школи, т.е. като на опити за изграждане на една или друга система от норми в книжовната езикова практика. Въпреки че тези „школи” отразяват основните черти на една не особено обширна територия (областта около централния Балкан и Средногорието), те се различават помежду си по редица особености, като например система на палаталността, позиционно разпространение на якането, рефлекси на старите сонантни р и л, система на ударението, конкретни форми на някои морфологични категории, особености на словореда и др. Към това се прибавят и някои различия в отношението към старото книжовно наследство, от което всички са се ползували по един или друг начин, в една или друга степен, въпреки че по начало всички тези школи са се изграждали върху съвременна народна основа.“ (Андрейчин 1977:58). Оказва се, че точно през спецификите на художествената литература на отминалото време, Милен Русков изгражда речта на героите, както и езика на романа, съобразени с езиковите тенденции на точно определения период от Възраждането, които пряко са се отразили в художествените произведения. По този начин авторът изгражда реалистична представа, като умело борави с примери от различните школи. Това твърдение е защитено с примери, положени върху теоретичната рамка, която изгражда Андрейчин.
Той описва спецификите на школите по следния начин: „За канона или модела на Пловдивската школа, създадена от Найден Геров и Йоаким Груев и представена в граматиката на Груев, са характерни част от следните положения, както най-важно сред тях е това, свързано с местоименните форми:
а) член -ий, -ый при прилагателните от мъжки род (малкий, голѣмый);
б) енклитични местоименни форми мя, тя, ся;
Най-често употребяваната дума във „Възвишение“ е ся. Това доказва хипотезата, че Милен Русков е успял умело да вгради в текста си актуалните за Възраждането езикови процеси, свързани със смесването на норми на различните езикови школи.
В текста на романа се отриват и примери от другите школи, чиито специфики Андрейчин обобщава по следния начин: „За канона или модела на Търновската школа, създадена от Никола Михайловски и Иван Момчилов и представена в граматиката на Момчилов , са характерни част от следните положения:
а) енклитични местоименни форми ма, та, са;
б) бъдеще време с неизменяема частица ще. (Андрейчин 1977:60)“.
Примери за употреба на еклектичните местоименни форми, присъщи както за тази школата, така и за Каравеловия модел, се отриват често във „Възвишение“: „Докато ги земем тез тисяща крачки през Желязната врата, ако не е станало пладне, ила ма заплюй.“ (Русков 2011:11).
„Ей на, като идвал в Котел, мене не ма счели за достоин да ма извикат за учредяването на комитета, ами чак после поп Янко ма осведоми за начинанието.“ (Русков 2011:12).
За Каравеловия модел на книжовния език са характерни са характерни някои от следните особености:
а) енклитични местоименни форми – ма, та, са;
б) спрегаем спомагателен глагол ща, щеш наред с неизменяема частица ще при образуване на бъдеще време.
Енклитичните местоимении форми, присъщи Търновската школа и за Каравеловия модел, се откриват в текста на романа:
„Виж ма мен, като мене бъди!“ (Русков 2011:70).
„А Петко ма зе на подбив и ма попита дали сме овладели Цариград и тоя път. Не знам, рекох, не разбрах.“ (Русков 2011:70).
Примери за спрегаем спомагателен глагол ща, щеш наред с неизменяема частица ще при образуване на бъдеще време също се срещат в текста на „Възвишение“:
„Аман, мира няма, хич не ща биля да съм Юван Шишман!“ (Русков 2011:31).
„Нали са прости, не щат та разберат. Ала щат та изядат.“ (Русков 2011:38).
„И като влязох сред дивите круши, не щеш ли – ей ти я корубата!“ (Русков 2011:68)
За Дриновия модел на книжовния език са характерни едни от следните особености:
а) член -ий при прилагателните от мъжки род (малкий, голѣмий);
б) енклитични местоименни форми ме, те, се.
Примери за член -ий при прилагателните от мъжки род се откриват в романа „Възвишение“:
„Слез от коня, драгий ми приятелю…“ (Русков 2011:65).
„Туй е онуй вцепенение в двигателните мишци на долните краища, кое българский народ с висша остроумност назовава „краката му ся подкосили“. (Русков 2011:68).
Примери за употребата на енклитични местоименни форми ме, те, се също се откриват в текста:
„В уверение на това се издаде свидетелство, за да му послужи, когато потрябва.“ (Русков 2011:95).
„Служил с усърдие и самопожертвувателност в светата борба за освобождение и се е сражавал юнашки в деветнадесет сражения.“ (Русков 2011:97).
Изводът, който може да бъде направен, е, че във „Възвишение“ се откриват примери от различни езикови школи. Оказва се, че диалектните особености, които са използвани, не са присъщи само за един диалектен ареал – този на Котел. В ролята им на семиостилистични кодове те успешно изпълняват своята функция – да подпомогнат стилизацията на архаизацията, както и да могат да бъдат разчетени от по-голяма аудитория, която да припознае говора си в текста си.
Важно е да бъде обърнато внимание и на спецификата на езика на Раковски. „Горски пътник“ функционира успешно като семиостилистичен код в романа. Чрез него се доизгражда представата за стилизираната възрожденска реч. За езика на Раковски Андрейчин твърди: „Могат да се отбележат и други някои опити за изграждане на модели на книжовния език, например опитът на Г. С. Раковски (от 1856 г. насетне), който се характеризира със силна тенденция към архаизиране на старобългарска основа (като все пак остава достатъчно ясна съвременната народна основа) и опитът на Никола Първанов (1868, 1870) да въведе някои особености от западните говори наред с някои особености на източните говори. Тези опити обаче остават с ограничено приложение само в практиката на своите автори. Ако се вгледаме по-внимателно в различните разгледани накратко модели на книжовния ни език през последните две десетилетия преди Освобождението, ще открием в тях отражение на различни схващания за езиково строителство. Докато някои от моделите (Търновска и Каравелова школа) са изградени върху основата на определен диалект (съответно търновски и копривщенски), в други се забелязва подбор на особености от различни говори (Пловдивска и Дринова школа). От друга страна, забелязват се различни начини на архаизиране в Пловдивската школа (главно в областта на графиката) и в езиковата практика на Г. С. Раковски (опити за архаизиране на елементи от самия език)“ (Андрейчин 1977:61). Твърденията на Андрейчин за езика на Раковски подпомагат възможността за разбиране на начина, по който е изградена речта в романа. Важно е да бъде отбелязано, че Милен Русков с помощта на текста си оборва тезата на Андрейчин, че опитите на авторите за архаизиране остават само в техните текстове. Оказва се, че близо 160 години след написването на „Горски пътник“ стремежът на Раковски оживява в текста на „Възвишение“ и успешно функционира като семиостилистичен код, който работи по триадичния модел на Пърс, като в крайна сметка поражда други кодове, чрез които стилизацията на архаизацията не само да съществува, без да смущава читателя, а и едновременно с това да подсилва създаването на матрицата (част от теоретична постановка на М. Рифаретер), зададена още в първите редове в цитата от „Любословие“ на Л. Каравелов.
Оказва се, че тенденцията към архаизиране, която се открива при Раковски, се възражда чрез „Възвишение“ под формата на стилизация на архаизацията, която се открива и при други съвременни автори. В този случай може да се говори и за палимпсестен подход, с чиято помощ архаизирането на езика в текстовете на Раковски не само напуска пределите на съществуването си в рамките на произведението, а и поражда семиостилистичен контекст, в който успешно функционира текстът на романа „Възвишение“.
БИБЛИОГРАФИЯ
Андрейчин 1977: Андрейчин Л. Из история на нашето езиково строителство. София: Народна просвета, 1977.
Дачева 2001: Дачева, Г. Семиостилистика. София: СЕМАРШ, 200.1
Младенов 1991: Младенов, И. Семиотика. Материята на мисълта. София: Наука и изкуство, 1991.
Русков 2011: Русков, М. Възвишение, София: Женет-45, 2011.