Проф. д.ф.н. Стефана Димитрова е дъщеря на писателя Петър Димитров-Рудар и преводачката Божана Димитрова. С отлична диплома завършва висшето си образование във Филологическия факултет на Московския държавен университет „М. В. Ломоносов“ по специалностите „Руски език и литература“ и „Общо и приложно езикознание“. През 1967 г. в Московския университет под ръководството на проф. В. А. Звегинцев защитава дисертационен труд на тема „Аспектите в хипотезата на Сапир и Уорф“, а през 1980 г. в София – дисертация за присъждане на научната степен „доктор на науките“. От 1971 г. е доцент по съвременен руски език, а от 1983 г. професор по славянско и общо езикознание. От 1984 г. работи в Института за български език при БАН, където в течение на 10 години е била ръководител на Секцията по общо и приложно езикознание.
Проф. Ст. Димитрова е изнасяла лекции в почти всички европейски страни и в САЩ, а също и във всички водещи университети в България. Тя е един от четиримата български членове на Европейското лингвистично дружество и единственият български член на Американското лингвистично дружество. Автор на многобройни монографични изследвания, студии, статии, рецензии. Владее руски, полски, английски, немски, френски език; ползва всички славянски езици, хинди, санскрит, латински, старогръцки. Научните ѝ интереси са в областта на общото езикознание, лингвистиката на текста, лингвистичната типология, съпоставителното езикознание, семантиката, детската лингвистика, психолингвистиката (езиково съзнание), лингвистичната прагматика.
Проф. Димитрова, Вие сте един от най-изтъкнатите български лингвисти през ХХ и ХХI век, учен със световна известност, автор на множество книги и публикации в различни области. Какво е за Вас езикознанието и кога се зародиха любовта и интересът Ви към езика?
Любовта и интересът към езика, или по-точно към езиците, се зародиха много по-рано от интереса ми към езикознанието. Моята баба по майчина линия беше родена и израснала в Париж, вкъщи говореше винаги на френски и беше обучила на този език всичките си седем деца и тринадесет внуци. В ранна предучилищна възраст започнах да изучавам немски език, после и руски. В гимназията изучавах факултативно латински. Но никога не съм искала да стана езиковед. Изборът на професията стана по-скоро по принуда, по силата на независещи от мен обстоятелства. Но още от първите дни на обучението си във Филологическия факултет на Московския университет разбрах, че представата ми за езикознанието не е имала нищо общо със същността на тази наука. Неусетно, но много бързо се увлякох от нея и ѝ останах вярна за цял живот.
Наричате преподавателя от Московския университет и Ваш научен ръководител проф. д.ф.н. Владимир Звегинцев „пръв и единствен учител по езикознание“. Защо „единствен“? Възможно ли е младият изследовател да има много учители?
Всеки млад изследовател е имал много учители, аз също. Но най-често един от тях е водещият. Аз съм имала много прекрасни преподаватели, за някои от тях дори съм понаписала по нещичко; от всеки един съм получила толкова много, че не бих могла да изброя и малка част от изпълнените ми с благодарност неувяхващи спомени от онези далечни студентски години. И въпреки това моят Учител в пълния смисъл на тази дума е проф. Звегинцев. За мен той е единствен във всяко отношение.
Общуването ми с него продължи от първите дни на обучението ми в МГУ до последните дни на живота му – цели 33 години. Аз бях не само участничка в неговите спецсеминари и слушателка в неговите спецкурсове, не само негова дипломантка и аспирантка. Аз бях приемана в семейството му, където всички са лингвисти от висока класа, той ме обучаваше в дома си дори повече, отколкото в аудиториите. Общуването ни продължи и след завръщането ми в България почти в същия ритъм, с непрекъснати разговори, чести мои пътувания до Москва, размяна на дълги писма. Според думите на дъщеря му той е постъпил в болницата, от която вече не се е завърнал вкъщи, вземайки със себе си последното ми писмо, на което така и не успял да отговори.
Проф. Звегинцев е мой единствен учител, защото аз изцяло принадлежа към неговата школа, напълно споделям теоретичните му възгледи и не намирам в световен мащаб нито един специалист по общо езикознание, издигнал се на научната висота, която обитаваше той.
Какво е значението на школата в научната работа на езиковеда?
Принадлежността към школа е абсолютно задължително условие за успешна научна работа. В противен случай човек си остава до голяма степен на любителско равнище и най-често му се налага да отваря отдавна отворени врати. Школата дава в концентриран вид отговор на редица въпроси, които стоят пред сериозния изследовател: какви са основните задачи на науката, с която се занимава; какви изследователски методи се използват в нея; какви са допустимите сближавания с другите науки за човека и евентуалното използване на техните постижения; каква е йерархията на езиковите единици, изследвани от тази школа и т.н.
Много важен е и терминологичният код, използван от дадена школа. Прието е да се смята, че използването на даден код е заявка за принадлежност към школа. Всяка школа има философия на изследването и строга градация на методиките на това изследване. Както е било прието да се казва в Пражкия лингвистичен кръжец, всяка школа има свой меморандум, гарантиращ чистотата на анализа.
Какви умения или навици възприехте от общуването си с проф. Звегинцев? Какъв трябва да бъде истинският лингвист според Вас?
Проф. Звегинцев възпитаваше у учениците си и лингвистичната, и човешката личност. Изискванията му към човешките ни качества бяха прости, но много строги: абсолютна точност, никакви закъснения, никакви капризи, никакви оплаквания от умора, никаква уплаха пред текста на някакъв непознат език, който трябва да бъде непременно прочетен, макар и с чужда помощ. След завършването на университета той ни събра и ни каза: „Вие от сега нататък ще ставате лингвисти, някои ще станат истински учени, други ще се окажат дори талантливи. Аз не мога да кажа точно как ще се развие всеки от вас. Но точно зная, че вие всички сте много добре образовани хора и носите отговорност за това. Навсякъде и винаги трябва да се държите именно като добре образовани, системно обучени хора и ненатрапчиво да предавате на следващите поколения своите знания“. Той имаше желание учениците му от различни страни да общуват и след завършването на обучението си в Москва, но разбираше, че това е почти неосъществима мечта. Колкото и да е странно, тя се сбъдна и ние всички, които сме още на тази земя, не сме прекъснали контактите си.
Професорът обучаваше по различен начин студентите и аспирантите си. Лекциите му в студентска аудитория бяха много информативни и изградени в по-достъпна форма, която осигуряваше едно постепенно и безболезнено навлизане в материята. От аспирантите се изискваше повече самостоятелност. Веднъж ми даде за прочит една новоизлязла книга и пожела да види въпросите, които са се породили у мен при запознаването с нея. Аз отидох при него с цял куп въпроси, той ги прегледа, усмихна се и каза: „Добре са съставени, но Вие сте вече аспирантка и от сега нататък на въпросите ще си отговаряте сама“.
Трудно ми е в един кратък отговор да разкажа за всичко, което съм придобила от общуването с професор Звегинцев, но най-важното нещо според мен е дълбокото усвояване на идеята, че лингвистът трябва да бъде скромен, много работлив и да не си въобразява, че е изкачил най-високите върхове на тази сложна наука – лингвистиката. Идва ми наум една аналогия. Както нашият народ казва, че никой не е по-голям от хляба, така и лингвистите трябва да знаем, че никой не е по-голям и от езика.
Освен в областта на русистиката Вие работите изключително много и в областта на макролингвистиката. Как трябва да изглежда според Вас курсът по увод в общото езикознание, който традиционно слушат студентите първокурсници? Какви са темите, които не трябва да пропуснат?
След завръщането си в България аз отначало се реализирах предимно като русист. Но основната ми специалност е общото езикознание, с което винаги съм се занимавала. Аспирантурата ми беше по общо езикознание, темата на дисертацията ми беше Аспектите в хипотезата на Сапир и Уорф, т.е. занимавах се с американска антропологическа лингвистика и с всички менталистки направления в езикознанието. Голямата ми докторска дисертация беше също по общо езикознание – темата ѝ е Пресупозициите на дискурса. Занимавала съм се с детска реч, с проблеми на идиолекта, с лингвистика на текста и най-много – с лингвистична прагматика. В Института за български език завеждах Секцията по структурно и приложно езикознание, а после и цялото направление „Общо езикознание“. Затова напълно естествено беше в Софийския университет да чета лекции по увод в езикознанието.
Намирам, че тази дисциплина не е много чисто кристализирала в нашите университетски програми. В повечето учебници тя се обвързва с индоевропейското езикознание, а сведения за такива велики традиции като арабското езикознание, китайската езиковедска мисъл, цялата средноазиатска лингвистика и др. въобще не се намират. Да не говорим за липсата на сведения относно шумерската традиция. И което е най-парадоксално, почти нищо не се говори за Вилхелм фон Хумболт, създателя на общото езикознание. Всичките тези сведения са абсолютно необходими за начинаещия филолог, за да може той да разбере от първите дни и дори часове на университетската скамейка, че обучението по език в училище и изследването на езика в теоретичен план са две съвършено различни неща и че между факт на езика и факт на теорията има огромна разлика.
Студентите трябва да получат представа за лингвистичните школи и направления (напр. за младограматиците, за Пражкия лингвистичен кръжец, за школата на Франц Боп по сравнително-историческо езикознание) и за „генералите“ на лингвистиката – Хумболт, Сосюр, Сапир, Якобсон, Чомски, Косериу и редица други, а така също за ролята на психологията като посредник между лингвистиката и всички други науки за човека. И тук, както в отговора на предишния въпрос, ще кажа, че не мога да бъда изчерпателна, но при четенето на лекции по общо езикознание съм се старала да следвам моя собствена програма и мисля, че въпреки малкото предвидени часове по хорариума на дисциплината студентите получаваха представа за важния факт, че съвременната лингвистика е преди всичко дедуктивна наука, пренасочила интереса си от езиковия материал към носителя на езика, говорещия човек.
Има ли по-важни и не толкова важни неща в езика и езикознанието?
Всяка наука, отнесла се с пренебрежение към отделни фрагменти на обекта си, рано или късно се натъква на големи сложности и най-често допуска неточности. Тук ще се позова на Дуайт Лий Болинджър, който винаги повтаряше, че всичко, изречено от един носител на езика, е предвидено в системата му. По същите съображения проф. Звегинцев искаше в нашите работи да има минимум примери, защото и един пример е доказателство, че даден факт на езика съществува или би могъл потенциално да съществува. А претрупването с примери е доказателство за добра събирателска работа, но тя няма качествата на научно разсъждение.
Кое е все пак най-важното в езикознанието? Това е доброто познаване на изходните постулати на теорията, от позиците на която се провежда дадено изследване, нетавтологичното и неамбивалентно използване на терминологичния код и умелото или, както е прието да се казва, красивото и елегантно представяне на материала. В езикознанието трябва да има строго очертани рамки на трите вида лингвистика – Какво лингвистика (т.е. лингвистика със строго очертан обект на наблюдение), Как лингвистика (т.е. лингвистика, описваща релациите между наблюдаваните елементи на езиковия репертоар) и Защо лингвистика (т.е. лингвистика с максимална обяснителна сила).
И още нещо. За теоретичното езикознание не е особено важно делението на езика на книжовен и разговорен, а издигането на книжовния език в ранг на единствено интересен лингвистичен обект е просто вредно, защото стеснява рамките на езиковедската практика до описание на най-изкуствената част на нашия обект и води до пренебрегване на факта, че езикът е принадлежност на всички носители, на хора с най-различна лингвистична компетенция и интелектуален потенциал.
Известно е, че мнозина от учените, оставили ярка диря в историята на лингвистиката, са владеели по няколко чужди езика. Наред със съвременните езици Вие сте изучавали още хинди, санскрит, латински, старогръцки. Доколко важно е овладяването на повече от един чужд език и защо древните езици все по-малко се изучават в българските университети?
Започвам отзад-напред. Защо у нас в някои филологически специалности древните езици въобще не се изучават, ми е просто непонятно. Без тях филологът е като дърво без корен, той не стои на здрава почва и винаги е застрашен от някакъв неочакван професионален провал. Или най-малкото може да се поизложи в разговор с добре подготвени колеги. Винаги ще проличи дали един лингвист е започнал системното си обучение от дълбините на древността, или някъде „от средата“, което прави диахронното му наблюдение нерелевантно за реконструкция на езиковите факти и за откриването на аналогични явления в съвременните езици. Как може да разбере същността на конкуренцията на езиковите форми един филолог, който не е запознат със замяната на герундия с герундив в латински? Давам само този прост и дежурен пример, но той не е единствен.
Запознаването с различни езици не просто за водене на разговор или за писане на текстове, а теоретично, на типологично и конструктивно равнище е жизнено необходимо за всеки лингвист, защото съвременната лингвистика има за основна цел да проникне в човешкия мозък и най-после да си изясни какво става в него, когато човек говори или слуша и разбира реч, когато се намира в режим на диалог. Ние сме все още много далеч от отговора на този въпрос, но поне знаем, че експерименталните наблюдения над мозъка на говорещия човек показват единството в строежа на мозъците на носителите на различните езици, както и асиметрията им в зависимост от родния език.
Установено е, че центърът на Брока при носителите на езиците от средноевропейския стандарт е най-често в лявата хемисфера, а при носителите на редица екзотични езици, предимно аглутинативни или аморфни – в дясната. Преминаването от един език към друг е свързано с различни съпровождащи психологически процеси и с известна промяна в нормите на поведение на хората. Познаването на различни езици дава много интересен материал за осмисляне на връзката между език и мислене. Особено искам да отбележа важността на запознаването с езици, които доскоро са смятани за примитивни.
Вече всички знаят, че етносите, живеещи в условия, които ние определяме като примитивни, говорят на езици, които са значително по-сложни от европейските. И вече определено се знае, че между език и социално устройство на обществото няма никакъв паралелизъм, а сложността е облигаторно качество на всеки човешки език. Запознаването с нови езици прави все по-сложен въпроса за произхода на човешкия език и опровергава редица заблуди, които доскоро се приемаха за безспорни истини. Различните езици имат различни отражателни свойства, защото всеки един от тях по своеобразен начин сегментира заобикалящата ни действителност. Това показва различните ориентационни възможности на мислещия човек и способността му да се адаптира към различни условия за живот.
Какви са проблемите, които вълнуват лингвистите днес, и къде стои България в дискусиите по тези въпроси?
Чисто теоретичните въпроси на лингвистиката невинаги зависят пряко от епохата, затова трудно може да се говори за лингвистиката днес или вчера. Но има и въпроси, които са свързани с научния прогрес, с научното програмиране и моделиране. Много актуални са проблемите на изкуствения интелект и оттам и на свързания с него въпрос за езиковото изразяване на определен вид информация. Актуални са всички въпроси, свързани с езиковите изменения при различни мозъчни заболявания, с менталното и психическо здраве на децата, с детекторите на лъжата, с езиковата диагностика на някои болестни състояния и т.н. Особено много се работи по въпросите на невербалната комуникация, на логопедията, на вербалното общуване с животните и др. Не мога да кажа къде точно стои България в дискусиите по тези въпроси, защото у нас има много добре осведомени лингвисти, но почти липсват школи с международен авторитет.
Кои направления в езикознанието бихте искали да се развият по-задълбочено у нас?
В това отношение съм максималист и ми се иска у нас да има представители на всички по-нови направления в езикознанието. Това няма да стане изведнъж, но все пак трябва да се помни, че лингвистиката вече не се дели толкова ясно на национални школи, както е било през ХІХ и в началото на ХХ век, а просто на школи и направления с представители в различните страни. Струва ми се, че има особено слаби звена в нашата лингвистика като цяло – без да обиждам отделните сериозни учени и в тези направления! – и тя има нужда от разширяване на научните екипи, занимаващи се с експериментална фонетика, с акцентология и дериватология.
Вашето пожелание към младите автори и читателите на списание „Съвременна лингвистика“?
Пожеланието ми е да обичат езика и езикознанието с онази любов, която професор В. А. Звегинцев наричаше „интимна“, и не да работят, а да служат в храма на прекрасната наука лингвистика.