– Какво е това? – попита ме Мина, племенницата ми.
Аз вдигнах глава и видях, че в ръцете си носеше нещо шарено – родопската ми торба.
– Къде я намери? – зачудих се аз, когато поех торбата в ръцете си и я разгледах.
– В един гардероб – отвърна Мина. – Кой ти я е дал?
– Казвала ли съм ти за пътуването ми в Родопите? – попитах я, а тя завъртя глава – не бях ѝ споменавала.
– Добре – казах ѝ, – ти вече си голяма, ще ти разкажа тази история, даже ще ти я прочета, защото я имам написана, но обещай да ме слушаш. Да не ти омръзне и да избягаш? – пошегувах се аз.
– Не! – категорично извика тя. – Хайде, лельо, прочети ми!
– Погледни хубаво тази торбичка, Мина – започнах, – надникни вътре. Има ли нещо?
– Празна е.
– Не, не е празна. Пълна е, с много спомени е пълна. Слушай ме внимателно сега:
Преди години ходих на една експедиция в Родопите. Може би още не си ходила там, но обещавам да те заведа през ваканцията. Как да ти я опиша... Чудни са горите на Родопа, пълни със свежест, поклащащи се леко от вятъра, който минава между дърветата и сякаш пее. Какво ли пее, питаш се. Трябва много внимателно да го слушаш и той най-добре ще ти разкаже за историите там, закопани дълбоко сред тъмнината и влагата, забравени и от човека, и от Бога. Тъй, само вятърът ги знае и умее по родопски да ти ги разправи.
Бързи са реките на Родопа, цепят и изпълват долините ѝ, пълзят между баирите. А на самите баири – села, накацали по надолнищата. В селата – къщи, спретнати и чисти, някои по-новички. Гледаш ги, виждаш и стълбите, които трябва да изкачиш, за да стигнеш до портата, и свят ти се вие. Питаш се как е възможно по-възрастен човек да ги изкачи и в този момент виждаш, че една баба ги катери, а друга носи на гърба си товар и крета с бастунчето си, но като да не го усеща съвсем. Такива са хората там – и калени, и меки по душа. Каква е тази планина, мила. Не, съвсем не е като нашата, не е като Балкана, нито хората са като тези тук. Хората са толкова топли и така се радват да те видят, да поговорят с теб, да ти разкажат за селата си, за родата си, за миналото... О, и за онова по-далечно минало – страшно време на разломи. Рана има в душите им, предавана от поколения. Аз я усетих...
Но нека започна по същество, че ще се отегчиш и няма да ме изслушаш. Така, заминахме на тази експедиция, за да запишем как говорят хората на Родопа, диалект да запишем. Сигурно се питаш как става това. И ние тогава не знаехме, чудехме се и не можехме да си представим колко е хубаво, колко е приятно да си поговориш с непознат и да разбереш малко повече за него, за селото. Да си призная, беше ме малко срам...
Спомням си, че дълго време пътувахме, докато стигнахме до Смолян, а след Смолян спряхме в село Чокманово. Там трябваше да направим първите записи.
Тръгнахме с преподавателите, разделихме се на няколко групи, но така и не попаднахме на хора – беше пусто. Изкачвахме се по отсрещния баир. Къщите бяха накацали по него, стълби и стръмни пътечки водеха до портите им, а на всяка една от тях бяха залепени избелели некролози. Някъде лаеше куче. Ние ходехме от порта на порта, търсехме признаци на живот, но къщите бяха празни – съвсем необитаеми или залостени с вериги и катинари, които може би някой от време на време отключваше. Отключваше ги, но през лятото, а не в късния следобед на един декемврийски понеделник. Къщите, със своите голи дворове, приличаха на изоставени гнезда и единствено кучето лаеше и даваше надежда, че някъде, зад стените от дялани камъни, зад оградите, има някоя птица, останала да зимува.
Най-после срещнахме човек, който ни убеди, че не говори диалект, но поне ни показа къщата на една баба. Каза, че била на 90 години, тя щяла да ни бъде полезна. Ние решихме да я потърсим.
Потропахме на вратата, но дълго никой не отваряше. Бяхме тръгнали към долните къщи, когато бабата се подаде. Няколко човека се върнахме. Бабата се притесни и започна да бъбри бързо:
– То нема да найдете никого, да ви кажа. Не знам към ково да въ упътя.
– Дали има други хора, с които да говорим за селото, за обичаите...
– Много работи има за говорене, ма не съм инакава да мога да ви кажа нещо свестно. Много съм паянтова станала – каза и замълча. – Видех одеве тука нещо, че приказвате, и викам дали не идат внукът ми, Васко. То имам и една внучка, да ви кажа, та по-много работи ще ви каже за Чокманово, отколкото я да ви кажа – Радка. Ние сме Йочеви, семейството. И нашто семейство са всички отишли, от корена съм останала я, дието съм по-възрастна. И то съм 90 години направила, какво да ви кажа. Ако речете да влезете, влезете, ма немам никакви приказки я, че кой знай какво. Ей тува е женана, Гинка, ако може да ви каже нещо. Ей тува е, под мене. Та на вратана да са почука... – започна да ни обяснява тя, но в същия момент сякаш реши да поговори още малко с нас, а ние я подканвахме да си влезе, защото беше студено. Все пак не смеехме да я прекъсваме, искаше да сподели за внуците си.
– Четири внуци имам– от дъщерята две и от сина ми две, ма сина ми отиде, та откък ми отиде синът, ето на – четири-пет години ще стори сега – и мъ нема никаква, направо са съсипах... То хубаво издоржам досега... И все си викам, че каквот се зададе, викам, то свършва и толкова. Та съм за никако... Требва да ви го казвам, ама да ви го казвам в продължение на часове – дали ша си го спомня, дали нема да си го спомня... Нема, майце, то тука Ана помнеше много работи, но и тя си отиде без време.
И бабата започна да ни разказва за своите съседи – колко време се е сторило откак някой от тях се е споминал, друг бил зле със сърцето, трети бил на доктор... Влязохме за малко в къщата ѝ. Беше подредена, чиста и спретната.
– Та са кой да ви кажа...Те жените са по-приказливи, ма нема и жена свестна, само Гинка от тие, дето са тука. Оттатък има Златка, накраяс на селото, дето е трънсвоматора. А, и най-много ще ви каже една жена, на края на селото е там, на Престопа го наричаме, дето се почват натук-натам пътищана, на Смилян да вървиш. Та онаа жена ша ви каже нещо. Има и ей тува, срещната махала, Келсавови – познавате ли ги, не позанавате ли ги – и женана е (тя женана от Серафимово), пък той е от Смилян, ма тува живеят и много работи могат да ви кажат.
На стената в кухнята имаше снимки.
– Ей това е внучката, тя бърбори яце. Колко е подзела като момиченце, та всичкото е научила. Тва ми са всичките деца, гледай ги какви са. Ей тува правнучката доржам. Тва е синот ми, с бела коса, а ей тува като войниче е било – сочеше ни тя по снимките и разказваше.
Трябваше да тръгваме. Предложихме да ѝ внесем дърва за печката, но тя отказа.
– Нема с какво да ви почерпа, майце – притесни се баба Рада.
– А, моля Ви, няма нужда, няма нужда.
Изпрати ни на вратата. На пътеката пред къщата се беше появил един видимо пиян човек, заваляше се и викаше нещо неразбираемо по нас. Спогледахме се изплашени.
– Славчо, ти ли си бе – викна изведнъж бабата, – нищо ти не разбирам – каза тя с малко укор, а ние се успокоихме. Явно баба Рада не се страхуваше от Славчо, значи и ние нямахме причина да се тревожим, когато минаваме покрай него.
– Да сте живи и здрави, майце – каза тя и се прибра.
Беше тъмно, но имахме време за още един разговор, ако изобщо попаднехме на човек. Тръгнахме по пътя, който водеше към изхода на селото. Съвсем близо светеше къща. Застанахме пред портата в нерешителност, вътре лаеше куче... И сега ми хрумва как ни стресна Митко – вдигнах глава от листа аз. – Стоим пред портата и от тъмнината се задава един силует на човек, сложил качулка на главата си, леко приведен. Стори ни се дори, че походката му беше заплашителна. И в последния момент го познахме – Митко. Той беше от нашата група, но тръгнал да се разхожда сам из селото, качил се на единия баир и стигнал до малка църква. На връщане тичал, закачил се на някаква тел, изподрал се. Докато той ни разказваше приключенията си, кучето продължаваше да лае по нас.
– Кой ми дразни кучето? – каза жената, която се подаде на вратата. Обяснихме ѝ защо сме тук, а тя веднага ни покани да влезем вътре, за да ни разкаже за селото.
Седнахме около масата, тя започна да говори. В речта ѝ не се долавяше диалект, защото бе живяла в Смолян. Да, само много възрастните жители на селото съхраняваха характерния говор за региона, а всички онези, които бяха учили и след това работили в града, не го използваха. Разбираха го, в речта им се долавяше нещо по-различно, но говореха повече книжовно, отколкото диалектно.
– Вие не говорите диалект? – попитахме я ние.
– А, говоря, но когато ме попитат нещо на родопски – отвърна тя.
Предложи ни да ни прочете текст, написан на родопски диалект, след което ни изчете нещо много неразбираемо за нас.
– Е, разбрахте ли нещо? – усмихна се тя. Ние се спогледахме, всеки бе разбрал по някоя дума, но не и цялостния смисъл. Тя се засмя и ни разясни някои думи:
– Подзима е есен, апраци – сарми, патета е картоф, възборце – нагоре... А искате ли по едно чайче да ви сваря? – прекъсна мисълта си тя. Ние, разбира се, се съгласихме, но времето ни притискаше, очаквахме скоро да ни извикат.
Жената сложи чая да ври и се върна при нас. Отиде до библиотеката и извади една книга, започна да ни показва видни личности, които са чокманци.
– Нашето село е изцяло християнско – каза тя, когато Митко се поинтересува на коя църква е попаднал. – Имаме две основни църкви и девет параклиса, които са на всички баири, ограждащи селото.
Изреди ни ги по имена. Сякаш бяха там, за да защитават селото, бдяха над него от всеки баир.
Получихме обаждане от автобуса – само нас чакали.
– А чайчето? – попита жената. – Даже не успя да заври...
Нямаше как да го дочакаме, трябваше да тичаме към автобуса. Бързахме, защото нощувката ни беше в Златоград, имахме към два часа път.
На следващата сутрин пристигнахме в Старцево, където първо ни събраха в читалището, за да ни разкажат за селото. По-голямата част от разговорите се въртяха около начина на приготвяне на пататника и клина, както и около някои обичаи. Винаги когато сме повече хора обаче, разговорите остават по-формални, въпросите са предварително намислени, губи се естественото, задушевното общуване. По въпроса с говорите ни бе обяснено, че в селото се говори само на български, въпреки че в него живеят както помаци, така и християни.
Когато нашата малка група се събра, тръгнахме по най-стръмната улица, искахме да изпреварим другите. Старцево беше оживено, имаше голям избор от събеседници, но те бяха вече заети от колегите ни. Затова рискувахме и се отдалечихме.
Една жена, която вървеше срещу нас, ни поздрави и се спря – за първи път някой изявяваше желание да разкаже сам за селото, без да го питаме за пататниците и клина.
– Аз тука преди малко говорих с две момичета и с едно момче – започна тя.
– А, това са нашите хора. Ние сме навсякъде днес – засмяхме се.
– Вие тук сте много мили – каза Симона, – минаваме и всеки ни спира, говори си с нас.
– Ами такива сме си – засмя се бабата, – добрички сме си. И селото е хубаво – на равничко, всички нови къщи.
– Но няма млади хора...
– Нема млади хора. Изчезнаха, за парите изчезнаха. То животът промени.
– И къде ходят – попитахме.
– По държавите, по чужбина. Да си изкарват хляба. Тука хляб няма, какво да правят?
Каза ни, че работила на рудниците в Ерма река, но след това темата рязко се смени.
– А пиете ли ракия? – поинтересува се Пешо.
– Че пиеме ракия, що да не пиеме – рече жената.
Последваха уточнения за технологията на приготвяне, сравнявахме я с врачанската.
– А тук каква религия изповядвате? Видяхме, че на центъра има джамия.
– Тука сме различни... Ми има джамия, то и в София има джамии – отвърна тя, като в интонацията ѝ имаше лек укор.
– Да, но мюсюлманство ли е тук...
– Да, мюсюлманство е, почти е мюсюлманско... Но разлика не прайм, за мене всеки човек е човек. Който да дойде, може и циганин да е, уважавам си го.
– А Вие мюсюлманка ли сте?
– Не, не... Помакини сме, помаци сме. Ние не сме виновни, че едно време са ни потурчили. Българи сме, живеем в България и сме българи. Но мюсюлманския – нищо не прайм.
– А имената?
– Имената... Има и турски, някои си ги върнаха. Но моето си е българско
– Славка се казвам – отговори тя и замълча за момент. – Името квото ще да е. Душата гледай, човека. И с вярването е така.
– А защо всички възрастни жени носят забрадки? – попитахме. Това ни беше направило впечатление.
Баба Славка се приближи към нас и снижи гласа си:
– Ами защото сме жени. Защото сме жени и не е убаво да одиш... Казват, че не е убаво за на оня свят. А пък то не моа да са криеш, нали. Не моеш да съ криеш, кък да са криеш. Навремето са се крили. Аз мойта майка знам, кат срещнеше мъж и така му обръщаше гръб. Ние се караме на децата, на по-младите: Недей, майко, защо прайш така? Ко шъ ти напрай тоя човек? Нищо, че е мъж – да си върви, той си върви по пътя – рече тя. – Сега няма такива работи. Ко да се криеш... Иначе крият са. Да не ти гледат косата, че е грях, кога починеш... То грях не знам како моеш да си сбереш грях, нали? Хванали някво животно там да не го уважиш, да го напсуваш, да го изриташ – то е грях. Ко да ти прай, нищо не ти прай животното. Дори да ти прай нещо, то животно, недей го тормози, нали.
– А примерно по-младите жени в селото, те спазват ли този обичай?
– Не, всичко е гологлаво, пие кафе, пуши цигара и удоволствие си прай – рече тя и се засмя, защото за момент я погледнахме смутено. – Е аз така си малко говоря... Нали, то животът така – кой е виновен за тая работа? Никой. Туй си е от Бога дадено. Даже, както казват, че и мънички има черни бубуйки – и те прават същата работа, и те си живеят. Това е природа.
Разказа за внуците си, поговорихме за Златоград, където бяхме отседнали, за място, където готвят хубаво, за да опитаме пататника.
– Ами благодарим Ви за отделеното време.
– Ми хубаво, майка дечинкя, от здраве да се не отървавате. Живи и здрави! Тръгнахме към центъра. Бяхме много доволни от проведения разговор, който не беше просто, за да уловим диалекта. В него имаше и поука, в него се разкриваше психологията на хората тук, разкриваха се и привидните разломи, които бяха втълпени на нас, но тук не се зачитаха. Не се наричаха мюсюлмани, защото явно това говореше на нас, които не разбираме, че те не са българи или са друга категория българи, по-различни от останалите. Те говореха на български език, а ние настоятелно ги питахме за вярата. Но именно тези хора съхраняваха много повече традициите си, много по-свидни им бяха, отколкото на нас. Никой не се съмняваше в нашата национална принадлежност, за нас тя бе даденост, нещо неоспоримо наше. А те сякаш чувстваха, че част от тази идентичност им е отнета, отнета им е преди векове и може би завинаги. И още преди векове са се уловили здраво за корена, държаха се и днес за него, за традицията, но тази, която е неподправена, тази, която не се прави, защото така трябва или защото така правят другите, която не е предназначена за зрелището, а само за тях и само те разбират истинския ѝ смисъл. А смисълът ѝ е в простите истини, в естествените отношения на човека с природата, с животните и даже с мъничките черни „бубуйки”, както ги нарече Славка.
Вървяхме към центъра, когато забелязахме шивашки цех, разположен от лявата страна на улицата. Спряхме се, колебаехме се дали да влезем. Жените бяха на работа и не бе редно да им пречим. Докато обсъждахме как да постъпим, от прозорците на цеха ни гледаха поне десет жени – бяха се скупчили и оживено говореха. Явно бяха разбрали, че са дошли хора от София.
Пешо влезе пръв, а ние колебливо го последвахме. В цеха ни посрещнаха десетки весели гласове сред тракането на шевните машини. Жените наставаха от местата си.
– Хайде – викна една от тях, – да ни питате за селото...
– Ай, какви сте хубави – възкликна втора.
– А вие откъде сте? – попита ни трета.
– ...някой, който да ни разкаже за селото... – питаше Иван някъде около мен. Тогава всички гласове викнаха като един:
– Грациела, Грациела, Грациела ще ви разкаже, тя всичко знае и много обича да разказва...
– Грациела сега ще дойде, тя живее отсреща...
– Добре, чакаме Грациела тогава – успокоихме ги.
Само след броени минути през вратата връхлетя Грациела. Задъхана и видимо развълнувана, тя носеше голяма чанта. Запозна се с нас и извади книга със снимки, след което ни показа дъщерите си. Една от тях спечелила конкурс за най-красива невестинска носия. Точно тази носия носеше Грациела в чантата.
– Ела тук, мила – повика тя Гери, – ти на ръст си като моето момиче. Ела да те облечем в носията.
Всички се въодушевиха, глъчката стана още по-голяма.
Пред очите ми се разгърна истинска родопска невестинска носия – с всичките си багри и гайтани, с многобройните украси, с целия си блясък от миналото. Бяла риза, нашарена със синьо като небето, със зелено като трева, с червено като огъня и горещата кръв. И всички тези цветове, и небесата, и тревите, и кръвта, бяха разцъфнали по гърдите и по ръкавите ѝ. По другата дреха, която се облича върху ризата, се редуваха ивици в златисто и червено, блестеше сърма. Носията сияеше...
Грациела пипаше бързо и сръчно, редеше носията, въртеше се около Гери и изпипваше детайлите – всяка гънка трябваше да е на мястото си, защото всяка гънка бе натоварена със значение, всяко конче, вплетено някога от ръката на неизвестна майсторка, бе символ, завещан от векове. Грациела сякаш го разбираше, Грациела го пазеше строго и въпреки че бързахме, тя не си позволи да пренебегне нито една подробност по нареждането на носията, а напротив – бързаше и тя, за да ни покаже и да ни разкаже, за да ни научи. Говореше ясно, без да е многословна. Казваше само най-нужното, но често ни предупреждаваше да я слушаме, да не се разсейваме и да помним думите ѝ. Грациела бе онази безкомпромисна пазителка на истинските традиции и в този ден ни показваше, че те все още са живи.
Първо извади бялата риза и я разпъна, за да я видим:
– Ето, риза от сурова коприна. Такива няма вече. Погледнете гайтаните. На ръка е правено всичко, към 200 години е тва нещо. И много важно – забеляза тя и ни погледна, за да види дали слушаме, – не са пере, тия неща не са перат!
Гери облече ризата, а Грациела ѝ помогна, намести я и продължи да вади останалите дрехи, като се спираше за кратко на всяка и ни казваше как се казва, за какво е.
– Тва е косичник, виж. Сега малко ще те оскубя – рече Грациела и намести тежкия и красив косичник, който стигаше почти до земята. – Специално невястата с бяла кърпа – задължително! Това са чорапите. Има различни шарки, които значат различно. Това е кунтри – рече тя и извади обувките. – Тука има пулове – като играе на хорото, тропа – и тя ни показа как се тропа с кунтрите, а ние я гледахме смаяни.
– Каква си бяла, хубава, мойто момиче – усмихна се Грациела на Гери, като я погледна и остана доволна от нейния вид. Но имаше още работа. – Стой мирна – каза строго тя, – важно е всеки детайл.
Жените стояха отстрани и се смееха, пригласяха на Грациела и все ни повтаряха:
– Ама вие нищо не знаете, ма наистина нищо не знаете...
Бяха щастливи, че могат да ни научат, да ни покажат. Ние пък се радвахме още повече, защото те ни позволиха да се докоснем до тях, до онова, което им бе най-свидно и пазеха най-строго.
– Тва е задължително, трябва да ви го казвам. Тука има среда, тия кенари са така, да е еднакво от двете страни – и Грациела се въртеше около Гери и наместваше всичко, показваше ѝ как да го хване, къде да го държи.
През това време Пешо надничаше в чантата и извади една кърпа, постави си я на врата. Жените го погледнаха и избухнаха в смях.
– Тва е за момиче – смееше се и Грациела. – То седи на нея и като играе хоро, ти скачаш и ѝ го взимаш и го носиш на врата. Взел си булката.
– Ами ако момичето не харесва това момче, което ѝ е откраднало кърпата, какво ще стане? – поинтересува се Пешо.
– Ми няма да я вземе – отвърна една жена.
– Е аз вече съм ѝ откраднал кърпата – възмути се той.
– Роднините ша ѝ искат кърпата и си я взимат – включи се в разрешаването на казуса още една жена.
– Може и за спомен да му остане – добави трета. Гери беше готова. Тя направи няколко крачки:
– Това са доста пластове – усмихна се тя, – много тежка носия.
– Да не може да избяга булката – засмяха се жените.
– Сега – върна строгия си тон Грациела, – тва трябва да го знаеш, много важно! Младата невяста трябва да върви много прилежно и много хубаво. Тва трябва да са носи така – показа тя, но Гери не успя да го хване и Грациела отново я поправи, – така са носи.
Снимахме се. Една жена се приближи към нас и ни даде питка. Представиха ни и една млада жена, която е румънка. Тя не говореше просто български – говореше родопски диалект. Поговорихме си за някои думи, посмяхме се.
В този момент ни се обадиха от автобуса, трябваше да тръгваме веднага. Грациела обаче тъкмо обясняваше за мъжката носия и по-специално – за мъжкия пояс.
– Такъв пояс никъде няма. Четири метра и нещо е дълъг, няма втори такъв. Трябва да ви го покажа, от терасата ще го спусна – рече тя и затича към дома си, който се намираше срещу цеха.
– Но на нас ни се обадиха, трябва да тръгваме.
– От терасата ще го спусна – повтори тя.
– Ние пак ще дойдем – оправдавахме се. Грациела спря:
– Няма да дойдете! – отсече тя.
– Пак ще дойдем...
– Няма да дойдете! – още по-категорично каза, обърнала ни вече гръб. Спогледахме се. Как да ѝ откажем, как да ѝ обърнем гръб и да си тръгнем, когато тя толкова много държеше да ни покаже пояса. Съгласихме се.
Грациела влезе в къщата и след малко се показа на терасата. В ръцете си държеше сгънатия пояс, разгърна го. Поясът стигна почти до земята, шарен и красив, изработен изящно. За каква ли снага беше изработван някога, колко ли време трябваше да бъде навиван и след това развиван...
Отново тичахме към автобуса. Бяхме сигурни, че отново ще се върнем в Старцево, защото опознаеш ли до някаква степен Родопа и нейните хора, не може да не си помислиш за нова среща с тях някой ден.
Продължихме към село Ерма река – третото и последно село от нашата обиколка. То бе по-малко от Старцево, но преди години много от жителите на съседните села са работили на рудника там и затова го знаеха.
С групата обикаляхме по улицата, търсехме събеседници. Вече се бяхме отпуснали и не се притеснявахме да задаваме въпроси, които съвсем не включваха пататници и клинове. По-скоро бяхме настроени за интересни преживявания, за по-леко и шеговито общуване. Може би именно то ни донесе родопските торби и прословутата бутилка родопски „елексир“.
Та тази торбичка тогава ми я подариха. Бяхме застанали на улицата и разговаряхме с един човек, когато от къщата срещу нас се подаде жена. Ние заговорихме и нея, но съвсем за кратко. И тя, и мъжът ни казаха, че в селото не се говори някакъв особен диалект. Тя се прибра и след малко слезе отново при нас, като на всеки един подари такава торба.
– За спомен – каза – да си имате от Родопа.
Ние не се и надявахме на такива безценни подаръци. Тази торба жената я е шила за чеиза си, когато е била на 12 години. Виждаш колко е красива... Няма как да пренебрегна и подаръка на другия човек, с когото разговаряхме. Още си спомням, казваше се Оги и даде на момчетата бутилка от неговата ракия, тъй като те се интересуваха от тамошната технология за приготвяне.
Този път се качихме в автобуса първи.
Вечерта се прибрахме в Златоград. Разходихме се в старата част на града, ядохме пататник. На връщане към хотела ръмеше дъжд, а през нощта премина в сняг. На сутринта снегът бе достатъчно много, за да не успеем да посетим последното село, което бяхме планирали. Затова си тръгнахме за София... – така свършваше написаното на листа, но още по-хубаво, с всичките си образи и гледки, остана изписано и в сърцето ми.
– Нали ще ме заведеш, искам да видя Родопа! – каза развълнувано Мина.
– Ще те заведа и в Чокманово, и в Старцево, и в Ерма река, и в Златоград, пък може и по други села да се разходим – усмихнах се аз. – Но ще трябва да се съберем с Бандата – групичката, с която кръстосвахме улиците на селата тогава – засмях се.
– Знаеш ли – признах ѝ след малко, – много хубаво направи, като извади тази торба. Това нейно откриване дава начало на плановете за новото ни пътешествие, за нашето завръщане в Родопа – казах вдъхновено и извадих телефона си.
След седмица багажът беше натоварен в колата. Бях взела и родопската торба, защото само тя бе достатъчно голяма, за да побере всички емоции от пътуването, които щяха да се превърнат в спомени – вълнуващи, незабравими.