Иван Христов (1978) е поет и литературовед. Автор е на стихосбирките „Сбогом, деветнайсти век“ (носител на наградата за най-добър поетичен дебют от Националния конкурс „Южна пролет“ 2002 г.), „Бдин“ (носител на националната литературна награда „Светлоструй“, 2006 г.) и „Американски поеми“ (2013). „Любовен речник“ – неговата четвърта поетична книга излиза през 2018 г.
Поезията му е превеждана на повече от десет езика. През 2015 г. „Бдин“ излиза на турски език. На следващата година в Румъния е публикувана двуезичната книга „Бдин, следван от Американски поеми“. През 2019 г. във Франция, в рамките на европейския проект Versopolis излиза книгата „Стихотворения“, която съдържа част от неговите „Американски поеми“, а в Словакия част от книгата му „Любовен речник“.
Г-н Христов, като поет и академичен учен имате наблюдения върху развитието и употребите на съвременния български език в обществото днес. Каква е според Вас посоката в развитието на съвременния български език? Кои са най-ярко открояващите се положителни и отрицателни тенденции в него?
Най-ярко открояващата се тенденция в съвременния български език, според мен, е навлизането на много нови думи от английския език и това е положителна тенденция, защото английският език е световен език и той е един вид агент на модернизация. Новите думи, които навлизат са основно от IT сферата и това е неизбежно, защото английският език е езика на компютрите. Българският език няма изработени думи за тези термини, но и не е необходимо да има. Негативната тенденция също е свързана с навлизането на нови думи от английския език – тогава когато българският език вече е изработил свои собствени думи, но се употребяват думи от чуждия език. Това е т.нар. ситуация на „Криворазбраната цивилизация”. Пример за такава ситуация съм срещал в един авторитетен днес вестник, в заглавието „Здравната реформа – in the middle of nowhere“, което буквално означава „Здравната реформа – в средата на нищото“, но ние имаме много цветен израз, за да изразим това положение на нещата – „до под кривата круша”. Такива явления са негативни и трябва да се избягват. Като цяло аз нямам нищо против навлизането на нови думи в съвременния български език, стига чрез тях той да се обогатява и развива.
Какво е Вашето отношение към диалектното разнообразие на съвременната българска езикова карта? Как гледате на отделните говори – богатство или ненужно отклонение са те днес?
За мен диалектното разнообразие на българския език е едно богатство. Характерно за нашата страна е, че тя е сравнително малка като територия, но много разнообразна в диалектно отношение. Част от тези диалекти като шопският при Елин Пелин, родопският при Николай Хайтов, македонският при Димитър Талев и др. са литературно стилизирани. Диалектното разнообразие може да допринесе за езиково разнообразие в литературата. Модернизацията и унификацията на всеки един език води до унищожаване на диалектното разнообразие. Не мисля че в България тази тенденция е толкова силна и че българските диалекти са застрашени, но ако тя се засили, вероятно ще трябва да се предприемат някакви политики за съхранение на диалектите. Диалектното разнообразие според мен е ценно. То трябва да се съхранява, но в същото време по националните медии – радиото и телевизията не би трябвало да се говори на диалект. Обявявам се категорично против това, но в неофициалните сфери и в литературата може да се говори на диалект. Ние като филолози много добре знаем, че един език се състои от множество езици. Отделните литературни епохи имат различни езици, като старобългарската литература например или пък литературата на българското Възраждане. Тези езици също могат да служат като източник за обогатяване на съвременния български книжовен език. Един такъв пример е романът „Възвишение” на Милен Русков, който стилизира език от възрожденската епоха и така обогатява съвременния български литературен език.
Според Вас до каква степен един национален език в днешно време е „формиран“ и „формиращ“? Кой е по-голямата „жертва“ на тенденциите в глобалното общество – езикът или човекът?
Ако езикът е жертва, то в такъв случай и човекът е жертва. Езикът и човекът са неразривно свързани помежду си. Можем да кажем, че речта е това което отличава хората от животните. Ние живеем във и чрез езика, мислим през езика. Онези, които боледуват ментално имат така също и болен език. Аз лично не бих употребил думата жертва. В българското общество битува един страх, че в следствие на глобализацията българският език ще изчезне или нацията ще изчезне. Аз не вярвам в този мит. Нашите език и нация са оцелявали векове назад, така че те ще намерят начин да преминат и през днешните изпитания. За да оцелеят по един добър начин и българският език и българският човек е необходимо те да не се затварят в себе си, да не бъдат консервативни и да се развиват. В крайна сметка, отново опираме до въпроса за модернизацията. В този смисъл националният език е средство за модернизация, но процесът е двустранен. От една страна носителят на езика се модернизира, използвайки езика. От друга страна самият език се модернизира, бидейки използван. Изключително важна роля в този процес имат писателите, защото те са инструмент за модернизация на самия език, но и на обществото. Можем да кажем, че всяко време – на модернизма или на социалистическия реализъм, или пък на постмодернизма има свой собствен език и този който днес говори езика на социалистическия реализъм ние ще сметнем за анахроничен. Езикът – това са хората, които го говорят, които пишат и четат на него.
Ако „езикът е домът на битието“, както твърди Хайдегер, съдейки по състоянието на съвременния български език, какво е състоянието на днешното българско битие?
Когато говорим за днешното ни битие винаги трябва да имаме предвид с какво се сравняваме и с кого се сравняваме. Ние в нашето съвремие сме приели Европейския съюз за наш дом и би трябвало да се сравняваме с Европа. От своя страна Европа е едно различно понятие. Една е Европа на Балканите, друга е централната Европа, трета – Западната. Ако се сравняваме с Европа, трябва да кажем, че България е на нейната опашка. Това важи и по отношение на езика. Има още доста какво да се направи, за да бъде българският език модернизиран. Проявите на расизъм от последната седмица показват, че езикът на нетолерантността у нас е доста силен, а това от своя страна говори за проблеми в обществото. Когато езикът на диалога е развит и хората са убедени в толерантността като ценност, зачитането на правата на Другия като ценност, тогава и обществото ни ще бъде по-благоденстващо и по-развито и ще бъде по-близо до онова, което наричаме Европа. В българското битие се борят различни тенденции – европейски и ориенталски.
Как бихте описали днешния българин от гледна точка на езика, с който си служи? И има ли книжовният български език все още силата да бъде интегратив на обществото?
Ситуацията, в която се намира днешния българин много прилича на тази, която е описал Алеко Константинов в своята знаменита книга „Бай Ганьо“. Бай Ганьо смъква от плещите си агарянския ямурлук и си наметва една белгийска мантия, за да изглежда европеец, но под тази мантия пази пояса си. Ако тръгваме за Европа би трябвало да махнем и пояса. Аз съм привърженик на тезата, че всяка култура е ценна сама по себе си и българската култура, за да оцелее като такава има нужда от книжовен език. Книжовният език е средство за интеграция на всеки, който говори и пише на този език. Но българският книжовен език боледува. Необходимо е да се направи още доста, за да се подобрят условията за българската книга, българската литература и особено образованието. Само българският език и духовността, която той носи ще ни помогнат да вървим по най-добрия за нас път.
Литературата е изкуството на словото. Какво е чувството да се създават светове чрез думите?
Литературата, изкуството, словото осмислят моя живот. Езикът ми дава чувство за историчност, за някаква положеност на моя Аз в света. Той ми помага да помня какъв съм бил в миналото, да знам кой съм в настоящето, а съответно и къде да търся бъдещето. Литературата е резервоар за хуманност, тя е един противовес на дехуманизацията в нашето съвременно общество, която вследствие на мощната техническа революция става все по-сериозен проблем. Този който пише книги има възможността да създава едни други светове. Този който ги чете може да се пренася в тях, а това помага на човека като цяло да придобие способността да вижда отвъд собствените си граници.
В процеса на създаване на една поетическа творба мислите ли специално за езика като изразно средство?
Аз съм не само поет, но и литературовед. Интересувам се от българската литературна история. В моята поезия обичам да си играя с литературните пластове. Както вече споменах, всеки един период в българската литература има свой собствен език. Стремя се да познавам тези различни езици и да ги използвам в поезията си. Освен това съм и музикант. Отделям специално внимание на начина, по който звучат моите стихове. Смятам, че по този начин мога да допринеса за развитието на българския език. Много често ние не си даваме сметка до каква степен говорим езика на Вазов, на Ботев, на Каравелов. В крайна сметка, българският книжовен език е формиран на основата на балканските говори. И това съвсем не е случайно. През 19 в. този диалект се е развил и е станал престижен благодарение именно на добрите писатели, които са писали на него. В една по-широка рамка това важи и за националните езици. Колкото по-добри писатели има един национален език, толкова повече този език ще бъде разпознаваем на световната литературна сцена. Необходими са ежедневни грижи, и за езика, и за литературата.
Според Вас съвременният писател има ли отговорност към езика и в какво се изразява тя?
Както вече споменах – писателят е инструмент на езика. Той го развива като по този начин го съживява, изковава нови думи или актуализира стари. Езикът не е нещо само по себе си. Той е свързан с българското битие. Колкото по-интелигентен, толерантен, естетически издържан е езикът на българските писатели, толкова по-прогресивно, цивилизовано, щастливо ще бъде българското битие.
Има ли днешната българска литература силата да влияе върху формирането на езиков усет и вкус поне сред четящата аудитория?
Българската литература има една много дълга традиция – като започнем от средните векове и стигнем до наши дни. С избухването на дигиталната революция и у нас се появи т.нар. проблем „вторична неграмотност”. В нашето съвремие неграмотността е сведена до минимум, но това не прави хората по-четящи. „Вторичната неграмотност“ води до оварваряване на обществото, до появата на грубия консумеризъм, расизма, нетолерантността, насилието. Ако ние не вземем мерки, тези тенденции ще станат все по-силни в нашето общество. Те са видими и в една глобална перспектива. Съвременната литература е изправена пред една много силна конкуренция от страна на телевизията и Интернет. Литературата е по-бавна медия, но много по-задълбочена и не бива да бъде пренебрегвана в никакъв случай.
И последен въпрос – как се отнасяте към все още експлоатираната теория за „малките езици“ и „малките литератури“? Може ли въобще да има „малък“ език и „малка“ литература“ извън статистическия смисъл на определението?
До голяма степен това е технически въпрос, но и не само. Малките езици и малките литератури имат специфични свои особености. Те са подложени на натиска на глобализацията. За тях е характерен един постоянен страх, че ще изчезнат. Но ако Шекспир бъде преведен на малък език, той няма да стане по-малко Шекспир. Нито пък Ивайло Петров ще стане по-голям писател ако бъде преведен на английски език. Необходимо е българската литература като малка литература да се отвори и да се модернизира. Само така тя ще продължи да съществува по-най добрия за нея начин в бъдещето. Същото важи и за книжовния ни език.
Вашето пожелание към читателите на списание „Съвременна лингвистика“
Обичайте българския език и четете много, но четете и поезия, защото поезията е сърцето на езика.
Въпросите зададе д-р Биляна Борисова