На снимката: от ляво на дясно проф. д.ф.н. Искра Христова-Шомова, проф. д.ф.н. Иван Добрев и доц. д.ф.н. Мая Байрамова.
Уважаема доцент Байрамова, бихте ли споделили с читателите на списанието Ваши спомени за студентските години? Преподаватели, колеги, учебни дисциплини.
Студентските ми години 1960–1965 преминаха в Софийския университет, където на приемния изпит за едно място се явяваха десетки кандидати. Курсът ни по българска филология във Факултета за славянски филологии по едно време беше към 280 души. Сградата на Софийския университет излъчваше величие, акадeмизъм и аристократизъм. По кабинетите все още се срещаха старинни мебели, импозантната класика в нишите около стълбищата все още не беше принизена от пристройки. В сравнение с днес помещенията бяха по-хладни и възтъмни. Очевидно арх. Йордан Миланов е искал корпусът Ректорат да бъде огряван отвсякъде, но впоследствие с построяването на двете крила това не е могло да стане. Освен мензата и техническите служби на приземния етаж, нямаше никакви неучебни обекти, а също и в двора. Любимите ми преподаватели бяха (според тогавашните им титли) проф. Кирил Мирчев (старобългарски език и историческа граматика), асистентите Петър Илчев и Цанко Младенов, доц. Мирослав Янакиев (стилистика), доц. Светомир Иванчев (чешки език). С всеобщо уважение се ползваха професорите Емил Георгиев (славянски литератури), Петър Динеков (български фолклор), Любомир Андрейчин (съвременен български език). Любимите ми предмети бяха старобългарски език и стилистика. В университета царуваше непрекъснато оживление, като се имаше предвид, че редица упражнения започваха от 7.15 сутринта. На етажа на българистиката прислужницата леля Иванка строго бдеше да не се шуми до кабинетите, където работеха преподавателите. Чувствахме се избраници в непристъпна крепост, още повече, че главният вход бе непрекъснато затворен. По време на следването и през преподавателските си години в Университета докъм началото на 80-те години не съм срещала външни лица, които с вида и поведението си да уронват престижа на това най-старо и авторитетно висше учебно заведение.
Бихте ли предложили своя периодизация на книжовноезиковата история от старобългарския период до днес?
Учехме, че има старобългарски (IХ–ХI в.), среднобългарски (ХII–ХIV в.), и новобългарски (ХV–ХХ в.) период, в който специално внимание се отделяше на Възраждането. В личното ми съзнание периодите са два – до Възраждането и от Възраждането насам. Който иска да се задълбочи във възрожденския период трябва да ползва двата тома на Маню Стоянов, посветени на възрожденското книгопечатане. Трудът на проф. Николай Генчев, посветен на възрожденската ни интелигенция, по същество е извлек от споменатия двутомник.
Кои от филологическите спорове през Възраждането и от днес бихте посочили като движещи сили, подпомогнали развитието на езика и на граматическата мисъл?
Науката е борба на мнения. Но острите спорове, какъвто през 70-те беше между глотометрия и структурализъм,, по-скоро отнемат творческа енергия, отколкото да допринасят за адекватна на езиковото състояние позиция. Към различните мнения трябва да се отнасяме с източната мъдрост за Ин и Ян, т.е. доколко една идея и нейната методология могат да допринесат и доколко в кои области не могат да са ефективни.
Какво бихте посъветвали днешните студенти, които изучават историческите лингвистични дисциплини?
Студентите, които изучават историята на езика, трябва да познават историята на народа. Те трябва да носят историзма в себе си като органично присъщ на подхода им. Започва се с усвояване на нормативната старобългарска граматика, извлечена от паметниците, за да се разбират правилно старобългарските текстове. Старобългарският език би трябвало да се съотнася с праславянските реконструкции. Следва археографска компетентност, основана на личен опит, и чак след това се правят теоретични обобщения за мястото на езиковия материал в нашата книжовност. Старобългарските паметници се разглеждат като начало на славянската книжнина, която е значим принос в европейската култура.
Отношението Ви към съвременните разговорни процеси в официалната публична реч?
Езикът непрекъснато се развива, което личи в речевата практика. Съвременната разговорна реч се характеризира с разностилие и желание на говорещия да бъде интересен, а не само информативен. Много се говори, говорни потоци ни заливат отвсякъде. Обилното говорене донякъде замъглява общественото съзнание. В говорното общуване често цари дух на оплакване или на самохвалба. Както разговорната, така и ораторската реч е със засилена метафоричност. Карел Чапек беше казал, че многословието бързото говорене и метафоричността са признаци на демагогията. Според мене демагогията може да мине и без тези три признака. Ние, филолозите, не виждаме опасност в метафоричността, всяко сравнение, разбира се, куца, но куца в посока към истината. Филологът застава лице в лице с езиковия материал, който е нечувствителен откъм влияния и ако има такива, те неблагоприятно се завръщат към изследвача като бумеранг. Голяма част от нашите пословици, поговорки и фразеологизми са метафорични. Като структури те са първично базови за народностния ни синтаксис. А синтаксисът е показателен за менталността, за равнището на интелекта. Не е беда да не избереш най-подходящия синоним, но да нарушиш синтактичната връзка е или незнание на езика, или мисловна немощ, или маниерност. Да вземем телевизионната реклама, че богатите се хранят обилно и качествено „защото имат скъпи салфетки“. Със „защото“ в българския език се въвежда конструкция за причина, а скъпите салфетки са следствие, не причина за заможността. Авторите на рекламата са разменили местата на причината и следствието, за да може вероятно зрителят да се спъне в тази синтактична неправилност и така да забележи рекламата.
Какви са наблюденията Ви върху езиковата култура на българина днес?
Има какво да се желае за културата на книжовната реч. Голяма напаст е вмъкването на Ъ във фразовите паузи, дори и след предлози, което е симулация на мисловен процес. Образованият човек не бива да ЪЪка. Друга слабост е отговорът да започва непременно с АМИ. От речта на някои спортни коментатори тръгна модата последната дума в изречението да се произнася с особена интонация, нещо като победно натърдисване, без никакви основания в реалността. В отговорите на някои жени пред телевизията краят на думите се съпътства от звук с възходяща в легато интонация. Вече доби гражданственост глаголите, които в 1 л. ед. ч. завършват на гласна, в 1 л. мн. ч. да завършват на -ме (отидеме вм. отидем), всеобщо се „мека“ в нарушение на официалната норма.
Как бихте обобщили тенденциите в съвременната устна комуникация?
Съвременната устна неофициална комуникация се характеризира със слабо саморедактиране. Тя свидетелства за откритост, но и за неовладяност на по-висок стил. Като цяло обаче устната комуникация поддържа естественото развитие на речта. Писмената комуникация, вследствие на компютъризацията и на Интернет, е доста кодова, не само словесна, но и изобразителна. Лексикалният състав е особено показателен за състоянието на речта. Определени думи стават модерни, зачестява употребата им. Сега такава е думата ‘послание’. За най-обикновени препоръки и мнения се казва „посланието ми е“. Дано говорещият не мисли, че е конкурент на св. Апостол Павел, който наистина е имал основания да отправя послания. Небългарски учестена е употребата на глагола ‘правя’. Етимологията на този глагол изначално изразява действията на дясната ръка, ръчното производство, напр. „правя грънци“, „правя баница“, по-късно употребата му се разширява и за немануални действия, напр. „правя впечатление“. Така този глагол се натоварва с доста употреби, а сега се и претоварва, вероятно под влияние на английските структури с глагола tо dо, напр. „правя доклад“ вм. „изготвям доклад“, правя атака“, „правя победа“ и т.н.. Българският глагол с морфематиката си, най-вече представките, нюансира действието по-богато, отколкото обезличеното от честа употреба „правя“. По-друг характер има употребата на глагола „провокирам“. Той се е стабилизирал отдавна с неодобрителна семантика. Сега се правят опити тази семантика да се заличи, но те са неуместни. Говорещият чувства това и разширява изказа си до ‘провокирам в добрия смисъл’, все едно че казва „черното, което служи за бяло“. „Провокирам“ трябва да остане с негативния си смисъл, а за универсална употреба си има български глагол „предизвиквам“. Чиновническата реч отдавна създаде добре звучащия евфемизъм „възнаграждение“ вм. „заплата“, „заплащане“. Масовата заплата у нас винаги е била повече от скромна, но евфемизмът е предназначен да създава впечатление, че самото заплащане на труда е просто награда или че освен него има и награда, която е във висока степен чрез представката въз-.
Вашето пожелание към списание „Съвременна лингвистика“ и към студентите, които ще пишат в списанието и ще го четат?
На списанието пожелавам успех, а на студентите да работят над стила си. Филологът е еталон за овладяване на стиловете. Трябва да се избягват чуждите думи и структури. Неизбежната интерференция внедри в речта, главно на по-младите хора, употребите на „О кей“ и възклицателното междуметие „Уау!“, те са вече интернационални, а и не нарушават българската морфология и синтаксиса. Не бива да се забравя, че изречението е преди всичко мисъл, неговият център е какво се върши и кой го върши, и този център ефикасно трябва да стигне до събеседника. Както скулпторът отмахва излишното от камъка, за да създаде творбата си, така и изречението трябва да се освобождава от прекалено допълване с информация. Иначе се получава нещо като „ръкавици за ръцете“ и „чорапи за краката“. За уточняване на смисъла се съставят други изречения. Изобилието от обстоятелства, прилагателни, подчинени и съподчинени части, всевъзможни уговорки и допълнения затрупва мисълта като цвете, което от собствените си листа и клонки почти не се вижда. С увлечението за подробности от книжовност се минава към книжовност, която уж отразява богата мисловност и наблюдения. Изречението заприличва на дърво, накичено с конци, амулети и парцалчета като в аязмо. То става елха, на която от украшения зеленината не се вижда, т. е. тя е загубила връзка с живината си. Или заприличва на повесмо, с което са си играли котета, та читателят трябва да го разкатлаисва. Тук може да се възрази, че усложненият стил е отразил сложни наблюдения или че става дума за бароков стил. Но и в бароковия стил словната му орнаментация не бива да се губи сред множество в същността си небарокови елементи. Друг е въпросът, ако авторът на текста цели да си играе на лабиринт с читателя. Стилът се подобрява с внимателен прочит на класиците. Йовков и Каралийчев изтънко стилизират в народен дух. Затова звучат ясно и същевременно задушевно. Особено място заема стилът на уникалния Йордан Радичков. Неговият поглед към света търси и открива връзки и съотнасяния между доста различни неща, мести се към все по-нови за читателя съвместявания на вещно и душевно. За стила на Радичков е характерна бързата смяна на загатнати теми, мигновени помъдрявания в следващия миг отстъпват на духовитости. Понеже българският живот е суматоха, писателят постига адекватност на изобразявания обект с действителността, колкото и нереални моменти да е включил. Писателят постига многостранно, многостенно изобразяване на речевата ситуация, наблюденията му са калейдоскопично разнообразни. Те са неочаквани за нас, но естествено появяващи се – както водите на Южна Витоша донасят гранатови зрънца или както Арда плиска из плитчините си късове камънак с аметисти. Радичков се движи от смешното към добросърдечното, от красивото към непригледното, от реалното към нереалното. В неговите творби драгоценното съществува сред сиромашия, която обаче не накърнява издържливостта, независимостта и извънредната специфика на нашенците. Днес някои автори, запленени от народностния магически реализъм на Радичков, неволно, може би, имитират вълшебния му калейдоскоп, но техните частици са от познати стъкълца и им липсва взаимопроникването и смяната на обикновено и необикновено.
Понеже доста време съм била асистентка по българска морфология, ще си позволя да препоръчам на днешните студенти да прочетат класическия труд на проф. Любомир Андрейчин „Основна българска граматика“ и за подготовката си да разчитат на академичните издания по морфология (споменавам ги по реда на възходяща трудност на проблематиката): проф. Петър Пашов (Софийски университет), проф. Руселина Ницолова (Софийски университет) и проф. Иван Куцаров (Пловдивски университет). По-скоро за аспиранти, отколкото за студенти е оригиналният обемист (над 800 с.) труд на проф. Мирослав Янакиев и Надежда Котова „Грамматика болгарского языка для владеющих русским языком“. Той надхвърля границите на традиционната материя, многопосочно въвежда в българската комуникация и нейните знакови системи. Същевременно авторите утвърждават множество научни обекти чрез гръко-латински термини и глотометрични процедури.
С приятелски поздрав: Мая