Вече повече от столетие киноизкуството завладява публиката по цял свят. Филмовата индустрия е един от основните способи за бързо и качествено разпространение на информация, политическа пропаганда, културно влияние. Кинаматографът пръв се е наложил „като най-масова медия за тиражиране на послания и униформиране на вкусове, моди, стилове“[1].
Още от своето създаване филмовото изкуство има изразен социален характер. Предназначено е предимно за широката публика. Именно поради тази специфика на „седмото изкуство“ можем да твърдим, че то е феноменът на 20 в. Само няколко десетилетия след първите прожекции се превръща в част от ежедневието на всеки човек. Това е и причината, която ме подтиква към изследване на езиковите проблеми, свързани с тази изключително влиятелна индустрия.
Историята на киното условно можем да разделим на два големи етапа – период на т.нар. „нямо кино“ и последвалата епоха на „звуковия филм“ от началото на 30-те години[2]. Съвсем естествено немият филм не може да бъде разглеждан от езиковедски аспект, поради липсата на реплики и лаконичността на надписите между отделните сцени. Именно затова обект на настоящата разработка е „говорящият филм“. Докато гледа такъв филм, зрителят разпределя вниманието си върху цялостния продукт. Едновременно се концентрира върху сюжет, актьорска игра, музика, декор. Голяма част от филмите, още от зората на „говорящото кино“, са дублирани на чужди езици, за да могат да се разпространяват сред по-широка публика. Този метод обаче е твърде скъп и освен това отнема частица от изкуството на актьора. Това е причината предпочитаната форма на превод да бъде писмената. По този начин зрителят се принуждава да отклони вниманието си към още един аспект от лентата,а именно субтитрите.
Тяхната роля се ограничава единствено от достъпния превод на случващото се на екрана. В този смисъл човек не би могъл да се концентрира изцяло върху субтитрите и да анализира предимствата и недостатъците им. За зрителя те са второстепенни. Но човешката психика е устроена така, че визуалната ни памет е изключително възприемчива и без дори да го съзнаваме, често запаметяваме фрази във вида,в който сме ги видели. Това крие рискове за езиковата ни култура и грамотност, ако в тези субтитри се наблюдават чести отклонения от нормите на писмената реч.
По своята същност субтитрите са превод на речта на героите или разказвача. Всеки преводен текст обаче крие своите рискове. Предпочитаната форма на изказ във филмите е диалогичната. Живата реч е много гъвкава, остра, метафорична, а това създава множество неточности при превода. Понякога пропуските могат да доведат до смислово изкривяване на казаното. Друг път неточностите стават причина за комичен ефект, например репликата: „Защо всички си мислите, че като държите ютия, светът е в краката ви?“ („Големият сън“). В случая става дума за съвсем буквален превод и поради това неспособност да се предаде точно метонимията, според която с думата „желязо“, вместо написаната „ютия“, се означава оръжие.
Безспорно тематиката, свързана с превода, е много деликатна и често пъти мненията са субективни, поради това вниманието ми е насочено единствено върху граматичните особености на субтитрите.
Поради спецификата на този вид писмен текст и ограниченото пространство,в което трябва да се изпише дадена реплика, обикновено в рамките на два реда, се получават някои допустими отклонения от нормите за предаване на пряка реч. Например не всяко изказване в диалога е въведено чрез тире – по този начин графично се отделят репликите на различните герои, участващи в диалога – думите на първия герой са с тире, на следващия - без и т.н. Поради недостатъчното място, често по-малки реплики се изписват по две и повече на един и същи ред, като се пренебрегва правилото всяка нова реч да започва на нов ред. Кавичките са рядко употребявани за коректно предаване на пряка реч.
Освен при пряка реч, кавички е редно да се употребяват и при изписване на имената на улици, булеварди. Под влиянието на другите европейски езици, в които адресите се изписват без нужда от поставяне на кавички, се наблюдава тенденция в българския език това правило да отпада, а изписването да се опростява все повече. Затова не може категорично да се твърди, че в случаи като „Ул. Лоа.“ („Площад Вандом“) е допусната грешка. Докато тази норма е разколебана, то имената на филми и книги е задължително да се ограждат с кавички. Често пъти това се пренебрегва: „...на страница 47 от Как да бъдеш детектив – 10 лесни урока...“ („Големият сън“). Кавички не се поставят и при други случаи,например: „Не ме наричай мамо, а Габи“ („Умирам от глад“).
Често се злоупотребява с употребата на многоточие. Няма точно определени, фиксирани правила относно поставянето на многоточие в свободната реч[3] - то изразява някакво силно, емоционално чувство, особен етап от ситуация, ключов момент, апосиопезата е характерна за поезията и импресията. В ежедневната си реч човек изразява именно такива силни чувства, прави характерни паузи и е редно преводът да съответства на настроението, субтитрите да са адекватни към сцената.
Подобно на многоточието, употребата на удивителен знак също е избираема. Пунктуационният знак, който се поставя в края на изречението има за цел да придаде смислово-емоционална натовареност на изказването. Не е граматическа грешка да се постави точка, вместо възклицателен знак например. Но нюансът, който изречението придобива, е важен за точния превод,а именно това е ролята на субтитрите – да превеждат. Има случаи, в които акцентът е силно изместен. Ето един пример за това, който все пак е изваден от контекста и е граматически верен, но смислово не е предаден коректно: „Колко си ми оставил?“ („Умирам от глад“) Въпросителната дума в началото предполага въпрос, но в случая е реторичен и изразява огромно вълнение. В друг пример пък реторичният въпрос не е графично отразен като такъв с поставянето на съответния знак или поне на многоточие: „Защо ли ме търпиш още.“ (пак там) Абсолютно правилно е написано в субтитрите и „Алжир.“ („Изгнаници“), но интонацията изразява въпрос. В примера: „Значи вие правихте сингапурската сделка.“ („Площад Вандом“) няма колебание,категорично трябва да се постави въпросителен знак. Понякога дори явни, заплашителни команди са завършени с пунктуационен знак за съобщително изречение: „Престани.“ („Площад Вандом“); „Не ме изкушавай.“ (пак там) и други.
Проблем, който по своята същност не е породен от незнание и ниска грамотност, а по-скоро от невнимание, е липсата на какъвто и да е препинателен знак в края на изречението. Тези пропуски, според наблюденията, които проведох, са чести. Това прави впечатление и създава измамното усещане и очакване у зрителя, че конкретната реплика продължава, защото често краят на изречението съвпада с края на мястото, отделено за изказването. Когато се появят новите субтитри и човек очаква продължаване на мисълта от предходните, но такова няма, губи вниманието и концентрацията си реално върху следващото изречение. Това създава неудобство за зрителя: „Проверката ни показа затрудненото финансово състояние на фирмата“ („Площад Вандом“).
Можем да обобщим, че най-честите пропуски, които привличат вниманието ми, са от сферата на символите, т.е. пунктуационни. Не всички са граматично неиздържани, срещат се колебливи случаи – в пунктуационно отношение българският език е изключително богат. Това създава известни трудности при редакция, защото понякога е въпрос на усещане кой точно символ да бъде поставен. Има обаче и примери, в които категорично е изпусната запетая: „Само за удоволствие никакво бързане повече, никакви сметки.“ („Да се обичаме“); „В интерната Сант Кроа по време на този решаващ урок по философия обсъждахме съществуването на Бога с цялата си младежка наивна сериозност.“ (Площад Вандом“); „Пред Вас,сър седи останка от един много пищен живот.“ („Големият сън“). Тези пунктуационни грешки не са най-често срещаните в писмената реч и най-характерните. Причината за това е в спецификата на субтитрите, за които е важно да бъдат динамични, кратки и липсва разнообразие в използваните конструкции за построение на изречение. Много рядко се употребяват обособени части, деепричастни форми и сложни смесени изречения, в които могат да се допуснат сериозни грешки в пунктуационно отношение. Най-често се се борави с прости, лаконични изречения, при които възможностите за грешка са изключително малко. Освен простите изречения, във филмовите преводи често се използват и сложни съчинени изречения, включващи частиците „и“, „или“, „но“, „а“ и други. Но при тях много рядко се допускат пунктуационни пропуски.
Друг аспект на граматиката, който е проблемен не само в субтитрите, но и в други писмени форми, е въпросът за учтивото обръщение и коректното му изписване. От правилото в българския език знаем, че за изразяване на учтивост се използват формите на личното местоимение за 2 л. мн. ч. – вие, вас, ви , и притежателните местоимения за същото лице и число – ваш, ваша, ваше, ваши, ви. В официални документи е задължително изписването им да бъде с главна буква. Предполага се, че освен в този случай, не се налага изписването им при други обстоятелства. Но когато се изисква писмен превод на официална реч, какъвто е примерът със субтитрите, би следвало също да се употреби учтивата форма, следователно и главна буква. Ако се изписват малки букви се подразбира, че се говори просто за формите за множествено число и се получава граматически неправилно съгласуване между подлога и местоимението. След направеното проучване мога да направя извода, че една в 10% от филмите се изписва коректно.
При съгласуването на глаголните форми за учтивост също се наблюдават отклонения. Според принципите на българския език се съгласуват формите на минало неопределено време или конструкцията „съм + минало свършено деятелно причастие“. Често не се спазва това правило: „Била ли сте там?“ („Площад Вандом“); „Била ли сте влюбена?“ („Умирам от глад“).
Колебания се открояват и при поставянето на пълен и кратък определителен член при думите от мъжки род. Например: „Като приятелят ви.“ („Да се обичаме“) Това е изненадващо, а е често допускана грешка изобщо в езика ни. Когато думата, която се членува, е в ролята на подлог изискава пълен определителен член. Чрез бърза проверка, която се е наложила в практиката, като заместваме съответно с „той“ или „него“ също много лесно се разбира коя е правилната форма.
Понякога се среща и неправилно съгласуване между допълнението и съюза: „Все пак ще ти благодаря за обидите, който никога не изрекохме.“ („Да се обичаме“).
Един от основните проблеми при субтитрите обаче е липсата на съгласуване. Случва се някоя фраза да бъде преведена частично. Не просто липсва пунктуационен знак, което обърква зрителя, но просто изречението не е довършено: „По средата има“ („Площад Вандом“). На първо място този факт сам по себе си е дразнещ и освен това понякога не би могло да се разбере точно от контекста какъв превод е изпуснат. Има случаи, в които половината филм е оставен реално без превод. Вероятно обяснение за това е, че преводачът владее само един от езиците, на които се говори във филма. Например във филма „Изгнаници“ липсват субтитри на сцените, в които се използва испански и арабски език. От гледна точка на изкуството може да се интерпретира като умишлено, достоверно пресъздаване на особена ситуация, в която зрителят трябва да се почувства като героя, да не разбира случващото се. Но такава игра е малко пресилена и единственото, което се постига е отегчаване на публиката на този филм.
Киното е наистина особен вид изкуство – модерно изкуство, което съчетава в себе си всички познати сфери и категории на постигнатото до момента в световен мащаб. В частност субтитрите като една малка частица от цялото е нужно да бъдат максимално убедителни. Благодарение на тях филмите се разпространяват сред все по-широка публика. Интернет поколението ни чете все по-малко, но за сметка на това гледаме все повече филми. Вече не ги гледаме в киносалона, а си „теглим“ или „дръпваме“ от сайтове в мрежата. За съжаление субтитрите на тези филми са правени без редактори, дори не мога да твърдя, че хората, които ги изготвят са преводачи или знаят езика. Това е причината да не анализирам подобни филми, в които е съвсем естествено, обяснимо да се допускат изключително много грешки. Подобно наблюдение не би било обективно, реално. Кинопроизведенията, които използвах като материал , върху който да работя ,са взети от Френския културен център в София. Те са издадени на дискове с решения и протоколи от Министерството на културата. Това предполага и строг контрол не само върху качеството на звук и картина, но и на субтитрите. Въпреки това има пропуски дори в тези субтитри.
Мога да направя единствено извода, че езикът е жива материя, която се стреми да заеме най-подходящата форма, непрекъснато се изменя. Но езикът е част от нашата идентичност и колкото по-дълго успеем да го използване така богат, гъвкав, толкова повече ще бъдем себе си.