Роден е на 9 януари 1970 г. През 1989 г. завършва 91 немска езикова гимназия „Проф. Константин Гълъбов“ в София със златен медал и печели първо място на Националната олимпиада по литература. Същата година е приет в специалността Журналистика на СУ „Св. Климент Охридски“; дипломира се през 1994 г. с пълно отличие. През 2001 г. защитава дисертация на тема „Утопии и антиутопии на новите медии“, за която Висшата атестационна комисия му присъжда научното звание „доктор“. Посещава редица курсове за подготовка – за германска култура в Хайделберг (1993), за телевизионна журналистика в Кардиф (1993), журналистическото училище „Хенри Нанен“ в Хамбург (1997). Отличаван е многократно от Центъра за анализ на политическата и журналистическата реч за висока езикова култура в ефир.
Как според Вас влияе динамиката на обществените процеси върху динамиката на съвременния български книжовен език?
Това е дългият разговор за технологиите и тяхното влияние върху обществото, оттам върху езика. Всяка нова медийна технология създава едновременно въодушевление и ужас. Така е от край време – от създаването на азбуката, та чак до създаването на интернет.
Днес обаче са се променили две неща, и то решаващи. Първо, промените стават много по-често. Второ, те са глобални.
За първи път в историята толкова много хора имат право на публичен глас, на мнение, позиция и оценка. Масовостта предполага повече демокрация, но и повече грубост, неграмотност, слаба езикова култура и нахлуване на посредствен глобализиран английски, който българчетата често усвояват даже преди книжовния български. Всичко това неизбежно влияе върху съвременния български: прави го агресивен, опростен и крив до такава степен, че често прилича на лош превод от още по-лош английски.
Споделете свои наблюдения върху съвременните езикови процеси, които не приемате и които агресивно навлизат в речта на съвременния българин.
Не приемам капитулацията пред неграмотността: „щом като хората го бъркат, нека го превърнем в норма“. Не приемам пълното изчезване на падежите; ядосвам се, когато чуя „кой“ вместо „кого“, или „госпожа“ вместо „госпожо“. И никога няма да приема „Каталуня“, „каталунци“ вместо правилното „Каталония“, „каталонци“. В този случай българският език капитулира пред футболните коментатори. Само аз и още един–двама държим фронта. Всъщност, не всичко е загубено, след като езиковият редактор на моя компютър е частично съгласен с мен.
Отношението на журналистите към нормите на съвременния български език? Вашите разсъждения.
Всички ние, българските, а и не само българските, журналисти страдаме от изискванията за бързина. А в бързината не винаги можеш да провериш и да се консултираш. Това обаче не е оправдание. Нашият език огрубява, опростява и така залинява. Но най-опасно е инжектирането му с ударни дози агресия. Тази отрова заразява бързо, но затова пък трайно.
В какво отношение се намират политическата и журналистическата реч?
В пряка симбиоза. Ние, журналистите, не бихме желали да признаем, че политическата реч е пряко свързана с нашата. Заплашват ни два вируса: претенциозната простащина и „дървеният“ език „ала Брюксел“. Често продаваме едното като алтернатива на другото. А всъщност и двете са напаст.
Как бихте определили с няколко изречения речта на българските политици?
Българските политици, както и журналистите, говорят твърде дълго. Понякога се шегувам, че преходът наистина ще свърши тогава, когато у нас журналистите започнат да задават въпроси по десет секунди, а политиците - да им отговарят по 30. С разтягането и усукването бедната мисъл става още по-бедна, а зрителят направо ни губи. „В малкото е хубавото“.
Колкото до съдържанието, малцина останаха майсторите на метафората. Отдавна не сме чували запомнящ се политически образ. Може би защото метафората е ядрено оръжие: ако не знаеш как да си служиш с нея, може да порази и теб.
Споделете свои спомени от студентските години.
Започнах да следвам журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“ в многообещаващата 1989 година. Тогава повече стачкувахме и работихме, отколкото учихме. За жалост, ни личи. Влязохме в журналистиката с много жар и желание – и с малко опит. Някои от грешките на нашето поколение идват оттам.
Спомням си как четях в Народната библиотека броеве от вестник „Зора“ от 30-те. Истински шок! Дори през 1990 информационната му плътност впечатляваше. Новината - отделена от коментара, фактът - от мнението; и то по такъв категоричен начин, който ние, тогавашните студенти, май така и не усвоихме. Като казвам “новина”, нямам предвид дребнотемието и провинциализма, в които бързо-бързо набутахме медиите на един от най-любознателните народи на Балканите. Напротив, там светът съществуваше пълноценно и пъстро. „Зора“ има кореспонденти в Лондон, Париж, Рим, Берлин, Женева. Спомням си как открих даже кратка дописка за смъртта на прочутия испански тореадор Игнасио Санчес Мехиас, вдъхновил Гарсия Лорка за една велика елегия.
Коментарните материали бяха дълбоки, но категорични. Няма да намерите байганьовското просташко попържане, нито усукването по килифарски, в което авторът гледа хем да наругае, хем да угоди. Затова пък ще намерите най-големите български писатели – и то не като безплатни „събеседници“, а като истински автори, за които хонорари не се скъпят.
При това яснотата на мисълта не пада жертва на словесни финтифлюшки. Въобще, европейска класа. Оттогава никога не казвам, че светът започва от нас.
Какво ще пожелаете на студентите от СУ и на читателите на списание „Съвременна лингвистика?“
Ще им пожелая да правят това, което е правил Йовков: да облекат чиста риза преди писане. Това е метафора.