1. Известно е влиянието на старото -nt- склонение върху антропонимите, по-точно върху съкратените хипокористични имена на мъже. Тези имена проявяват разширение -т- в косвените падежи, което в лингвистичната литература често се е бъркало с наличие на членна морфема (вж. по-долу). Среща се в някои западни български говори (дупнишки, благоевградски, пиянешки, кюстендилски, ограничено в македонските говори[3]).
1.1. В кюстендилския говор: Ѝди при Станчò те. Òкни дѐда Станчòте. На Голчòте женà. Дай товà на Лазѐте. Сѐ е благодарен на Райчòте. Тàа е на деда Петрѐте чѐрка. Йà Панчò те сам го затѐкlа. На Симѐте син. Ѝди при Милѐте и при Мирчòте. Сретнā̀ Павлѐте. Йàзе сам чувàла Миткòте. Сос Цвѐткоте сме вр̥сницѝ. Товà е за Стамѐнкоте. Нѝ чу̀ з Гошѐте, нѝ чу̀ з Панчò те. Йà казà деда Петрѐти, а тѝ кàжи деда Колѐти. Зàрачи деда Васѐти. (Умленски 1965:87).
1.2. В костурския говор: Дѝне, Стѐфо, Вàне, Мàне, Мѝтре, Пàнде, Блàже, Кòчо, Мѝте, Спàсе, Пѐтре, Ѝл'о, Мѝчо; Дѝне, Вàне, Пѐтре, Л'àбе, Блàже, Ѝце, Цѝле, Гѝле, Дòне, Кòле, Стàсе, Гѐле, Йàне, Тòме, Рѝсте, Йòрге, Пàнде, Кòсте, Тъ̀рпе, Стàсе, Нàке, Тòде, Мѝте, Кѝре, Трàйче, Съ̀рбе, Кѝрче, Пѐце. Шклифов (1973:63–65) отбелязва, че тези лични мъжки имена имат само звателна форма, която се е наложила над именителната. Изследователят посочва също, че членувани (с -то) могат да бъдат само онези, които завършват на -е: Тòме – Тòмето, Пѐтре – Пѐтрето, Кòле – Кòлето.
1.3. Подобно и в долнопреспанския говор с морфема -то могат да се определят личните имена, завършващи на -е: Пѐтре – Пѐтрето, Йòше – Йòшето, Кòле – Кòлето и др. (Шклифов 1979:49)
2. Нека разгледаме тези форми в исторически план.
2.1. В съвсем скорошни изследвания Марияна Цибранска-Костова (2014, 2015) приведе примери за наличието на такива форми в писмени български паметници от XVI в. нататък. Макар и въз основата на ограничен брой източници смятам, че твърдението на изследователката, че в езика на XVI в. този тип агломеративни образувания са били завършена категория, за напълно основателно[4]. Авторката отбелязва като доказателство за това и факта, че флективните маркери -те (родително-винителен падеж) и -ти (дателен падеж), както и -та (в субектна и обектна функция) са характерни за мирските имена, докато остават нетипични за лица от клира (Цибранска-Костова 2014:41).
2.2. Често това разширение се смята погрешно за членуване. Така например И. Умленски (1965:87) в студията си върху кюстендилския говор помества тази особеност в главата, посветена на членуването на съществителните имена. Цв. Тодоров (1936:267) също споделя това мнение, казвайки, че „в същност това са членувани форми, като гласната -е е в членната форма е дошла по аналогия на предходното -е, както показват примерите: Бонѐте, Колѐте, Стойнѐте, а след това се е наложило и на Маркò те, Кежòте, Гинòте“. Подобно застъпва и Ст. Стойков (1993:136), според него „и по форма (т от члена), по значение (придава се определеност на името) частицата -те наподобява член, който бихме употребили, ако вместо име на лицето поставим някое съществително нарицателно име за това лице: Йа Панчòте (детѐто) сам го затѐкла; Това е за Стамѐнкоте (за зѐто). Само в случаите, когато името е подлог на изречението, се счита, че определеността е достатъчна, та не е необходимо да се членува: Гошѐ дойдѐ. Стамѐнко е ту̀ва. Йà и Симѐ сме от чѝча брàк'а. Така сега в говора нечленуваната форма служи за именителен падеж, формата с -те за винителен, а с -ти за дателен.
2.3. Л. Милетич (по съобщението на Й. Бояджиева (1931:239), от друга страна, смята, че тази частица -те/-ти идва от склонението на консонантните -(n)t- основи.
2.4. Сред съвременните изследователи на българския език и неговата история също се открива интерес към тази проблематика.
2.4.1. А. Тотоманова обвързва словообразувателния тип на тези имена с общото значение на умалителност, изразявано от наставката -nt- в праславянски. Авторката отбелязва, че данните от съвременния език подсказват, че по подобен начин са се образували гальовни имена и от ж.р.: Ане, Анче, Маре и под. Освен това се повдига въпросът дали разпространени наставки като -чо (Данчо – Данчоте) също не възхождат към nt-склонението с преход на е в о след шушкави палатали като в дошел–дошол (Тотоманова 2009:129). Макар че аналогичното настаняване на формантите -те, -та след основи на гласна да е най-лесното обяснение за подобни форми, мисля, че хипотезата на авторката също може да отразява историческия процес, довел до появата на такива хипокористики. Суфиксът -čo не би могъл да се изведе от праславянското състояние, поради системните ограничения на фонетичната система, такава, каквато се реконструира. Следователно той със сигурност е по-късна формация. Възможностите за появата му са две. Едната е споменатата от Тотаманова лабиализация на е след шушкави съгласни. Втората е изравняване на облика за среден род в основна форма, като се запазва формантът -č- като маркер на експресивност и деминутивност.
2.4.2. В споменатата по-горе студия Цибранска-Костова (2014) доказва генетичната връзка между засвидетелстваните форми с окончания -те, -ти, -та, производни от една именна парадигма, „независимо от това, че днес тази хипотетична парадигма се е разрушила и няма говор, в който тя да съществува в пълен вид. На практика това означава, че окончанията имат общ генезис. Това автоматически изключва хипотезата по произход те да са свързани с членната форма.“ (Цибранска-Костова 2014:42). Не бих могъл обаче да се съглася напълно, че имената Драгота и Тихота са имена с хипокористична или деминутивна семантика в синхронен план заради форманта –та (pace Цибранска-Костова 2014:41, n. 4).
Изглежда, мъжките имена на -ота са били разпространени през средновековието. Освен тези две имена на -ота, известни като имена на книжовници – скрипторите на Драготиния апостол и на Болонския псалтир, мъжки имена на -ота са познати и от актовете на Охридската архиепископия. Освен имената на книжовници Драгота (който е оставил името си в бележка в Драготиния апостол, вж. Христова-Шомова 2012: 14) и Тихота, чието име е отбелязано в Болонския псалтир (Щепкин 1906; Христова, Караджова, Узунова 2003), намираме напр. имената Тихота и Верота (Снегаров 1924: 250). Според мен формантът -ота при тях е същият като при абстрактните имена от ж.р., който е можел и да образува названия на лица: юнота, сирота, ср. и употребата на родствения суфикс -τη-ς в гр. при образуването на имена на лица: χοπλιτής, ποιητής etc. (Граматика 1993: 188–189, Matasović 2014: 155–158). В случая принадлежността на имената към класа на ж.р. не играела важна роля по подобен начин както и владыка, старо абстрактно образувание на *-ū < *-uH e разширено със суфикс -k- за създаване на конкретно понятие и формално подведено под склонението на а-основи заради принадлежността на изходната формация към този клас.
2.4.3. Същата хипотеза за произхода на агломеративите, а и на хипокористиките, от склонението с основа на -nt- се поддържа и от И. Г. Илиев[5] (2015), който разглежда преди това обстойно ситуацията с членуването на лични имена в българските говори. Обект на неговото изследване са най-вече членуваните хипокористични имена в съвременния език като Ванчето, Ленчето и пр. Авторът се опира на сръбската лексема псето – род. пад. псета/ псетета, синоним на пас < пьсь, която не може да бъде членувана форма, тъй като сръбският език не познава членуването. Според него тази запазена рядка форма на съществително от nt-основи, завършващо на -то, може да служи за доказателство, че съвременните умалителни лични имена от типа Ленчето, Стефчето, Ванчето са образувани чрез преразлагане на плуралните форми на имената от nt-основи по модела на имената от среден род о-основи. Илиев е на мнение, че така се е стигнало да преразлагането на формите за мн. ч. Ленчета, Митета, съвпадащи със сингуларните форми Томата, Савата, в Ленчето, Митето, които в определен етап са започнали да се възприемат като членувани[6].
3. Струва ми се, че в развитието на тези членувани от синхронна гледна точка форми не бива да се пренебрегват някои общи тенденции, които българският споделя с други съседни балкански езици. Членуването на личните умалителни имена в българския, макар по произход да възхожда към консонантната парадигма на nt-основите, може да се мисли като преосмисляне на формалния облик на тази парадигма именно под влияние на тези тенденции. Членуването на личните имена е явление, което е стигнало до различна степен в някои европейски и в повечето балкански езици (Харалампиев 2001: 132–133). В българския език е застъпено повече из диалектите (с които се занимава и Илиев), но най-силно може да се види именно при умалителните имена. При тях това преосмисляне, за което говори Илиев, е могло да настъпи именно поради силната им семантична връзка с формациите по старите nt-основи в плана на деминутивността. Както видяхме по-горе морфологичната структура на тези имена се разпростира и върху други имена от среден род, към които семантично принадлежат и хипокористиките. В сръбски език тази структура се разпростира изцяло върху имената от среден род с допълнителна конотация на деминутивност, независимо от първоначалната парадигматична принадлежност на словообразувателната наставка. В български процесът на разпространение на т-формантът е подобен – настанява се изцяло при имена от среден род, изгласящи в основната си форма на -е без оглед нито на това дали са домашни думи или заемки, нито на принадлежността им към праславянските и старобългарски склонитбени типове.
ЛИТЕРАТУРА
Бояджиева 1931: Бояджиева, Йорданка. Кюстендилските полчани и техният говор. – Известия на семинара по славянска филология, VII, 1931, 181–330.
Георгиев 1955: Георгиев, Владимир. Преосмисляне на падежно окончание като членна форма. – Български език, 3, 1955, 252.
Граматика 1993: Дуриданов, И. и др. Граматика на старобългарския език. София, 1993.
Илиев 2015: Илиев, Иван Г. Преосмисляне на морфемата -то от nt-основите в определителен член при съществителните от среден род. Доклад, изнесен на Международната научна конференция „Цамблакови четения. 600 години от избирането на Григорий Цамблак за Митрополит Киевски и Литовски“. Велико Търново, 15–17 ноември 2015г.
Петров 2016а: Петров, Ив. Формантът -nt- в старобългаски и диахронен аспект. Автореферат на дисертация за придобиване на научната и образователна степен „доктор“. София, 2016. (https://www.academia.edu/28798181/Формантът_-nt-_в_старобългарски_и_в_диахронен_аспект_Автореферат_)
Петров 2016б: Петров, Ив. Отново към лексемите агнѧ, агньць и овьчѧ в средновековната българска книжнина. – Дзяло, 2016, 8. (https://www.abcdar.com/magazine/VIII/Petrov_1314–9067_VIII.pdf)
Снегаров 1924: Снегаров, Ив. История на Охридската архиепископия. София, 1924.
Стойков 1993: Стойков, Стойко. Българска диалектология. Трето издание. София, 1993. http://www.promacedonia.org/jchorb/st/index.htm
Тодоров 1936: Тодоров, Цв. Северозападните български говори. – Сборник за народни умотворения, XLI, 1936.
Тотоманова 2009: Тотоманова, Анна-Мария. Проблеми на имената с nt-основа в старобългарски език. – В: Из историята на българския език. Сборник статии. София, 2009, 124–130 (= Palaeobulgarica, XXI, 1997, 3, 70–77).
Умленски 1965: Умленски, И. Кюстендилският говор. Трудове по българска диалектология 1, София 1965.
Харалампиев 2001: Харалампиев, Иван. Историческа граматика на българския език. В. Търново, 2001.
Христова, Караджова, Узунова 2003: Христова, Б., Д. Краджова, Е. Узунова. Бележки на български книжовници, Т. І. София, 2003.
Христова-Шомова 2012: Христова-Шомова, И. Служебният Апостол в славянската ръкописна традиция. Т. ІІ. Изследване на синаксарите. София, 2012.
Цибранска-Костова 2014: Цибранска-Костова, М. Агломеративни форми при мъжколични имена в извори от XVI–XVIII век. – Rocznik Sławistyczny, LXIII, 2014, 37–45.
Цибранска-Костова 2015: Цибранска-Костова, M. Българска диахронна антропонимия от софийско през османския период XVI–XVII в. (ономастиконът като социално огледало) – Дзяло, 2015, 3 (http://www.abcdar.com/magazine/VI/Tsibranska_1314–9067_VI.pdf).
Шклифов 1973: Шклифов, Благой. Костурският говор. Трудове по българска диалектология 8. София, 1973.
Щепкин 1906: Щепкин, В. Н. Болонская псалтырь. Санкт-Петербург, 1906.
Matasović 2014: Matasović, Ranko. Slavic Nominal Word-Formation. Proto-Indo-European Origins and Historical Development (Empirie und Theorie der Sprachwissenschaft 3). Heidelberg, 2014.