1. След смяната на политическата система, в българския обществено-политически живот протекоха драстични промени, които се отразиха силно върху съвременния български език. Имате ли лични наблюдения върху някои общи негативни тенденции в СБЕ и има ли конкретни негативни явления, които предизвикват Вашето възмущение?
– Да, има навлизане на твърде много чуждици. Една голяма част от тях са ненужни и издават лошо познаване на българския език от хората, които ги използват. Или пък може би става дума за някаква форма на снобизъм. Това са главно чуждици от английски произход.
2. Имате ли лични наблюдения върху някои положителни тенденции в СБЕ, както и явления, които заслужават поощрение?
– Да, българският език се освободи от някои идеологически клишета и свързаните с тях постоянни фрази. Имаше в миналото едни такива кухи словосъчетания, които звучаха като лозунги и по същество нищо не значеха. Нещо като „труд и учение, жизнерадост и дръзновение“. Подобни изрази съществуваха в почти всяка сфера на обществения живот и на мисълта, светът биваше описван чрез едни такива заучени, утвърдени фрази. Може би и днес той бива описван така, но поне заучените фрази и обрати на мисълта са други. А и пропагандата не е толкова силна. С други думи, езикът е деидеологизиран, и това е голямо подобрение. Няма една правилна линия на говорене, поведение и мислене, консенсусната реалност е много по-широка, разнородна и дори може би вътрешно противоречива, което прави възможно да чуете различни начини на изразяване и светоглед, а това връща езика към изначалната му функция – да изразява, все едно какво; а как също е въпрос на избор.
3. Две от Вашите книги и то точно тези, които пожънаха небивал успех на българския книжен пазар, са написани на стилизиран народен говор. Можем дори да кажем, че книгите Ви „Възвишение“ и „Чамкория“ се намират от двете страни на ятовата граница – в първата разказът се води на източнобългарски, във втората – на западнобългарски говор. Правихте ли някакви предварителни проучвания по отношение на говорите, за които споменах, или използвахте собствените си базисни знания за диалектните им особености?
– И в двата случая правих предварителни проучвания. В основата на „Възвишение“ е залегнал езикът на Раковски, Берон и Славейков, а в основата на „Чамкория“ – езикът, на който са списвани вестниците от 1920-те год. Към това се прибавя и моят собствен опит на човек, чийто дядо е говорел на източен диалект, и който живее много отдавна в София и познава софийския жаргон. Не на последно място е важно и езиковото чувство, езиковото въображение, тъй да се каже, което ви помага да попълните празните места на пъзела. Аз по принцип смятам, че родният език съществува у носителя си в различните си форми, една от които е актуализирана, но ако човек има литературна, сиреч езикова дарба, той може да съживи в себе си и някоя от отминалите или диалектните му форми – просто има по-голяма способност за това, отколкото другите хора. Това прилича на затрупан с шума кладенец. Махате шумата и водата потича.
4. Какво е Вашето отношение към диалектното разнообразие на българската езикова карта, гледате ли на отделните говори като на национално богатство, което някак трябва да бъде опазено?
– Според мен диалектите действително са езиково богатство. Някои от тях – може би всички – съдържат думи и обрати на речта, които липсват в книжовния език, а често са много изразителни.
5. В книгите Ви проличават добрият разказвач, добрият съчинител и педантичният събирач на факти, но освен това се съзира и и почеркът на дълбокия народопсихолог. Как бихте описали днешния българин, този, който се роди след Гичо и бае Славе? Голяма ли е разликата между тях според Вас?
– Не се наемам да опиша съвременния българин в няколко изречения. Що се отнася до разликата между него и този от миналото, такава има и тя не е малка, а и в ред отношения е положителна, но разбира се не трябва да забравяте, че националната култура, и особено битовата, постоянно се възпроизвежда, тя сякаш се носи във въздуха и човек едва ли не я поема от него, това дори не е въпрос на целенасочено възпитание, а става от само себе си, и от там идват и многото прилики между различните български поколения. Затова и нациите са различни и живеят различно. Това е въпрос не на генотип или на народопсихология, а чисто и просто на национална култура. Доколкото това е „често и просто“, разбира се. Как точно се формира една национална култура и какво точно представлява тя е огромен въпрос с много труден отговор. Но това не отменя факта, че национална култура съществува, че тя е специфична и различава един народ от друг, и че се предава на всяко следващо поколение по безброй невидими начини. Предава се и го формира. Затова българите сега и българите от преди 100 години по толкова много неща си приличат. Което, в частност, е причината да разбираме българската литература от преди 100 години, да разбираме чувствата, мислите и конфликтите, отразени в нея. Щом ги разбираме, значи сме до голяма степен същите. Иначе това щеше да ни бъде чуждо като живота и светогледа на ескимосите. Впрочем с всяко следващо поколение то действително става все по-чуждо на съвременника. За сегашните младежи конфликтът в „Гераците“ на Елин Пелин е много по-чужд, отколкото за мен. И не само поради липсата на житейски опит – което би могло да бъде едното обяснение, – а защото светът се е променил, заедно с него и България, а заедно с нея и българската национална култура – тя също малко по малко се променя. Но малко по малко. Това става много бавно.
6. Разказвайки своите истории, напълно скривате собствения си образ, няма Ви в разказа. Как успявате да се дистанцирате толкова успешно?
– Като влизам в роля. Изграждането на литературен герой е влизане в роля – трябва ви чувствителност и въображение. Естествено, трябва ви също житейски опит и познаване на човешката природа. Трябва ви наблюдателност и известна проницателност. Проницателност за мотивите, за причините на човешкото поведение. Имам предвид истинските. Те почти никога не са външно обявените, показаните на света. Като разполагате с тези качества, научите всичко за определено време, място и определен тип хора, и вземете себе си за основа – можете да влезете много добре в роля, да изградите много убедителен, жив герой. Това сте наполовина вие и наполовина някой друг, продукт на въображението и познанието ви. Според мен човек не трябва никога да пише за себе си – понеже ще бъде скучен; един човек сам по себе си винаги е скучен, не може да издържи 300 страници и нагоре. И не трябва да пише за нещо съвсем различно от себе си – понеже ще бъде неубедителен, и следователно пак скучен. Природата и животът са толкова интересни, защото, ако мога така да се изразя, черпят от много извори.
7. Лично аз плаках на финала и на двете Ви книги с българска тематика, особено силно ме разтърсиха последните страници на „Възвишение“. За мен финалът ѝ беше толкова болезнен, че стигна до физическо страдание – стягане, тежест в гърдите, чувство за задушаване.... А Вие как изстрадахте своите финали?
– Не чак по такъв начин, но и на мен ми беше мъчно. Аз обичам героите си.
8. Между гигантската американска и гигантската руска литература (Анджей Сташук дори вижда зависимост между естеството на литературата и географското пространство) лежи фрагментаризираната в национален план европейска литература. Коя от тях за Вас е най-близка, притегателна и емоционално комфортна?
– Английската и френската литература със сигурност са не по-малко гигантски от американската и руската. Не мога да кажа коя литература ми е най-близка, понеже харесвам автори от различни националности – тези писатели и поети са понякога много отдалечени един от друг географски, но са близки естетически.
9. Вашата визия за бъдещата България е оптимистична или апокалиптична?
– Според мен е невъзможно да се предвижда бъдещето. Моето впечатление е, че светът се променя коренно на всеки 20, най-много 30 години, и тенденциите, характерни за предишния период, престават да действат в следващия, което именно прави прогнозите невъзможни.