Развитието на съвременната Италия е резултат от исторически предпоставки и обстоятелства, които в течение на вековете се осъществяват на Апенинския полуостров. Това са етапите в развитието на Римската империя и последиците от нейния залез, установяването на християнството и създаването на Папската държава. Преплитането на тези определящи исторически епохи е важен фактор за италианската идентичност.
Актуалността на темата се определя от необходимостта за изследване на различните генерационни пластове в българското общество (по Пенков, 1943). Обект на изследване е италианската идентичност, а предмет – лингвистичните аспекти. Целта е да се анализира италианският лингвистичен генерационен пласт в българския език. Използваните материали са от Речника на чуждите думи в българския език от 1993 г., допълнени и актуализирани от статията на Топалова (2016).
Етимологията на думата „Италия“ според Академия Круска се свързва с класическата традиция, която препраща към най-южната точка на Калабрия. Едва след това се разпространява по целия Апенински полуостров с напредването на римското завладяване. Управлението на Октавиан – 42 г. пр. Хр., докато административно е узаконена по времето на Диоклициан ('diocese italiciana'). По отношение на произхода и конкретното значение има редица спорове. Един от възможните прочити е, че това е земята на италиките, чийто народ има за тотемно животно латинското ‘vitulus’в италиански ‘vitello’, т.е. теле.
Важна роля за италианската идентичност са римското наследство, християнската традиция, специфичното лингвистично развитие на италианския и дейността на интелектуалния елит, който е източник на достижения в материалната и нематериалната култура. Историческите етапи са свързани с Обединението на Италия от 1861 г., управлението на Мусолини и разпадането на блоковото противостоене след 1989 г., а съвременният етап се предопределя от доминиращото влияние на английския език и разпространението на иновации. Така се изгражда италианската колективна идентичност.
Езикът е белег на тази идентичност и има решаващо значение. Той се съчетава като фактор заедно със знаковите интелектуалци писатели, които до голяма степен определят по-нататъшното оформяне на националната идея.
Многобройните етнически и езикови малцинства (германски, албански, сръбски, хърватски, каталонски и френско-провансалски) все още присъстват на италианска територия, които са важно свидетелство за тези явления, макар и трудно да се разбере, тъй като те са добре интегрирани в социалната структура и в националното производство.
След разпадането на Западната римска империя през 476 г. до пълното обединението на Италия през 1871 г. Апенинският полуостров претърпява различни влияния, като бива раздробен. Миграциите изиграват роля за формирането на съвременния италиански език и идентичност на основата на тосканския диалект – политическата емиграция в други части на полуострова на водещи умове за времето си (напр. Данте Алигиери).
Особена консолидираща роля при формиране на националната идентичност играят идеите на интелектуалците колоси като например Брунето Латини: „Латини непрекъснато ни доказва, че всички държави и кралски династии в Европа са от едно потекло – римското. За него учителите на мъдрост, държавност, ораторско изкуство, естествознание, философия, морал и прочее са само от римската история.“ (Николов, 2005) Като следствие акцентът се прехвърля от авторитета на династиите към националността, което води до създаването на етническата национална държава.
Съчетаването на идеите на Наполеон Бонапарт заедно с представите на Джузепе Мацини, ръководител на движението Млада Италия (Giovine Italia), и „Походът на хилядата“ на Джузепе Гарибалди водят до Италианското обединение и създаването на италианската държава.
Италианският автор Della Loggia (1998) стига до заключението, че идентичността на една национална държава се основава на съчетаването на историческите и географските фактори. Те действат постоянно независимо дали отделната личност си дава сметка, или не: „Никой не се учудва, че, за да се направи опит да се разбере италианската идентичност, се започва с географията на полуострова.“
Италиански език
Италианският език е част от романската езикова група на Индоевропейското езиково семейство. Тя включва френски, франко-провансалски, провансалски, каталански, испански, португалски, италиански, сардски, ладински, румънски, реторомански и др.
Понастоящем той е официален за Италианската република, Сан Марино и един от четирите официални езика на Швейцария. Италианският е вторият официален език в Папската държава. Език на комуникацията в крайбрежните зони на Малта, Словения и Хърватска. Заедно с английския е другият език, използван при търговски взаимоотношения в Либия и четвъртият най-изучаван език в света.
Смята се, че над 75 млн. д. говорят италиански по света, като това го поставя между 15-то и 20-то място в света по най-говорените езици в света. Според Cresti (2009) романските езици наброяват почти 40, подразделени в групи и подгрупи. Диалектни групи, които обединяват няколко местни говора, са гало-италийските, франко-провансалските, диалектните групи в Кампания, сицилианския, естремадурския и др. Извън пределите на европейския континент подобни примери са езикът 'cocoliche' (коколике), говорен от италианците в Буенос Айрес, 'talians' (талианс), използван от преселници от италианската област Венето в Южна Бразилия.
Италианският език се счита за най-близък и съответно пространствен наследник на латинския. Съществени различия между тях има около Х в., а относителна завършеност около XIII в., което се свързва най-вече с езика на Данте – флорентинското наречие (Migliorini, 1978). Консолидиращ фактор за италианската идентичност се оказва откъсването от латинския и обособяването на нова лингвистична система, при което латинският синтетизъм се променя в италиански аналитизъм[1]. Следва да се направи ясно разграничение на дълбочинните промени, които се извършват в италианския. Известно е, че най-бавно се осъществяват промените не на ниво лексикален състав, а на ниво граматика. Формирането на италианската лексика заслужава особено внимание, тъй като идентичността на един език се крие точно в лексемите. Образуването на думите е също показател и за народопсихологията на един народ, а чуждиците – за преобладаващите социално-икономически влияния. По заемките се открива езика, които има пръв достижения в определена област на познанието, техниката и др., т.е. извършва се износ на лексеми. Преобладаващата част от италианската лексика е почти директно заимствана от латинската (с известни фонетични промени). Трябва да се отбележи, че не високият латински, а народният е този, от който италианският черпи своите извори. Важна роля за това изиграва преводът първоначално на Новия завет от латински, а след това и на Стария от св. Йероним през 405 г., известен с името Вулгата. Културногеографската причина за превода на свещените книги се крие в споровете между евреи и християни, основани на текстуални различия между еврейските свещени книги и превода на Септуагинта. Съборът на Римокатолическата църква в Тренто през 1563 г. признава за официален превод на Библията Вулгатата, като тази година се счита и за начало на Контрареформацията; има решаващо значение за унифицирането на богослужебния език, като ограничава възможностите за местни вариации (включително и на библейския канон). Християнизирането на латинския води до пускането в обръщение на фонетично адаптирани думи от елински език ('angelo' (ангел), 'battezzare' (кръщавам) и от еврейски ('sabato' (събота), 'messia' (месия), 'Pasqua' (Великден), 'osanna' (възхвала).
В исторически план различните културни влияния, които претърпява Италия са свързани с контакта с други племена, от една страна, и географското си положение, от друга.
От V до IX в. се наблюдава влияние на германските племена хуни, вестготи и др. – ('bando' (изгнание), 'elmo' (шлем), 'albego' (хотел). Важно лингвистично влияние имат лонгобардите ('bara' (перила), 'strale' (стрела), 'ricco' (богат), 'spiedo' (копие), 'tregua' (примирие), 'fiasco' (шише, фиаско), а след това и франките ('guerra' – война).
От V в. има думи с византийски произход ('bottiga' (бутилка), 'gondola' (гондола), 'molo' (вълнолом) въз основа пристанищните връзки с Адриатика. След завладяването на Сицилия в периода IX–XII в. приемането на думи с арабски произход има важно значение: 'ammiraglio' (адмирал), 'arsenale' (военна корабостроителница, арсенал), 'cotone' (памук), 'azzurro' (син), 'carato' (карат), 'arancia' (портокал), 'albicocca' (кайсия), тъй като често Италия е входна врата за разпространението на термини в Европа.
От началото на ХII в. сред най-важните лексикални влияния са норманските, а след това френските ('cavaliere' (конник, кавалерист), 'scudiere' (щитоносец), 'oste' (ханджия), 'loggia' (покрита веранда), 'cuscino' (възглавница). През XVI в., по време на испанското владение, преобладава иберийското влияние ('baciamano' (целуване на ръка), 'complimento' (комплимент), 'creanza' (възпитание), 'impegno' (задължение), 'sussiego' (важност), 'sfarzo' (великолепие), 'puntiglio' (лъжливо самолюбие).
Особено момент при лексикалната промяна на италианския се наблюдава през XVIII в. Тогава френските лексикални единици до такава степен затрупват италианския, че се разгръща истинска лексикална революция. Смята се, че основна причина за този преломен момент е промяната в идеите и начина на живот ('flanella' (фланела), 'blu' (син за цвят), 'etichetta' (етикет), 'dessert' (десерт), 'cotoletta' (котлет), 'baionetta' (байонет, щик), 'mitraglia' (картеч), 'cerniera' (шарнир), 'autorizzare' (упълномощавам), 'chimera' (химера), 'sensibilità' (чувствителност), 'genio' (гений), 'cittadino' (гражданин) (Crespi, 2009).
След изтичането на първото хилядолетие на Италийския полуостров се установява значително лингвистично разнообразие, т.е. с множество вариации на италианския народен език ('il volgare'). Влияние за развитието на едно общество може да окаже отделната личност. Италианският език е типичен пример, тъй като Данте, а след това Петрарка и Бокачо (известни като Трите корони) успяват да наложат флорентинското волгаре като език на литературата и съответно на културата. В следващите няколко века интелектуалците ще водят спорове и полемики, обединени под общото название „La questione della lingua“, т.е. „Полемиките за италианския език“, с което ще дадат своя принос за извеждането на италианския език до нивото на национален. Проточват се в дълъг период от време в Италия – преобладаващо от ХIV в. до ден днешен. Основният въпрос е: „Кой език да се използва в Италия в различните стилистични регистри при комуникацията?“ От XVIII в. акцентът пада върху формите на литературна комуникация и някои лингвистични аспекти. Едва от началото на XIX в. дискусиите се изместват към обществен и икономически план.
Кавур, Франческо де Санктис и Мандзони определят, че само 2,5% от населението е използвало италиански, около 6-7% (според Джакомо Девото) или почти 10% (според Ариго Кастелани) са успявали да го разберат. След първото преброяване в Италия 78% от населението се оказва абсолютно неграмотно. Началното образование е давало елементарна грамотност на не повече от 0,9% от младото население (De Mauro, 2011). Преброяването от 1951 г. показва, че едва 10% от населението е с начално образование, основно (5,9%), средно (3,3%), висше (1%). Употребата на италиански език е, както следва: 10% в ежедневието си, 20% го използват заедно със съответния диалект, 64% не го използват и трудно го разбират. В заключение за този период може да се каже, че преобладава използването на диалект (De Mauro, 2011).
През 1974 г. социолингвистите определят, че над 50% от италианците използват италиански език. Това е важен етап при развитието на един език, тъй като отбелязва просъществуването и естественото състояние на един национален език. (Crespi, 2009). Изследванията на Doxa първоначално, а след това и тези на ISTAT, позволяват да се проследят лингвистичните промени. Използването на италиански през 2006 г. е почти 45% (1951 г. – 10 %), диалект 6% (1951 – 64%), а 49% използват както италиански, така и своя регионален диалект.
Второто хилядолетие от развитието на италианския език, особено в периода XI–XIX в., се характеризира със заемките, които са от френски и испански. В този период културногеографските връзки са тясно обвързани с Великите географски открития (1492). Благоприятстващ фактор за Италия се явява откриването на Суецкия канал и по-специално след 1871 г. А началото на ХХ в. германските езици са носители на нови лексикални единици в италианския, най-вече от английски.
Понастоящем в италианския език протича инвазионен процес на англо-американска лексика, който е от началото на ХХ в. То е аналогично спрямо вече споменатото френско влияние през ХVIII в. – 'meeting', 'bridge', 'poker', 'bar', 'sport', 'film', 'flirt', 'bluff', 'computer', 'e-mail', 'record', 'goal', 'surf', 'design', 'pop', 'jazz', 'baby-sitter', 'fan', 'festival', 'hard', 'show', 'single', 'shampoo', 'golf', 'cast', 'staff', 'club', 'hobby', 'boss', 'rap', 'rock', 'media', 'flash' и др.
През юни 2000 г. група политици, писатели и журналисти публикуват „Манифест в защита на италианския език“ („Manifesto in difesa della lingua italiana“). Те се разграничават от непрестанното приемане на думи, форми и преди всичко на синтактични структури – директни заемки от английски. Crespi (2009) определя наличието на четири етап, при които се наблюдава лексикален износ на италиански думи.
Арабизмите, които италианският възприема, трансформира и пренася, са 'cifra' (цифра), 'zero' (нула) и др. Към тях спадат и ежедневни продукти като 'zucchero' (захар), 'candito' (захаросан плод), 'sorbetto' (сладолед) и др.
Утвърждаването на италианските морски републики Генуа, Пиза, Амалфи, Венеция след влиянието на византийски, а по-късно и сарацинският флот, въвеждат думи като 'marinaio' (моряк, матрос), 'marineria' (флота, марина) и др. В Генуа се създават 'fanale' (фар) и 'fregata' (фрегата), които имат решаващо значение за задокеанските открития.
Банковото дело е друга сфера, в която италианците са иноватори. Думи с такъв произход са 'banchiere' (банкер), 'fiorino' (флорин), 'ducato' (дукат), 'denaro' (пари), 'soldo' (солдо, рупче), 'baiocco' (старинна папска монета), 'marchetto' (маркиз) и др., които се разпространяват из цяла Европа.
Обновяването на френската, а по-късно на английската и испанската литература, е свързана с поетиката на Петрарка и новелите на Бокачо ('petrarchismo' (подражание на Петрарка, 'canto' (песен), 'stanza' (лит. Станса), 'sonetto' (сонет) – Гуидо Гуиницели). Лексикално и идейно обогатяване се постига чрез въведеното от Макиавели – бащата на съвременната политология, за да се разбере, че значителна част от дворцовата култура в цяла Европа е повлияна не само от „Владетеля“, но и от произведенията на други италиански писатели (например Кастилионе със своя „Cortegiano“).
Силно културно влияние, което се изразява както на лингвистично, така и на материално ниво, имат италианското изобразително изкуство и архитектура: Брунелески, Донател, Леонардо, Рафаел, Микеланджело, Тициан, Караваджо и др. – ('acquaforte' (живоп. офорт), 'affresco' (фреска, стенопис), 'cartone' (картон, рисунка), 'pala' (перка на воденично колело) и др.
Изключение от общото правило се оказва италианската кухня, чиито термини почти веднага стават международни: 'pizza' (пица), 'espresso' (еспресо), 'spaghetti' (спагети), 'lasagna' (лазаня), 'ricotta' (извара), 'risotto' (ризото), 'tutti-frutti' (тути фрути), 'brocoli' (броколи) и др.
XX в. е времето, в което италиански автори са номинирани за Нобелова награда за литература. Това допълнително привлича вниманието на международната общност към автори от ранга на Пирандело, Деледа, Монтале, Куазимодо и Дарио Фо. Някои от най-значимите писатели на века избират Италия за последен свой дом или прекарват значителна част от живота си. Авторите Джойс, Паунд, Ман, Лорънс, сред тях има и българи – Пенчо Славейков и др.
Образът на Италия в другите държави по света се оформя също и от киноиндустрията, в която италианците са едни от първите с филмите на Висконите, Фелини, Бертолучи и др. По този начин има допълнителен лексикален износ.
Италианското икономическо чудо след 60-те г. създава и наименованието Italian Style, който е добре разпознаваем в световен мащаб, най-вече в архитектурата, дизайна, модата и някои индустриални продукти.
Разпространението на италианския език се основава на следните три водещи фактора:
- Интензивните вътрешни миграции от Фриули, Венето, хълмовете около Ломбардия и Пиемонт и от цяла Южна Италия към големите градове;
- Активното участие в асоциации, синдикати и партии, които, освен че преследват собствени цели, осъществяват социално и културно приобщаване;
- Телевизията изиграва изключително важна роля за разпространяването на la lingua standard (стандартния италиански език) чрез различни програми, въвеждане на нови думи и т.н.
България – Италия
Векове наред културната идентичност на Европа е повлияна от различни властващи центрове, които променят конфигурациите си в зависимост от набезите на различни варварски и др. племена. Разпадането на Римската империя, за чийто пряк наследник се смята днешна Италия, е началото на продължителен период на нестабилност на Италийския полуостров, където около 662–671 г. се заселват Алцековите българи (Алцек е брат на Аспарух). Това е засвидетелствано в имената на някои от днешните италиански градове (над 105 населени места съдържат в себе си корена „булг“). Формирането на националната италианска идентичност се заключва между двете знакови имена – Данте и Гарибалди. Този няколковековен период е не само изключително важен в развитието и обединението на Италия, но има пряко отношение към формирането на цялата европейска история. Нещо повече както казва Батаклиев (1939) „Общуванията (движения на племена и народи, разселване на населения и политически завладявания и домогвания) между тях датува още от древно време, когато първоначално гърците от нашия полуостров по пътя на пренасяне на културата от югоизток към северозапад, са се преселвали в Италия и са ѝ влияли културно и политически. Но от римско време до днес, с променчива сила, съществува обратно въздействие. Древният Рим най-вече чрез Балканския полуостров се наложи на източносредиземноморските земи. През средните и нови векове италиански републики са имали владения на Балканския полуостров.“
Още преди установяването на официални дипломатически отношения между България и Италия през 1878 г. има активни взаимоотношения. Показателен е и фактът, че най-малко двадесет българи се сражават в отрядите на Гарибалди в периода 1848–1870 г. В знак на уважение в Италия има изградена паметна плоча. Марчевски дава любопитни подробности около ознаменуването на това събитие.
Установяването на дипломатическите отношения между България и Италия е свързано с активен търговски, политически и културен обмен. При тази среща на два различни културни контекста се създават условия за размяна на символи, ценности, идеи, нововъведения и пр.; осъществява се и преосмислянето на различните модели на поведение, а оттам и на разумното взаимстване на добри практики от всякакъв ранг.
В първите следвоенни години се превръщат от благоприятстващ фактор за взаимна културна дифузия на идеи и нововъведения във възпиращ фактор заради изострената международна обстановка. През 1946 г. в двете страни се провеждат референдуми и те са обявени за републики, а през декември 1947 г. и двете приемат своите нови конституции.
В по ново време през април 2005 г. под егидата на Президента на Република Италия и на госпожа Чампи е подписана Двустранната спогодба за сътрудничество в областта на културата, науката и технологиите, която заменя двата предшестващи договора от 1963 г. и от 1970 г. По този начин се разполага с международна правна рамка, благодарение на която могат да бъдат структурирани програми за двустранно развитие и сътрудничество в областта на изкуството, науката, образованието, университетските връзки, мониторинга и опазването на културното наследство (Баева и др., 2003).
Посолството насърчава реализирането на идеи, организацията и финансирането им, чрез съдействието на всички действащи за промоцията на т.нар. Система Италия институции. Тук освен Посолството се включват Италианският културен институт, Институтът за външна търговия – Отдел за поощряване на обмена към Посолство на Италия, местните организации, както и представителите на италианското предприемачество (включващо основните промишлени групи), местната италианска и италофонска общност (като например Комитета „Данте Алигиери“).
Наукометричните аспекти на изследването са свързани с обективизиране на италианското културно проникване в България. За тези нужди са анализирани лексикалните единици в българския език, които имат италиански произход. Методологията се основава на работата на авторския колектив на Речника за чуждите думи в българския език, издателство на БАН от 1993 г., и актуализиран списък от 95 думи по Топалова (2016). На фиг. 26. са представени сферите на приложение.
Въпреки отдавнашната година на издаване, речникът отразява наличния лексикален състав до 90-те години на ХХ в., което е позволява да се направят съответните изводи. Общо лексикалните единици са малко над 1000, което представлява около 4% от всички думи в Речника. Единствено с италиански произход са 48,3%, а останалите 51,7% са със смесен (чрез калкиране и др.). При тях участва и италианският език. На фиг. 1. са представени основните сфери на приложение (процент спрямо всички).
Фигура 1. Процентно разпределение на основните сфери на приложение на лексикалните единици с италиански произход
В заключение може да се каже, че италианският генерационен пласт е представен в българското културно пространство и представлява изследователски интерес. Същевременно активните контакти между българи и италианци имат своята дългогодишна история, която е засвидетелствана още в предосвобожденските години за България и Италианското обединение. Италия и България продължават да поддържат активни контакти, за което свидетелства и активният търговски стокообмен през последните години. Италианската преводна литература в България е относително добре представена, като се издават и актуални писатели. Подобен пример се явява Бепе Севернини с книгата си „В главата на италианците“, който дава съвременния прочит на италианската народопсихология.
ЛИТЕРАТУРА
Баева, И., Е., Калинова. Следвоенното десетилетие на българската външна политика (1944–1955). София: Полис, 2003.
Бицили, П. Малки творби. – В: Делчев, Кр. (съст.). София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2003.
Близнашки, Г. Съдбата на националната държава. (ув. студия) – В: Манан, П. Смисълът на нациите. Размисли за демокрацията в Европа. София: УИ Св. Климент Охридски, 2011, VII-XXXV.
Богданов, Б. Идентичност и идентифициране. – В: Банков, К. Семиотични тетрадки. Част II. София: 2004, 152-159.
Бърдаров, Г. Имиграция, конфликти и трансформация на идентичности в Европейския съюз. София: Едикта, 2012.
Вернадский, В И. Биосфера и ноосфера. — М.: Айрис-пресс, 2012.
Гидънс, А. Социология. София: ИК Прозорец, 2003.
Гумильов, Л. Етногенезисът и биосферата на Земята. Варна: ИК Сталкер, 2007.
Капралова, Н. За ролята на преводите в полето на българската наука. – В: Култура, Идентичности, съмнения. София: Издателство на БАН „Проф. Марин Дринов“, 2016, 391-400.
Карапеткова, Д. Ботуша в българската литературна мода. София: Сиела, 2012.
Личева, А. Посоките на миграцията. – В: Станчева, Р. (съст.). Мигриращи култури и социални практики. София: УИ „Св. Климент Охридски, 2013, 239-243.
Марчевски, А. Българската литература в Италия и някои проблеми на превода. – В: България, Италия и Балканите. София: БАН, 1988.
Матеева, М. История на дипломатическите отношения на България. София: Национален музей на българската книга и полиграфия, 2005, 234-240.
Моисеев, Н. Человек и ноосфера. Москва: Мол. Гвардия, 1990.
Мусиездов, А. Территориальная идентичность в современном обществе. – В: Лабиринт. Журнал социально-гуманитарных исследований, № 5, 2013, 51-59.
Николов, Е. Културната идентичност на Европа. София: Хорус, 2005.
Пенков, И. Културен ландшафт. Понятие, характеристика и анализ с оглед към българските земи. – В: Изв. на БГД, Х, 1943.
Петкова, Д. Културни идентичности в интеркултурен диалог. Велико Търново: Фабер, 2013. Речник на чуждите думи в българския език. София: БАН, 1993.
Русев, М. Пространствените дифузни вектори в Европа като типологичен вектор. – В: География и регионално развитие. Сборник от доклади. НИГГГ, БАН, София, 2010.
Северини, Б. В главата на италианците. Колибри, 2011.
Топалова, Т. Основни тематични групи италиански заемки в българския език. – В: Департамент „Романистика и германистика“, Т.2, София: НБУ, 2016.
Anderson, B. Imagined Communities. New York: Verso, 1983.
Crespi, E. Identità storica e prospettive dell’italiano. – В: Fondazione Inetrcultura ONLUS. Identità italiana tra Europa e società multiculturale. 2009.
Eco, U. (2011), L'italiano di domani, http://www.quirinale.it/qrnw/statico/eventi/2011-02-lett/doc/Eco.pdf. Enciclopedia Einaudi 1978, T. V, с. 38-48.
Erikson, E.h. (1970). „Identity crisis“ in perspective. – В: E.H. Erikson, Life history and the historical moment. New York: Norton, 1975.
Migliorini, B. Storia della lingua italiana. Firenze: Sansoni Editore Nuova S.p. A, 1978.
Patota, G. La questione della lingua. Italicon: 2011.
Vallega, A. Geografia culturale. Luoghi, spazi, simboli, Torino, Utet, 2003.
http://www.bulgc18.com/occidentalism/B_Ilieva_BG.htm